"Където пеят раците" погребваме травмите на миналото

Историята е нетипична, не се вписва в руслото на повечето популярни четива и вероятно с това привлича вниманието, направило я "най-купуваната книга в Амазон" и едно от най-предпочитаните четива в Goodreads.

„Където пеят раците” на Дилия Оуенс (издателство "Лабиринт", преводач Лидия Шведова) е роман за самотата като звено между физическото страдание от изолацията и духовното извисяване от приближаването до природата. Героите на тази история са нетипични – т.нар. „бели боклуци”, населяващи мочурището на Северна Каролина. Наративният похват в началото малко напомня на разказването на Кора от „Подземната железница” на Колсън Уайтхед, но това по-скоро се дължи на факта, че и двете героини са изолирани деца от непривилигеровани семейства, които трябва да се научат да оцеляват сами. Книгата на Оуенс всъщност съчетава елементи на билдунгсроман, детективска история с мистериозно убийство в малко градче, семейна драма и любовна история, като всичко това е „гарнирано” с информация за животински и растителни видове от мочурището. Романът има две паралелни сюжетни линии, едната от които е с ретроспекция от около 15 години – между 1968 и 1952, като в първата се води разследване за предполагаемото убийство на Чейс Андрюс – футболен защитник и един от най-харесваните и фаворизирани членове на общността, а втората проследява живота на шестгодишната Кая, която е изоставена от семейството си и е принудена да оцелява сама в мочурището. Световете, които тези двама герои обитават, привидно нямат нищо общо, но всъщност са по-свързани, отколкото можем да предположим. Отношението на цялата общност от градчето към Кая е презрително и пренебрежително, което я кара да потърси защита в царството на животните, растенията и блатата. Интересна е представата за семейство, която момиченцето си изгражда. Кая вярва, че никой животински вид не изоставя малките си и затова постоянно очаква нейната собствена майка да се завърне. В последствие обаче фокусът е изместен към непълноценната роля на бащата и на нас като читатели ни става ясно, че хората не просто са по-лоши родители от животните - те съзнателно (Мама и Татко) или несъзнателно (семейство Андрюс) унищожават и деформират децата си, правейки ги еднакво непълноценни по различен начин. Третото семейство, на което е отредено място в романа, това на Тейт, също е белязано от разруха, която кара младия човек да компенсира липсите там с успехи в професията. Кая просто бива изолирана от всички и се превръща в гранично същество – човек, който предпочита да живее сред птиците и насекомите, да ги изучава и дори да си говори с тях. Въпреки това обаче тя копнее за човешката близост, която й е отказана. Трогателно е как момиченцето успява да се превърне в зряла жена, как се научава да чете и пише и как успява да постигне успех, на какъвто са способни малцина, само със силата на волята си. Инстинктът й за самосъхранение се изостря и тя черпи сили от него - феномен, който може да се случи в дивата природа. Чейс от друга страна е антипод на Кая – той има всички условия да бъде успешен, но се задоволява с минималното и ако се вгледаме в битието му, парадоксалното е, че той води по-скотско съществуване от нея, но е всеобщ любимец. Завършен нарцисист, той е готов на всичко, за да манипулира околните в името на реализирането на собствените си егоистични желания. Чейс е сравнен с жабите, които дебнат из храстите алфа-мъжкаря и когато той е привлякъл достатъчно женски, повече отколкото може едновременно да оплоди, те изскачат и ги осеменяват, без да са положили никакви усилия да бъдат избрани заради някакви свои достойнства. Но паралелът със света на фауната не свършва тук. Кая често си мисли за светулките и богомолките, които заблуждават мъжкия, привличат го с възможност за оплождане и през това време го изяждат. Израснала в семейство с вечно пиян и агрсивен баща, Кая оценява начина, по който насекомите се справят с осеменителите си и си дава сметка, че хората често се самозабравят в илюзиите си, че са господари на света. Светът на Кая е лично неин и това го прави уникален. Никой не може са й го отнеме, защото единствено тя е способна да го изживява пълноценно. Неслучайно най-здрави отношения тя поддържа именно с Тейт - те се основават предимно върху общата им любов и привързаност към флората и фауната на мочурището. Книгата още на първата страница обяснява детайлно разликата между мочурище и тресавище, и точно тази разлика е промяната в живота на Кая, която се случва благодарение на Тейт. „Където пеят раците” е метафора на социалната изолация, но и на преоткриването на живота. Въпросите за човешкия и природния закон са повдигнати заедно с опита за преодоляване на закоравели стереотипи в малко градче в средата на 20.век. Историята е увлекателна, но и натоварваща, има много насилие, страданието и болката натежават и на читателя на моменти. За сметка на това мистериозното убийство е разкрито само пред търпеливите читатели, които ще достигнат до последната страница. Дали ще го запомнят, или ще го изтласкат някъде дълбоко в ума си (фразата „където пеят раците” означава нещо като „в дън гората” , или както е обяснено - далеч, дълбоко в гората, скрит от всички) зависи от това доколко ще позволят на текста да ги завладее. Този роман не може да бъде наречен шедьовър, но според мен си заслужава четенето, най-малкото заради устойчивата главна героиня и нейната вечна борба за живот.

