"Майките" - книгата, която мнозина изживяват, без да прочетат

 

„Майките” е книга, която те „почва” още от началото с нокаут. Изобщо не чака да преценяваш дали ще ти понесе и да се чудиш как да я подхванеш, вместо това тя те грабва и ужасява, и отвращава, и изцежда емоционално, интелектуално, психически. Бях я започвала и оставяла два пъти заради това, все ми се струваше, че не мога да понеса абсолютно реалния ужас на тази безумно откровена книга. Днес обаче я прочетох, за да я наредя сред любимите си романи. За някои книги просто трябва да пораснеш и то не на възраст, а на издръжливост. На травмоустойчивост, ако щете. Велика е Теодора Димова – и в този свой втори роман от 2005 г. показва какъв страхотен талант е. Онези, които хулят „Майките”, просто не са разбрали нищо от нея. А тя има какво да каже и формулира посланието с неповторим художествено-психологически маниер, с образност и сетивност, които могат да изкушават и отвращават, но не и да оставят читател безразличен. Защото въпреки че се случва в усамотение, четенето е диалог и разговорът ти с писателя се определя и от твоята собствена ерудиция на перцепцията. Най-вече от нея.

Романът е единство от седем фрагмента – разказите на седем деца за техните майки. Андрея, Лия, Дана, Александър, Никола, Деян и Калина. Седемте изповеди са прекъсвани от въпроси на психолог, който упорито ги разпитва за сънищата им, свързани с жена на име Явора (Фройд и Юнг се срещат на страниците на този роман на много дълбоко ниво и предлагат широко поле на анализ, което аз пък свързвам с темата на един друг известен роман – „Тайната история” на Дона Тарт). Техните гласове се преплитат с разказите на майките, сливат се в общо ридание, пулсират в болката на непреодолените травми и създават полифония от версии на самосъжалението за пропиления живот. Иронично е как всички тези четиринадесетгодишни деца постоянно копнеят за какъвто и да е жизнеутвърждаващ жест, а собствените им майки отричат живота, съжаляват, че са ги създали и не се свенят открито да им го заявяват:

„Обичаш ли ме, мамо.

Не зная дали това е обич, Андрея. Когато нямаш желание да направиш нищо за детето си. Когато единственото важно нещо в света е собственото ти нещастие.

А обичала ли си татко?

Не, разбира се, че не.

Тогава защо се ожени за него?

Всички се женеха. И аз трябваше да направя същото.”  (18)

„ (…) Калина отишла при майка си и се опитала да я прегърне, а Петя диво изкрещяла в лицето на дъщеря си: махай се! махай се! заради тебе стана всичко това! за да те родя!ти ми съсипа живота! ако не бях те родила, щях да бъде здрава и силна, ти ми отне силата, ти ми отне здравето, върни ми ги!” (161)

Проблематичната връзка с майката лежи в основата на по-нататъшните житейски проблеми, а когато тя е изцяло деформирана, резултатите са катастрофални. Романът носи заглавие „Майките” заради предполагаемо по-главната роля, която жените имат във връзката с децата си, но и бащите са не по-добри. Те са или отсъстващи, или незаинтересовани, или направо пригласят на майчините стонове за пропиляната младост и безсмисления живот, за който детето им е виновно. От самото раждане на главните герои-деца им се вменява вина. Тя се превръща в непосилно бреме за крехките им плещи. И ако се обърнем към теорията на еволюцията, за да оцелееш в екстремни условия, ти се адаптираш – инстинкт, с който не можеш да се бориш. Децата мутират духовно, те оцеляват с цената на превръщането си в чудовища. Ролята на Явора в живота им и финалната сцена са ключови елементи от тази мутация. Опитът да бъде неутрализирано наслояваното с години зло се оказва неуспешен. Превърне ли се веднъж човекът в животно, нищо не може да сломи жестокостта му. Но това залегнало в основата зверство ражда и нечовешки добър роман.

