Два романа за най-обсъжданата императрица

Историческите романи са особен литературен жанр, който обединява легендата и фактите и предлага авторовата художествена интерпретация. Трудността при писането на тези романи произтича не само от необходимото мащабно предварително проучване, но и от противоречивата рецепция на читателите, които имат определени очаквания. У нас като хора и наследници е заложена склонност към митологизиране на миналото и хиперболизиране качествата на определени личности от него, която понякога влиза в противоречие с реалните исторически факти.

Съпругата на императора на Австро-Унгария никога не е искала да остава в историята и през целия си живот, прекаран в духовно и физическо скиталчество, постоянно се опитва да избяга от съдбата си. Мнозина биха казали, че Елизабет не е значима историческа личност, нито пък е оставила някакво наследство. Ако беше така обаче, споменът за нея нямаше да е неугасим повече от век след смъртта й. Двата романа, които прочетох – „Сиси: Самотната императрица“(„Еднорог“, 2016), "Сиси: Неочакваната императрица" ("Еднорог" 2017) на американката Алисън Патаки и „Императрица Сиси: Една мечта за любов“(„Емас“, 2014) на германката Габриеле Мари Кристен представят живота на Елизабет като се опитват „да й влязат под кожата“ по различен начин. Животът на императрицата сам по себе си е роман, който въпреки че започва като вълшебна приказка, се превръща в драма с неочакван край, в която красотата е проклятие, любовта – страдание, а домът – затвор.
Американската авторка Алисън Патаки, която твърди, че има унгарски корени, вижда принцеса Сиси като тогавашната лейди Даяна. Писателката е привлечена от личността на мистериозната императрица и създава романа след обстойно проучване, събиране на информация и посещения на всички места, за които говори в творбата си. От друга страна, Габриеле Мари Кристен е немскоезичен автор, чиято биография не успях да открия на английски език. Тя е изградила повествованието изцяло в първо лице, под формата на дневник. За по-силно въздействие последната глава е автентичното съобщение на императора „Към моите народи“, в което той обявява сполетялата го на 10 септември 1898 г. трагедия. Всъщност, и двата романа дават думата на Франц Йозеф едва в края – липсата на пълноценна комуникация между императорската двойка определено е в основите на неразбирателството, което често проявяват един към друг. Основният конфликт обаче е породен от разминаването между мечтите на младостта и болезненото им унищожаване от реалността.

"Сиси: Неочакваната императрица" въвежда читателя в идиличната атмосфера на баварския замък Посенхофен, където петнадесетгодишната Сиси играе с брат си и сестра си. Момент, към който бъдещата императрица често ще се завръща като копнеж по любимия и спокоен свят на детството. Повествованието се води в трето лице, но през погледа на Сиси. Отделено е подобаващо време за описание на нейните момичешки копнежи, надежди и страхове. Срещата й с Франц Йозеф и особено ездата им в околностите на Бат Ишл са прекалено приказни сякаш извадени от розов роман. Разказвачката обаче определено има талант да грабва читателското внимание дори с дребни детайли защото романът се чете на един дъх, въпреки обема си. Образите на героите се променят в съответствие с историческите сведения за тях, но въпреки всичко ерцхерцогиня София е излишно демонизирана и гротескно изобразена като постоянно тъпчеща се жена, която едва се побира в дрехите си /вероятно като контраст на Сиси/. В първата част има и липсващи периоди /като например четиригодишното отсъствие на Сиси от двора/, за които почти нищо не се споменава.Особено съществено несъответствие с историческите сведения откривам в авантюрата с граф Андраши, която и двете писателки избират да доведат до край и то по време на бременността на императрицата, при положение че няма доказателства за такова нещо. Очевидно в това отношение е търсен някакъв особено драматичен ефект върху читателките, но мен точно това ме отблъсна от първата част.
„Сиси: Самотната императрица“ е втората част на романа. Тя започва в по-зрелите години на Сиси, след раждането на четвъртото и последно нейно дете – Валерия, когато вече се е отчуждила от съпруга си. Преживяла лицемерието, фалша и задкулисната игра на дворцовия живот, младата императрица окончателно е решила, че не желае да бъде част от него. Обвързаностите на брака с императора и цялата отговорност, произтичаща от тях обаче не й позволяват да се освободи от ограниченията на реалността. Алисън Патаки води повествованието чрез персонифициран разказвач, предаващ събитията през гледната точка на Сиси. Тази история не е подсладена приказка на Дисни (въпреки че е вдъхновила създаването на такива), нито кореспондира напълно с прочутия филм от 1955 г., но определено си заслужава прочита, дори заради историзма и информираното писане на Патаки.
И двете произведения не изневеряват на приеманата за най-изявена характеристика на скандалната императрица: красотата, която кара всички да онемяват в нейно присъствие. Тази красота подтиква Франц Йозеф да пристъпи първоначалната уговорка за брак с по-голямата сестра Нене и да пожелае Сиси. В последствие, осъзнала влиянието, което външността й има над него, императрицата решава да превърне красотата в своето оръжие срещу жестокостта. Обсесията, която Сиси развива към външността си е представена по-скоро при Кристен. Патаки се възхищава от красотата, без да се впуска в толкова подробности касаещи поддръжката й. При нея по-скоро се усеща трагическата обреченост, дори проклятието, което неземната красота носи на притежателката си. Неувяхваща, напук на времето и злощастията, тази красота е съхранена до последния ден.
Когато навлезем в историята и на двата романа обаче, установяваме как зад блясъка на красотата се очертава мрачната печал на самотата – баловете в двореца са представления на лицемери, в които на всеки е отредена роля. Франц Йозеф педантично играе своята. Неговият образ не е романтичен, но и в двата романа е по-скоро положителен. Той също може да бъде окачествен като жертва на обстоятелствата да бъде последен представител на един отиващ си свят. Макар да е наранена и разочарована от него, Сиси разбира, че дългът и мъжеството са определящите конструкти в живота на съпруга й и той отдава себе си на империята така, както не е способен да се отдаде на жена си. Връзката между тях обаче остава силна до самия край, въпреки всички препятствия, спекулации, клюки и интриги.
Двата романа интерпретират забежките на съпрузите по сходен начин, както отбелязах по-нагоре. Романът на германката е може би малко по-емоционален, но моите предпочитания клонят към „Самотната императрица“, където историята е умело свързана с фикцията и наред със Сиси присъстват пълнокръвните образи на Лудвиг II Баварски, Дюла Андраши, Бей Мидълтън и всички, които имат връзка с императрицата, дори нейния убиец, на когото също е дадена думата по впечатляващ начин. Всички тези достойнства правят романа на Патаки доста по-обхватен и съдържателен.