неделя, 26 март 2017 г.

Два романа за най-обсъжданата императрица




Историческите романи са особен литературен жанр, който обединява легендата и фактите и предлага авторовата художествена интерпретация. Трудността при писането на тези романи произтича не само от необходимото мащабно предварително проучване, но и от противоречивата рецепция на читателите, които имат определени очаквания. У нас като хора и наследници е заложена склонност към митологизиране на миналото и хиперболизиране качествата на определени личности от него, която понякога влиза в противоречие с реалните исторически факти.
Съпругата на императора на Австро-Унгария никога не е искала да остава в историята и през целия си живот, прекаран в духовно и физическо скиталчество, постоянно се опитва да избяга от съдбата си. Мнозина биха казали, че Елизабет не е значима историческа личност, нито пък е оставила някакво наследство. Ако беше така обаче, споменът за нея нямаше да е неугасим повече от век след смъртта й. Двата романа, които прочетох – „Сиси: Самотната императрица“(„Еднорог“, 2016), "Сиси: Неочакваната императрица" ("Еднорог" 2017) на американката Алисън Патаки и „Императрица Сиси: Една мечта за любов“(„Емас“, 2014) на германката Габриеле Мари Кристен представят живота на Елизабет като се опитват „да й влязат под кожата“ по различен начин. Животът на императрицата сам по себе си е роман, който въпреки че започва като вълшебна приказка, се превръща в драма с неочакван край, в която красотата е проклятие, любовта – страдание, а домът – затвор.
Американската авторка Алисън Патаки, която твърди, че има унгарски корени, вижда принцеса Сиси като тогавашната лейди Даяна. Писателката е привлечена от личността на мистериозната императрица и създава романа след обстойно проучване, събиране на информация и посещения на всички места, за които говори в творбата си. От друга страна, Габриеле Мари Кристен е немскоезичен автор, чиято биография не успях да открия на английски език. Тя е изградила повествованието изцяло в първо лице, под формата на дневник. За по-силно въздействие последната глава е автентичното съобщение на императора „Към моите народи“, в което той обявява сполетялата го на 10 септември 1898 г. трагедия. Всъщност, и двата романа дават думата на Франц Йозеф едва в края – липсата на пълноценна комуникация между императорската двойка определено е в основите на неразбирателството, което често проявяват един към друг. Основният конфликт обаче е породен от разминаването между мечтите на младостта и болезненото им унищожаване от реалността.
"Сиси: Неочакваната императрица" въвежда читателя в идиличната атмосфера на баварския замък Посенхофен, където петнадесетгодишната Сиси играе с брат си и сестра си. Момент, към който бъдещата императрица често ще се завръща като копнеж по любимия и спокоен свят на детството. Повествованието се води в трето лице, но през погледа на Сиси. Отделено е подобаващо време за описание на нейните момичешки копнежи, надежди и страхове. Срещата й с Франц Йозеф и особено ездата им в околностите на Бат Ишл са прекалено приказни сякаш извадени от розов роман. Разказвачката обаче определено има талант да грабва читателското внимание дори с дребни детайли защото романът се чете на един дъх, въпреки обема си. Образите на героите се променят в съответствие с историческите сведения за тях, но въпреки всичко ерцхерцогиня София е излишно демонизирана и гротескно изобразена като постоянно тъпчеща се жена, която едва се побира в дрехите си /вероятно като контраст на Сиси/. В първата част има и липсващи периоди /като например четиригодишното отсъствие на Сиси от двора/, за които почти нищо не се споменава.Особено съществено несъответствие с историческите сведения откривам в авантюрата с граф Андраши, която и двете писателки избират да доведат до край и то по време на бременността на императрицата, при положение че няма доказателства за такова нещо. Очевидно в това отношение е търсен някакъв особено драматичен ефект върху читателките, но мен точно това ме отблъсна от първата част.