В анализа си на „Майките”, който  като всеки истински, професионален и добър литературен анализ съдържа „спойлери”, затова няма да коментирам тук,  Димана Иванова синтезира и моите разсъждения върху ролята на произведението за масовия читател: „Всяка една млада жена е изправена пред избора дали да има дете или не и всяка една трябва да си зададе въпроса – заслужава ли си да има дете, ако то се превърне просто в жертва на нейната психическа незрялост и перверзност, в жертва на днешния алогичен и объркан свят-лабиринт?” („За „Майките” на Теодора Димова, „Литературен вестник”, 2015) Ако повече хора си задаваха този въпрос, нямаше да има толкова болка от усещането, че си нежелан, непотребен, непълноценен.

Връзката между болката и перверзията също е засегната в романа, дори е основен мотив. Ранното сблъскване с тези две състояния лишава индивида от хуманност и го превръща в проводник, който „предава нататък” онова, което е видял и изпитал.  Жертвоприношението, което „спасителите” на такива хора правят, е лишено от смисъл. То не може да промени увреждането им. Затова съжалението, изпитвано от читателя към децата и майките им, се трансформира в ужас, а след това в потрес. Не е пропуснат и катарзисния момент,  Димова все пак е драматург и умее да докосва със словото си.

Бих дала този роман на всички да го прочетат, но малцина ще го сторят. Повечето вероятно ще го оставят с оправданието, че е прекалено „тежък”, „натуралистичен”, „зловещ”. Както написах в началото – за някои книги е нужно определено съзряване. Каквото всъщност е нужно и за майчинството.

"Анна и планината" - една семейна хроника на Прехода

„Анна и планината”, дебютният роман на Невена Митрополитска от 2015 г, който аз сега успях да прочета, откривайки го случайно на щанда на издателство „Жанет 45” на Аполония, мога да дефинирам смело като роман за травмата. От една страна е универсалният мотив за разпадащото се семейство, но характеристиката, която го прави български (въпреки че авторката живее от години в Канада) и дори постсоциалистически, е голямата тема за неумението на родените през 40-те и 50-те да се справят и да се адаптират към връхлетялата ги промяна на Прехода. Аз поне така прочетох този роман – история на емоционалното (а защо не и физическо) осакатяване, която особеностите на живот, вкоренени в българската ни психология  правят актуална.

Тази тема, разбира се, е прекалено обемна, сложна и съдържаща много политически и психологически фактори, за да бъде поне отчасти достоверно интерпретирана. Изборът на професия на главната героиня – политолог, е съобразен с онази нужда, която би следвало да ни накара да потърсим причините за всички разриви, връхлетяли постсоциалистическия свят лавинообразно. Политологията и анализите й обаче не са по-широко разгърнати в романа, защото обикновеният човек, населяващ този свят, не търси обяснения, а очаква някой да му разреши проблемите, да му се скара и да му даде ясни нареждания как да живее, ако иска да бъде похвален. Нито Анна, нито разказвачът се впускат в анализ на причините, довели до разпада на семейството (отразяващ разпада на държавата). Вместо това героите са насочват навътре към себе си, както всщност правят повечето българи. Философията „да се спасяваме по единично” се превръща в последна надежда и спасителна сламка за осъзналите, че комунизмът е осакатил непоправимо всички представи за колективни усилия. Тийнейджърката Анна е достатъчно интелигентна, за да прозре този факт и да насочи съзидателските си усилия навътре към себе си, изоставяйки онези, които я дърпат надолу – нейното семейство. Но членовете му също са затворени в капсулата на собствения си свят, просто са слабохарактерни (Лора)или вече родени и възпитани в комунизъм, т.е. адаптивността им е необратимо унищожена (Виктор и Таня) и не успяват да намерят волята, нито силата, за да направят своето битие по-поносимо.

