"Перлата, която се освободи от черупката си" - летопис на изстрадания опит

В ислямизираното безвремие на Афганистан жените са обречени да повтарят една и съща съдба – безкраен цикъл на изкупление за някогашен хюбрис или последица от собственото им вековно мълчание. В свят на насилие и фанатизъм емпатията е обречена на сангсоор (убиване с камъни), при който камъните са невежеството, злобата и и тесногръдието, а палачи и жертви се сливат в своята абсурдна анонимност и продължават да се въртят в безконечния цикъл на страдание, който сами създават и после наричат „насиб“, съдба. Тази периодична повторяемост, прерастваща в трагична обреченост, лъха от първия роман на американката от афганистански произход Надя Хашими „Перлата, която се освободи от черупката си“ („Сиела“ 2017)

Имайки предвид , че основното занимание на авторката е медицината, а не литературата, не мога да не се впечатля от това как Хашими успява да създаде творба, която е едновременно увлекателна и скандална. В нея две жени, свързани от кръвта, но разделени от век време, говорят от първо лице за ужаса да бъдеш жена в Афганистан и силата да устоиш, която е загатната и в заглавието. „Освобождаването“ от черупката обаче съвсем не е лека задача, защото духовното пленничество може да бъде по-страшно и от физическите окови.
Първият глас и основен протагонист в романа е Рахима́ – третото момиче в бедно афганистански семейство, което има пет дъщери. Решението на майка й да я направи баче пуш (момиче, дегизирано като момче, за да служи на нуждата от син) я обрича да страда като я превръща в медиатор между мъжкото и женското, без да може истински да принадлежи на нито едно от двете. В моментите на трудното й детство до нея и сестрите й е тяхната любима леля хала́ Шайма́, която обаче също е низвергната от общността поради физически недъг. Тя е и образът, който аз ще запомня като най-ярък в романа – съветите й и стремежът й да образова своите племенници се превръщат в пътеводна светлина за Рахима́ не само в детството, но и в живота, с който младата жена трябва да се пребори: „Хала́ Шайма́ беше нашият глас. Тя изричаше неща, за които на другите не им достигаше смелост.“ (213)
Да говориш, когато всеки се опитва да потисне гласа ти, от една страна калява характера, но от друга обрича всяка жена на изгнаничество и дори смърт. Женските гласове в романа сякаш се групират в два тона – презрените непримирими и озлобените покорни. Разбира се, тази идентификация се създава спрямо мъжете, които в този роман наистина са мултиплицирани варианти на един и същи образ – фанатикът тиранин, отнасящ се с жените си по-зле отколкото с добитъка. Но нека се върна на женското говорене. Рахима́ разказва за собствения си житейски път като паралелно с това в моменти на отчаяние и нужда си припомня разказите на хала́ Шайма́ за необичайната съдба на тяхната прабаба Шекиба́.Рахима́ и Шекиба́ до голяма степен приличат на образи – двойници. И двете се преобличат като мъже и понасят последствията от това, и двете копнеят да видят по-добрата страна на живота и се осмеляват, доколкото чудовищната действителност им позволява, да нарушават статуквото, за което биват сурово наказани. Желанието и на двете да надвият невежеството и тиранията с думи среща единствено насилие и подигравки. Те биват презирани, където и да отидат. Но най-лошото е, че самите жени не се подкрепят, а „коват кинжали с думи“. В романа е пълно с достатъчно женски образи, изтъкани от злоба, омраза и гняв, които поради страх и комплекс от собствената си незначителност не могат да позволят на друга представителка на техния пол да изживее някакво щастие безнаказано. За мен фактът, че най-сериозните трагедии в романа са предизвикани от злонамерени една към друга жени ясно показва, че в ислямския фанатизъм невежи са не само мъжете, но преди всичко майките им.

Ограниченията, които носи подобно невежество са щедро обрисувани в творбата. Шамарите са съвсем обичаен начин за общуване със съпругите, но в допълнение на това ставаме свидетели на бомбен атентат срещу единствената жена в парламента, която проявява неподчинение, убийство с камъни и дори скалпиране. Физическите страдания са безкрайни, но най-лоша е липсата на надежда и усещането, че „Всички, предполагам, носим в себе си историята на своите предци“ (141). Предшественицата на Рахима́ обаче е друга жена-мъж – Шекиба́, споменът за която отеква в призива на кръвта й към непримиримост. Следвайки нейния глас, Рахима́ търси начин сама да определя съдбата си и това я прави още по-различна от жените, които познава. Необикновените героини обаче често правят и романа необикновен. Въпреки че изпълнен с безнадеждност и тъга, в него има и нещо оптимистично – пропукването на статуквото. Това е слабата свещичка на надеждата, че любовта може и да победи омразата, а цикличното време на суеверия да бъде заменено с линеарното време на изстрадания опит.