„Сиси: Самотната императрица“ е втората част на романа. Тя започва в по-зрелите години на Сиси, след раждането на четвъртото и последно нейно дете – Валерия, когато вече се е отчуждила от съпруга си. Преживяла лицемерието, фалша и задкулисната игра на дворцовия живот, младата императрица окончателно е решила, че не желае да бъде част от него. Обвързаностите на брака с императора и цялата отговорност, произтичаща от тях обаче не й позволяват да се освободи от ограниченията на реалността. Алисън Патаки води повествованието чрез персонифициран разказвач, предаващ събитията през гледната точка на Сиси. Тази история не е подсладена приказка на Дисни (въпреки че е вдъхновила създаването на такива), нито кореспондира напълно с прочутия филм от 1955 г., но определено си заслужава прочита, дори заради историзма и информираното писане на Патаки.
И двете произведения не изневеряват на приеманата за най-изявена характеристика на скандалната императрица: красотата, която кара всички да онемяват в нейно присъствие. Тази красота подтиква Франц Йозеф да пристъпи първоначалната уговорка за брак с по-голямата сестра Нене и да пожелае Сиси. В последствие, осъзнала влиянието, което външността й има над него, императрицата решава да превърне красотата в своето оръжие срещу жестокостта. Обсесията, която Сиси развива към външността си е представена по-скоро при Кристен. Патаки се възхищава от красотата, без да се впуска в толкова подробности касаещи поддръжката й. При нея по-скоро се усеща трагическата обреченост, дори проклятието, което неземната красота носи на притежателката си. Неувяхваща, напук на времето и злощастията, тази красота е съхранена до последния ден.
Когато навлезем в историята и на двата романа обаче, установяваме как зад блясъка на красотата се очертава мрачната печал на самотата – баловете в двореца са представления на лицемери, в които на всеки е отредена роля. Франц Йозеф педантично играе своята. Неговият образ не е романтичен, но и в двата романа е по-скоро положителен. Той също може да бъде окачествен като жертва на обстоятелствата да бъде последен представител на един отиващ си свят. Макар да е наранена и разочарована от него, Сиси разбира, че дългът и мъжеството са определящите конструкти в живота на съпруга й и той отдава себе си на империята така, както не е способен да се отдаде на жена си. Връзката между тях обаче остава силна до самия край, въпреки всички препятствия, спекулации, клюки и интриги.
Двата романа интерпретират забежките на съпрузите по сходен начин, както отбелязах по-нагоре. Романът на германката е може би малко по-емоционален, но моите предпочитания клонят към „Самотната императрица“, където историята е умело свързана с фикцията и наред със Сиси присъстват пълнокръвните образи на Лудвиг II Баварски, Дюла Андраши, Бей Мидълтън и всички, които имат връзка с императрицата, дори нейния убиец, на когото също е дадена думата по впечатляващ начин. Всички тези достойнства правят романа на Патаки доста по-обхватен и съдържателен.