Темата за семейните връзки и тяхната сила е водеща в романа. Отношенията с роднините също са вид тоталитаризъм – бабата на Анна е генерал, на когото всички се подчиняват, не смеят да възразят, но тайно мразят, защото съсипва живота им. Дядо й е напълно обезличен и споменът за отсъствието му иронично отеква в мислите на баща й. Той пък е емоционално обременен от собствените си травми и не намира сили да се бори дори в името на децата си, с които повтаря грешките на своите родители. Леля й е привидно положителна фигура, но е не по-малко осакатена от баща й, а майка й Таня е емблематичен образ на потиснатата жена. Образите на героите от българското семейство на Анна са едновременно типични за времето си и силно несимпатични на мен като читател. Романът остава верен на българското отношение към идеята за семейство, въпреки че ни предлага възможност да съпоставим тази идея с канадско семейство, справило се с не по-малка травма. Българското  обаче никога няма да те остави намира.  То всъщност е планината на Анна. Дали това е израз на обич и неразривна връзка или тормоз до край, всеки сам може да реши за себе си. Със сигурност обаче романът предлага възможности за преосмислане на тази „основна клетка на обществото”. Именно „клетка” – комунистическият термин, за мен се оказва най-точно определение към семейството на Анна.

Планината като пространство е символ на връзката с България, на мястото, където баща и дъщеря се изкачват до върха (пряко и фигуративно),и на пространство на духовно прераждане. Този символ неслучайно присъства в заглавието:  Анна изкачва планината на живота си, справя се с трудности и постига върхове, но и получава травми, спира по пътя в чудене дали да не се върне и проумява, че най-сигурната подкрепа е тази, която сама може да си даде. Тя се преражда в планината, преосмисля живота си и подобно на исихастите вижда светлината след мълчанието и вглъбяването в себе си. Нейният образ до голяма степен показва защо успешните българи са индивидуалисти, въпреки че и тя не успя да ми грабне като читател, липсваше ми усещането за свързване с героинята, толкова дистанциран образ е.

Романът се чете бързо и лесно, историята е все още позната, близка до читателя, ако не живяна в първо лице, то поне чувана от родители, баби и дядовци. Поне аз се сетих за много семейства, в които отеква тази история, колкото и банална да се стори на някой. Това е една българска книга и ще бъде „усетена” от българския читател. Мизерията на 90-те е спестена, не е детайлно описана, за нея загатват само щрихи, но тя отеква в душите. Както всъщност отекват и някои болезнено откровени и почти документално достоверни сцени от този роман.

"Където пеят раците" погребваме травмите на миналото

Историята е нетипична, не се вписва в руслото на повечето популярни четива и вероятно с това привлича вниманието, направило я "най-купуваната книга в Амазон" и едно от най-предпочитаните четива в Goodreads.

