С това изречение Марков легитимира, оправдава и дори извинява съществуването на своите „Задочни репортажи“. Скромността на „някому може да е нужно“ звучи със силата на Евлоги Георгиевото „и аз нещо да допринеса“. Близо век разстояние лежи между думите на тези двама бележити българи, но докато единият е „строител на съвременна България“, другият е осъден да бъде хроникьор на разрушаването й. Георгиев прави възможно съществуването на Софийския университет – интелектуалното светилище на следосвобожденска България, а Марков в крайна сметка дава живота си (оставен в тази книга) като свидетелство за всичко онова, разрушилo с агресивния замах на невежеството и омразата дори спомена за разцвета на граденото в продължение на десетилетия от българи като Евлоги Георгиев.
„Задочни репортажи за задочна България“ е заглавието на поредицата от есета, предложено от Марков в програма „Контакти“ на Радио „Свободна Европа“. Въпреки че в последствие определението „задочна“ пред България е премахнато, то е показателно за абсурда, придаващ усещането че държавата ни всъщност е част от художествения свят на Франц Кафка, с който ситуацията в България е напълно съизмерима. Положението на самия автор е не по-малко парадоксално: осъден да живее и види установяването на комунизма в България чрез т.нар. „диктат на пролетарията“ и неговите чудовищни зверства, той същевременно е достатъчно голям късметлия да оцелее в него два пъти: физически, след тежка туберкулоза, и интелектуално като признат писател с достъп до всички привилегии, които той самият често определя като „невиждан лукс“. Приемът му в кръга около Първия обаче дава на инж. Марков възможността да погледне и осмисли механизмите, чрез които функционира „новото“ общество и да установи, че животът просто не може да бъде живян в един Оруелов свят.
Първите двадесет години на комунистическия режим у нас са може би най-черните страници в новата ни история. Опустошителното им влияние върху самосъзнанието, културата и светоусещането на българите е съпоставимо единствено с тъмнината на турското робство. Залегналата от времето на османското владичество максима „Преклонената глава, сабя не я сече!“ става най-актуална точно в този период, но за разлика от турското робство, където веднъж „преклонен“ има вероятност да бъдеш оставен намира, в България през 50-те и 60-те години не можеш никога да бъдеш сигурен дали си бил „преклонен“ както трябва и пред когото трябва, така че сигурността на собственото съществуване винаги е проблематична. Този абсурд провокира национална шизофрения, от която още страдаме. В държавата, в която комунизмът трябва да донесе класово равенство, започва невиждано дотогава разделение на всички нива. Точно както във Фермата на Оруел, някои са равни, но други са по-равни и цялата система се изражда до парадоксална антиутопия, в която историята се пренаписва всеки ден, изкуството се унищожава, а хората не могат вече да вярват в нищо и никого.
Мнозина ще кажат, че проблемите, поставени в Репортажите, продължават да съществуват и сега, четири десетилетия след написването им, и ще бъдат прави. Връзкаджийството, поставянето на некомпетентни хора на ръководни позиции, все още е в основата на всеки икономически и социален крах, но у нас то, заедно с доносничеството, са се превърнали в част от народопсихологията.
Във време, в което народът се обезличава, бездуховността и простотията са повод за гордост, а моралните устои на обществото са сериозно подкопани от лицемерие, лъжи и несправедливост, „свидетелстването“ на Георги Марков ни е нужно като отрезвяващ шамар. Ако можех да накарам всеки задължително да прочете една книга в живота си, то тя определено е „Задочни репортажи за задочна България“ (Сиела, 2016). С някои цитати ще загатна защо:
„Първо — каза тя — забрави какво си учил по книжките и какво се пише по вестниците. Вярно е, че ние сме работническа власт, но никога няма да позволяваш на работниците да преминават чертата между нас и тях. Дръж се на разстояние и никога не позволявай дори да мислят, че са равни на тебе. Всяка жаба да си знае гьола. Тия, които работят най-добре във фабриката, не са нашите, а враговете. Те знаят, че са врагове, и единственият начин да заличат това е, като работят. Старай се да използуваш това!…“
„Точно по съветския пример започна измъкването на хора от дълбоката провинция, или както у нас се казва, от низините и поставянето им на ръководна работа. Необразовани, полуграмотни и интелектуално съвсем бедни граждани, по силата на чисто махленски партийни връзки, но напълно в духа на партийната политика, внезапно се озоваха на важни постове. Колко пъти в моята работа се сблъсквах с невероятно посредствени и напълно негодни за своята работа директори, началници на отдели и управления в министерството. Моите колеги още помнят пословични глупости, казани или извършени от тях. Неспособни да мислят и решават по твърде сложните производствени въпроси, те бяха абсолютно покорни и слепи оръдия на тия, които ги бяха назначили.“
„Жестока истина е, че без връзки в съвременна България вие сте обречената жертва на всекиго. И преди войната у нас, както и днес в много страни по света, хората ползуваха и ползуват разни „вуйчовци владици“ и всевъзможни връзки, с които се цели заобикалянето на нравствения критерий за справедливост. На почти всички европейски езици съществуват идиоматични изрази за действуване чрез връзки. Но едва ли някога и някъде връзкаджийството се е превръщало в постоянна болест на духа, ежеминутно осъзнавана необходимост, в нещо, по-насъщно от хляба и по-ценно от всякакви нравствени скрупули, както това е сега у нас.“
„— Слушай — казва той. — Ние с жената си говорихме и друго… Това, дето го живееме, живот ли е? Погледни нас, погледни себе си, погледни мене! Ти щастлив ли си? Аз щастлив ли съм? Кажи ми, кой в тази фабрика е щастлив? Погледни младите! Погледни децата! Като си помисля, че ги чака нашето тегло, косата ми настръхва! Аз не искам моето дете да премине през моята мизерия!… И се питам: имам ли право да създавам още един нещастник на този свят?… Ако се роди гений или разбойник, можеш да си спокоен, ще си пробие път. Ами ако не е? Ами ако е просто една обикновена човешка душица, малко по-чувствителна от другите, тогава? Борбата за детския дом е най-малкото. Знаеш ли пред какво е изправено едно обикновено дете на обикновени хора?… Пред Китайската стена! Борба да му намериш свястно училище, борба да надвиеш привилегированите, особено когато нямаш никакви връзки, борба да влезе в университета, защото извън него го чака лопатата, борба да намери работа, защото без нея ще пукне от глад… Ами ако е момиче и не успее да влезе в университета, или пък е грозничко, та не може да се пробута по втория начин, тогава закъде е?… Недей да смяташ, че не сме мислили! За всичко сме мислили! За всичко!“
„За да напомня постоянно за своето присъствие, министерството изпраща често свои инспектори, които присъствуват на уроците. Човек може само да се прекръсти, ако знае, че обикновено тия инспектори нямат елементарна подготовка и по време на урока не знаят за какво става дума. Шегата настрана, но една от тези инспектиращи персони веднъж отбеляза, че преподаващият инженер не споменал по време на урока нито веднъж Съветския съюз.
— Но аз преподавам физико-химия на стъклото — отвърнал преподавателят.
— Съветският съюз не може да не е на първо място и в тази област! — казала инспекторката.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар