петък, 21 август 2020 г.

"Където пеят раците" погребваме травмите на миналото

Историята е нетипична, не се вписва в руслото на повечето популярни четива и вероятно с това привлича вниманието, направило я "най-купуваната книга в Амазон" и едно от най-предпочитаните четива в Goodreads.
„Където пеят раците” на Дилия Оуенс (издателство "Лабиринт", преводач Лидия Шведова) е роман за самотата като звено между физическото страдание от изолацията и духовното извисяване от приближаването до природата. Героите на тази история са нетипични – т.нар. „бели боклуци”, населяващи мочурището на Северна Каролина. Наративният похват в началото малко напомня на разказването на Кора от „Подземната железница” на Колсън Уайтхед, но това по-скоро се дължи на факта, че и двете героини са изолирани деца от непривилигеровани семейства, които трябва да се научат да оцеляват сами. Книгата на Оуенс всъщност съчетава елементи на билдунгсроман, детективска история с мистериозно убийство в малко градче, семейна драма и любовна история, като всичко това е „гарнирано” с информация за животински и растителни видове от мочурището. Романът има две паралелни сюжетни линии, едната от които е с ретроспекция от около 15 години – между 1968 и 1952, като в първата се води разследване за предполагаемото убийство на Чейс Андрюс – футболен защитник и един от най-харесваните и фаворизирани членове на общността, а втората проследява живота на шестгодишната Кая, която е изоставена от семейството си и е принудена да оцелява сама в мочурището. Световете, които тези двама герои обитават, привидно нямат нищо общо, но всъщност са по-свързани, отколкото можем да предположим. Отношението на цялата общност от градчето към Кая е презрително и пренебрежително, което я кара да потърси защита в царството на животните, растенията и блатата. Интересна е представата за семейство, която момиченцето си изгражда. Кая вярва, че никой животински вид не изоставя малките си и затова постоянно очаква нейната собствена майка да се завърне. В последствие обаче фокусът е изместен към непълноценната роля на бащата и на нас като читатели ни става ясно, че хората не просто са по-лоши родители от животните - те съзнателно (Мама и Татко) или несъзнателно (семейство Андрюс) унищожават и деформират децата си, правейки ги еднакво непълноценни по различен начин. Третото семейство, на което е отредено място в романа, това на Тейт, също е белязано от разруха, която кара младия човек да компенсира липсите там с успехи в професията. Кая просто бива изолирана от всички и се превръща в гранично същество – човек, който предпочита да живее сред птиците и насекомите, да ги изучава и дори да си говори с тях. Въпреки това обаче тя копнее за човешката близост, която й е отказана. Трогателно е как момиченцето успява да се превърне в зряла жена, как се научава да чете и пише и как успява да постигне успех, на какъвто са способни малцина, само със силата на волята си. Инстинктът й за самосъхранение се изостря и тя черпи сили от него - феномен, който може да се случи в дивата природа. Чейс от друга страна е антипод на Кая – той има всички условия да бъде успешен, но се задоволява с минималното и ако се вгледаме в битието му, парадоксалното е, че той води по-скотско съществуване от нея, но е всеобщ любимец. Завършен нарцисист, той е готов на всичко, за да манипулира околните в името на реализирането на собствените си егоистични желания. Чейс е сравнен с жабите, които дебнат из храстите алфа-мъжкаря и когато той е привлякъл достатъчно женски, повече отколкото може едновременно да оплоди, те изскачат и ги осеменяват, без да са положили никакви усилия да бъдат избрани заради някакви свои достойнства. Но паралелът със света на фауната не свършва тук. Кая често си мисли за светулките и богомолките, които заблуждават мъжкия, привличат го с възможност за оплождане и през това време го изяждат. Израснала в семейство с вечно пиян и агрсивен баща, Кая оценява начина, по който насекомите се справят с осеменителите си и си дава сметка, че хората често се самозабравят в илюзиите си, че са господари на света. Светът на Кая е лично неин и това го прави уникален. Никой не може са й го отнеме, защото единствено тя е способна да го изживява пълноценно. Неслучайно най-здрави отношения тя поддържа именно с Тейт - те се основават предимно върху общата им любов и привързаност към флората и фауната на мочурището. Книгата още на първата страница обяснява детайлно разликата между мочурище и тресавище, и точно тази разлика е промяната в живота на Кая, която се случва благодарение на Тейт. „Където пеят раците” е метафора на социалната изолация, но и на преоткриването на живота. Въпросите за човешкия и природния закон са повдигнати заедно с опита за преодоляване на закоравели стереотипи в малко градче в средата на 20.век. Историята е увлекателна, но и натоварваща, има много насилие, страданието и болката натежават и на читателя на моменти. За сметка на това мистериозното убийство е разкрито само пред търпеливите читатели, които ще достигнат до последната страница. Дали ще го запомнят, или ще го изтласкат някъде дълбоко в ума си (фразата „където пеят раците” означава нещо като „в дън гората” , или както е обяснено - далеч, дълбоко в гората, скрит от всички) зависи от това доколко ще позволят на текста да ги завладее. Този роман не може да бъде наречен шедьовър, но според мен си заслужава четенето, най-малкото заради устойчивата главна героиня и нейната вечна борба за живот.

Няма коментари:

Публикуване на коментар