„Където пеят раците” на Дилия Оуенс (издателство "Лабиринт", преводач Лидия Шведова) е роман за самотата като звено между физическото страдание от изолацията и духовното извисяване от приближаването до природата. Героите на тази история са нетипични – т.нар. „бели боклуци”, населяващи мочурището на Северна Каролина. Наративният похват в началото малко напомня на разказването на Кора от „Подземната железница” на Колсън Уайтхед, но това по-скоро се дължи на факта, че и двете героини са изолирани деца от непривилигеровани семейства, които трябва да се научат да оцеляват сами. Книгата на Оуенс всъщност съчетава елементи на билдунгсроман, детективска история с мистериозно убийство в малко градче, семейна драма и любовна история, като всичко това е „гарнирано” с информация за животински и растителни видове от мочурището. Романът има две паралелни сюжетни линии, едната от които е с ретроспекция от около 15 години – между 1968 и 1952, като в първата се води разследване за предполагаемото убийство на Чейс Андрюс – футболен защитник и един от най-харесваните и фаворизирани членове на общността, а втората проследява живота на шестгодишната Кая, която е изоставена от семейството си и е принудена да оцелява сама в мочурището. Световете, които тези двама герои обитават, привидно нямат нищо общо, но всъщност са по-свързани, отколкото можем да предположим. Отношението на цялата общност от градчето към Кая е презрително и пренебрежително, което я кара да потърси защита в царството на животните, растенията и блатата. Интересна е представата за семейство, която момиченцето си изгражда. Кая вярва, че никой животински вид не изоставя малките си и затова постоянно очаква нейната собствена майка да се завърне. В последствие обаче фокусът е изместен към непълноценната роля на бащата и на нас като читатели ни става ясно, че хората не просто са по-лоши родители от животните - те съзнателно (Мама и Татко) или несъзнателно (семейство Андрюс) унищожават и деформират децата си, правейки ги еднакво непълноценни по различен начин. Третото семейство, на което е отредено място в романа, това на Тейт, също е белязано от разруха, която кара младия човек да компенсира липсите там с успехи в професията. Кая просто бива изолирана от всички и се превръща в гранично същество – човек, който предпочита да живее сред птиците и насекомите, да ги изучава и дори да си говори с тях. Въпреки това обаче тя копнее за човешката близост, която й е отказана. Трогателно е как момиченцето успява да се превърне в зряла жена, как се научава да чете и пише и как успява да постигне успех, на какъвто са способни малцина, само със силата на волята си. Инстинктът й за самосъхранение се изостря и тя черпи сили от него - феномен, който може да се случи в дивата природа. Чейс от друга страна е антипод на Кая – той има всички условия да бъде успешен, но се задоволява с минималното и ако се вгледаме в битието му, парадоксалното е, че той води по-скотско съществуване от нея, но е всеобщ любимец. Завършен нарцисист, той е готов на всичко, за да манипулира околните в името на реализирането на собствените си егоистични желания. Чейс е сравнен с жабите, които дебнат из храстите алфа-мъжкаря и когато той е привлякъл достатъчно женски, повече отколкото може едновременно да оплоди, те изскачат и ги осеменяват, без да са положили никакви усилия да бъдат избрани заради някакви свои достойнства. Но паралелът със света на фауната не свършва тук. Кая често си мисли за светулките и богомолките, които заблуждават мъжкия, привличат го с възможност за оплождане и през това време го изяждат. Израснала в семейство с вечно пиян и агрсивен баща, Кая оценява начина, по който насекомите се справят с осеменителите си и си дава сметка, че хората често се самозабравят в илюзиите си, че са господари на света. Светът на Кая е лично неин и това го прави уникален. Никой не може са й го отнеме, защото единствено тя е способна да го изживява пълноценно. Неслучайно най-здрави отношения тя поддържа именно с Тейт - те се основават предимно върху общата им любов и привързаност към флората и фауната на мочурището. Книгата още на първата страница обяснява детайлно разликата между мочурище и тресавище, и точно тази разлика е промяната в живота на Кая, която се случва благодарение на Тейт. „Където пеят раците” е метафора на социалната изолация, но и на преоткриването на живота. Въпросите за човешкия и природния закон са повдигнати заедно с опита за преодоляване на закоравели стереотипи в малко градче в средата на 20.век. Историята е увлекателна, но и натоварваща, има много насилие, страданието и болката натежават и на читателя на моменти. За сметка на това мистериозното убийство е разкрито само пред търпеливите читатели, които ще достигнат до последната страница. Дали ще го запомнят, или ще го изтласкат някъде дълбоко в ума си (фразата „където пеят раците” означава нещо като „в дън гората” , или както е обяснено - далеч, дълбоко в гората, скрит от всички) зависи от това доколко ще позволят на текста да ги завладее. Този роман не може да бъде наречен шедьовър, но според мен си заслужава четенето, най-малкото заради устойчивата главна героиня и нейната вечна борба за живот.

"Възвишение" на антигероите

Милен Русков грабва вниманието още с епиграфите на романите си. Във "Възвишение"(ИК "Жанет 45", 2011) първо прочитаме "Извинение за неблагоприятност описания" от списание "Любословие" на Константин Фотинов през 1844 г.В него най-общо е дефинирана разликата между "благоречие" и "просторечие", както и тяхата трудна съвместимост в един и същи текст. Дори само подборът на този цитат е достатъчен, за да харесам Руков - спорът за ролята, същността и най-вече езика на изкуството винаги е бил наболял проблем, но от появата на интернет насам е същинска война. Авторът се заиграва с консуматорската потребност на модерното общество и с думите от списанието на Фотинов обещава "ще говорим просто толкова, колкото е возможно".

Обещанието на пръв поглед е спазено,буквалистите би трябвало да бъдат удовлетворени, но онези, които не умеят да четат между редовете, вероятно не са дочели романа. Обаче за сметка на това със сигурност са го коментирали, особено покрай екранизацията му (която чакам с нетърпение да видя).