"Перлата, която се освободи от черупката си" - летопис на изстрадания опит

В ислямизираното безвремие на Афганистан жените са обречени да повтарят една и съща съдба – безкраен цикъл на изкупление за някогашен хюбрис или последица от собственото им вековно мълчание. В свят на насилие и фанатизъм емпатията е обречена на сангсоор (убиване с камъни), при който камъните са невежеството, злобата и и тесногръдието, а палачи и жертви се сливат в своята абсурдна анонимност и продължават да се въртят в безконечния цикъл на страдание, който сами създават и после наричат „насиб“, съдба. Тази периодична повторяемост, прерастваща в трагична обреченост, лъха от първия роман на американката от афганистански произход Надя Хашими „Перлата, която се освободи от черупката си“ („Сиела“ 2017)

Имайки предвид , че основното занимание на авторката е медицината, а не литературата, не мога да не се впечатля от това как Хашими успява да създаде творба, която е едновременно увлекателна и скандална. В нея две жени, свързани от кръвта, но разделени от век време, говорят от първо лице за ужаса да бъдеш жена в Афганистан и силата да устоиш, която е загатната и в заглавието. „Освобождаването“ от черупката обаче съвсем не е лека задача, защото духовното пленничество може да бъде по-страшно и от физическите окови.
Първият глас и основен протагонист в романа е Рахима́ – третото момиче в бедно афганистански семейство, което има пет дъщери. Решението на майка й да я направи баче пуш (момиче, дегизирано като момче, за да служи на нуждата от син) я обрича да страда като я превръща в медиатор между мъжкото и женското, без да може истински да принадлежи на нито едно от двете. В моментите на трудното й детство до нея и сестрите й е тяхната любима леля хала́ Шайма́, която обаче също е низвергната от общността поради физически недъг. Тя е и образът, който аз ще запомня като най-ярък в романа – съветите й и стремежът й да образова своите племенници се превръщат в пътеводна светлина за Рахима́ не само в детството, но и в живота, с който младата жена трябва да се пребори: „Хала́ Шайма́ беше нашият глас. Тя изричаше неща, за които на другите не им достигаше смелост.“ (213)
Да говориш, когато всеки се опитва да потисне гласа ти, от една страна калява характера, но от друга обрича всяка жена на изгнаничество и дори смърт. Женските гласове в романа сякаш се групират в два тона – презрените непримирими и озлобените покорни. Разбира се, тази идентификация се създава спрямо мъжете, които в този роман наистина са мултиплицирани варианти на един и същи образ – фанатикът тиранин, отнасящ се с жените си по-зле отколкото с добитъка. Но нека се върна на женското говорене. Рахима́ разказва за собствения си житейски път като паралелно с това в моменти на отчаяние и нужда си припомня разказите на хала́ Шайма́ за необичайната съдба на тяхната прабаба Шекиба́.Рахима́ и Шекиба́ до голяма степен приличат на образи – двойници. И двете се преобличат като мъже и понасят последствията от това, и двете копнеят да видят по-добрата страна на живота и се осмеляват, доколкото чудовищната действителност им позволява, да нарушават статуквото, за което биват сурово наказани. Желанието и на двете да надвият невежеството и тиранията с думи среща единствено насилие и подигравки. Те биват презирани, където и да отидат. Но най-лошото е, че самите жени не се подкрепят, а „коват кинжали с думи“. В романа е пълно с достатъчно женски образи, изтъкани от злоба, омраза и гняв, които поради страх и комплекс от собствената си незначителност не могат да позволят на друга представителка на техния пол да изживее някакво щастие безнаказано. За мен фактът, че най-сериозните трагедии в романа са предизвикани от злонамерени една към друга жени ясно показва, че в ислямския фанатизъм невежи са не само мъжете, но преди всичко майките им.

Ограниченията, които носи подобно невежество са щедро обрисувани в творбата. Шамарите са съвсем обичаен начин за общуване със съпругите, но в допълнение на това ставаме свидетели на бомбен атентат срещу единствената жена в парламента, която проявява неподчинение, убийство с камъни и дори скалпиране. Физическите страдания са безкрайни, но най-лоша е липсата на надежда и усещането, че „Всички, предполагам, носим в себе си историята на своите предци“ (141). Предшественицата на Рахима́ обаче е друга жена-мъж – Шекиба́, споменът за която отеква в призива на кръвта й към непримиримост. Следвайки нейния глас, Рахима́ търси начин сама да определя съдбата си и това я прави още по-различна от жените, които познава. Необикновените героини обаче често правят и романа необикновен. Въпреки че изпълнен с безнадеждност и тъга, в него има и нещо оптимистично – пропукването на статуквото. Това е слабата свещичка на надеждата, че любовта може и да победи омразата, а цикличното време на суеверия да бъде заменено с линеарното време на изстрадания опит.