четвъртък, 9 март 2017 г.

"Перлата, която се освободи от черупката си" - летопис на изстрадания опит

В ислямизираното безвремие на Афганистан жените са обречени да повтарят една и съща съдба – безкраен цикъл на изкупление за някогашен хюбрис или последица от собственото им вековно мълчание. В свят на насилие и фанатизъм емпатията е обречена на сангсоор (убиване с камъни), при който камъните са невежеството, злобата и и тесногръдието, а палачи и жертви се сливат в своята абсурдна анонимност и продължават да се въртят в безконечния цикъл на страдание, който сами създават и после наричат „насиб“, съдба. Тази периодична повторяемост, прерастваща в трагична обреченост, лъха от първия роман на американката от афганистански произход Надя Хашими „Перлата, която се освободи от черупката си“ („Сиела“ 2017)
Имайки предвид , че основното занимание на авторката е медицината, а не литературата, не мога да не се впечатля от това как Хашими успява да създаде творба, която е едновременно увлекателна и скандална. В нея две жени, свързани от кръвта, но разделени от век време, говорят от първо лице за ужаса да бъдеш жена в Афганистан и силата да устоиш, която е загатната и в заглавието. „Освобождаването“ от черупката обаче съвсем не е лека задача, защото духовното пленничество може да бъде по-страшно и от физическите окови.
Първият глас и основен протагонист в романа е Рахима́ – третото момиче в бедно афганистански семейство, което има пет дъщери. Решението на майка й да я направи баче пуш (момиче, дегизирано като момче, за да служи на нуждата от син) я обрича да страда като я превръща в медиатор между мъжкото и женското, без да може истински да принадлежи на нито едно от двете. В моментите на трудното й детство до нея и сестрите й е тяхната любима леля хала́ Шайма́, която обаче също е низвергната от общността поради физически недъг. Тя е и образът, който аз ще запомня като най-ярък в романа – съветите й и стремежът й да образова своите племенници се превръщат в пътеводна светлина за Рахима́ не само в детството, но и в живота, с който младата жена трябва да се пребори: „Хала́ Шайма́ беше нашият глас. Тя изричаше неща, за които на другите не им достигаше смелост.“ (213)
Да говориш, когато всеки се опитва да потисне гласа ти, от една страна калява характера, но от друга обрича всяка жена на изгнаничество и дори смърт. Женските гласове в романа сякаш се групират в два тона – презрените непримирими и озлобените покорни. Разбира се, тази идентификация се създава спрямо мъжете, които в този роман наистина са мултиплицирани варианти на един и същи образ – фанатикът тиранин, отнасящ се с жените си по-зле отколкото с добитъка. Но нека се върна на женското говорене. Рахима́ разказва за собствения си житейски път като паралелно с това в моменти на отчаяние и нужда си припомня разказите на хала́ Шайма́ за необичайната съдба на тяхната прабаба Шекиба́.Рахима́ и Шекиба́ до голяма степен приличат на образи – двойници. И двете се преобличат като мъже и понасят последствията от това, и двете копнеят да видят по-добрата страна на живота и се осмеляват, доколкото чудовищната действителност им позволява, да нарушават статуквото, за което биват сурово наказани. Желанието и на двете да надвият невежеството и тиранията с думи среща единствено насилие и подигравки. Те биват презирани, където и да отидат. Но най-лошото е, че самите жени не се подкрепят, а „коват кинжали с думи“. В романа е пълно с достатъчно женски образи, изтъкани от злоба, омраза и гняв, които поради страх и комплекс от собствената си незначителност не могат да позволят на друга представителка на техния пол да изживее някакво щастие безнаказано. За мен фактът, че най-сериозните трагедии в романа са предизвикани от злонамерени една към друга жени ясно показва, че в ислямския фанатизъм невежи са не само мъжете, но преди всичко майките им.
Ограниченията, които носи подобно невежество са щедро обрисувани в творбата. Шамарите са съвсем обичаен начин за общуване със съпругите, но в допълнение на това ставаме свидетели на бомбен атентат срещу единствената жена в парламента, която проявява неподчинение, убийство с камъни и дори скалпиране. Физическите страдания са безкрайни, но най-лоша е липсата на надежда и усещането, че „Всички, предполагам, носим в себе си историята на своите предци“ (141). Предшественицата на Рахима́ обаче е друга жена-мъж – Шекиба́, споменът за която отеква в призива на кръвта й към непримиримост. Следвайки нейния глас, Рахима́ търси начин сама да определя съдбата си и това я прави още по-различна от жените, които познава. Необикновените героини обаче често правят и романа необикновен. Въпреки че изпълнен с безнадеждност и тъга, в него има и нещо оптимистично – пропукването на статуквото. Това е слабата свещичка на надеждата, че любовта може и да победи омразата, а цикличното време на суеверия да бъде заменено с линеарното време на изстрадания опит.

неделя, 5 март 2017 г.

"Щастливите хора" като пожелание за пробуждане

От сборника „Щастливите хора“(Сиела, 2016) лъха на слънце и море, на безгрижие и безвремие, на веселби и сливане с безкрая на настоящето, в което “нямат възраст“, както е казано и в едноименния разказ. Слънчевата корица с поле, щрауси и парашутист сякаш отлично улавя есенцията на настроенията и подканя да се потопим по-дълбоко в предложените от Любомир Николов истории. Сборникът съдържа 42 къси разказа, всеки един от които има своя специфичност и глас.
Темите и сюжетите предлагат разнообразие, но цялостната тоналност на книгата ги обединява. Сборникът съдържа всичко необходимо да ощастливи читателя. Умелият разказвач грабва вниманието още с началните изречения, които звучат едновременно интригуващо и шокиращо, например: "Всички ми се извиняваха и плачеха за това, че ме бяха изстреляли в космоса, а сега бях мъртъв." ("Деца в маранята"), "Странно нещо са приятелите. Чрез техния живот можеш да преживееш неща, които няма нужда да ти се случват, но все едно си ги преживял."("Ефектът на кобрата"), "Добре, че отскоро Ефраим даваше мозъци под наем, защото съвсем го бях закъсал" ("Спортен ум"). Без излишни "витиеватости" сюжетът е стегнат, а внушенията на повествованието са много по-дълбоки от комичното. От първия разказ "Ретро опера", който се занимава с неприемливата красота в света на прагматичното, въпросите, които текстовете засягат са свързани с хуманността, с мястото ни в света, дори със способността ни за самоирония и опит да се погледнем отстрани. Професорите, учените и антрополозите понякога забравят какъв принос трябва да имат към обществото, затова и образите им са комедийно-сатирични, дори с трагедийна нотка - "История за антрополога, който вечерял супа на прах, станал демон и умрял", "Трансплант", "Теоретична физика за справяне с бедствия". Не са пропуснати и юристите като важна част от обществото - разказът "Поглед встрани" умело пародира неспособността на съдия Бабулев да погледна встрани като метафората е буквализирана по много забавен начин. "Една престъпна седмица" има персонифициран разказвач, който е адвокат и се жалва от неблагоприятно стечение на обстоятелствата, оказващо влияние върху делата му за цялата седмица.
Хуморът е само едно от достойнствата на този сборник, но той присъства с такава завладяваща сила, че няма как да не бъде забелязан първи. Авторът успява да се справи с нелеката задача да намери баланса между незлобливия комичен тон и автоиронията. Паралелно с комедийните елементи обаче се прокрадват и по-философски търсения - различни вариации на безрадостно бъдеще или безсмислено настояще. Във всички случаи обаче го има стремежа към щастие: докторът от „Спортен ум“ го открива в блаженството на спокойствието, баронът от „Фон Нойдфорд става ВИП“ – в измислена фейсбук самоличност, Габриел от „Човекът без болка“ - в стоицизма си, и т.н.
Различните герои носят индивидуалност, която чрез умелото художествено слово се откроява в цялостната картина от образи и типове. Мъжете са хора с достойнство, често неразбиращи напълно жените си, но въпреки че те самите не трябва да бъдат осмивани – „и никой не наричал мъжете глупаци“ (“Староскопски истории“), постоянно попадат в комични ситуации, независимо от възраст и социална принадлежност. Селянинът Маурицио (“Ретро опера“) сякаш разсъждава по-логично от съдия Бабулев (“Поглед встрани“), или поне демонстрира по-хуманeн мироглед. Повечето герои обаче са актьори в една вечна комедия от грешки, написана от собствените им ограниченост, тесногръдие, изолация или самозабрава. Техните перипетии са представени с изключително чувство за незлоблив хумор, лишен от язвителността на сатирата. Това прави героите и историите им по-близки до читателя и според мен е едно от най-големите достойнства на сборника. Вероятно защото не съди сурово героите си, Николов оставя в повечето разкази някаква искрица надежда за по-добър свят, в който хората наистина могат да бъдат щастливи.
Такъв свят е нарисуван в може би най-силно впечатлилия ме текст "Когато полюсите се обърнаха". Когато хората вместо да се отблъскват започнат да се привличат, наистина може да настъпи повсеместно щастие. Трансформацията е абсолютна и необяснима напълно с думи, защото „Не може да мислим за нечовешки неща с човешки мисли“. Омразата и любовта са еднакво свойствени на човешката природа, но във времена на нещастие и страх второто надделява. Преобръщането на това статукво звучи като пожелание, като непостижима фантазия, в която „Светът от правилен и силен се превърна в инстантно чудесен, телесен и щастливо тъп“. Дали щастието е обвързано с глупостта е тема на философски питания, които трудно подлежат на еднозначен отговор. Със сигурност обаче една от стъпките към това бленувано състояние на духа, щастието, е загърбването на раздутото его, претенциозност, мнителност и злоба, както и на предразсъдъците по отношение на другите. В разказа е казано „Странно е наистина, но с повечето врагове имаме снимка, прегърнати заедно“ и това изобличава отчуждението, носещо след себе си болката и омразата. Вероятно ако се научим как да „обръщаме полюсите“, ще съумеем да надмогнем и собствения си нарцисизъм. Дотогава обаче можем поне да се радваме на добрата литература, която Любомир Николов ни предлага.