За мен двата основни проблема, превърнали се както в мост, така и в бариера пред рецепцията на този роман, са именно въпросите за езика и за времето.
Първоначалният шок от архаично-диалектния език винаги ще свързвам с усещането, което изпитвах, когато трябваше да чета „Горски пътник“. Умението на Русков да вплете поемата на Раковски в ежедневния котленски говор и да употреби такава богата гама от фразеологизми в речта на първоличния разказвач разкрива творческата му виртуозност. Езикът на „Възвишение“ сам по себе си се превръща от средство за говорене в изкуство, дори става „главен герой“ в романа (по думите на Мария Калинова). Подобна нагласа обаче може да ни подведе, че по-важно е как се говори, а не какво се казва, докато в същото време романът доста успешно кореспондира с една сериозна литературна традиция (не само българска, както пък отбелязва англицистът Ал. Шурбанов).
Говорът на централния персонаж Гичо (Гаврил) от Котел, през чиято перспектива се развива действието, ни праща директно в съзнанието му още от първата страница. Този герой е изключително пълнокръвен и впечатлява с моралното си израстване в края на романа, но всъщност нито той, нито дружината му, са истински революционери. Русков избира да говори чрез човек от простолюдието, маргинален образ дори в собственото си градче (в чиито революционен комитет не е особено желан), тъй като такъв персонаж му дава творческата свобода да преминава лесно границите между високото и ниското и да разсъждава както над битовизми, така и над сериозни духовни и морални въпроси. Подобен похват авторът използва и в новия си роман „Чамкория“, където е не по-малко успешен. Засягането на философски и наболели теми като цената на свободата, морала, достойнството и стагнацията в съзнанието на хората след петвековно робство става чрез ирония, достигаща злостен сарказъм и една особена интертекстуалност, асоциирана от мен с пародийност. Паисий, Ботев, Захари Стоянов, Вазов отекват в привидно смешни и абсурдни сцени:
„Но ей ти го Тодор Шумненеца изскочи на пътя с гол в ръката нож, затича ся, та ги настигна (…)“ (105)
„ – Че той френец кога е виждал! – отвърна Асенчо. – Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.
- Туй бача ти Паиси го е казал – поправих го аз. „ (170)

Недоучилият възпитаник на Сава Доброплодни стига и до Робеспиер и Гарибалди в разсъжденията си за революцията. Колкото по-внимателен е читателят, толкова повече пластове на междутекстовост открива и осъзнава, че хуморът във „Възвишение“ e много по-близо до „Бай Ганьо“ (както отбелязва Св. Игов), отколкото до „Чичовци“.
Този творчески подход обаче отговаря на нуждите на времето, в което е писан романът (защото Гичо и Асенчо са героите на нашето време и антигероите на Възраждането). От една страна, връзката с литературната традиция е възможна благодарение на времето, в което романът е написан. Постмодернизмът не само диалогизира с предхождащите го епохи, но съвсем безмилостно ги разрушава в търсене на алтернативен прочит и останал недочут глас. В героичния разказ за Българското възраждане това са гласовете на некадърния, предателя, страхливеца и самовлюбения самохвалко. Затова героите на Русков са псевдо (революционери, българи, дори хора), те са лъжепатриоти и личната трагедия на Гичо е в осъзнаването на цялата безсмисленост на подобно битие:
343 стр:

Гичо е модерен персонаж, който осъзнава безнадеждността на битието, без да може да се спаси от нея. Разбира се, образът му е използван и за пародия на творец (подражаващ на Раковски по възможно най-абсурдния и комичен начин) в съчетание с пародията на революционер и дори възрожденски интелигент (все пак "хваща гората" с "Горки пътник" под мишница, влиза в езиковедски спорове и се изявява като ментор на Асенчо. Препратките към "Дон Кихот" несъмнено са доловими (за мен най-много при Дядо Юван - Росинант, за чиято смърт и най-много страдах)не само при двойката персонажи Дон Кихот - Санчо / Гичо - Асенчо, но и в постояното позоваване на пословици и поговорки и усещането за изолация в някакъв собствен свят, недостижим за околните.
Героите на "Възвишение" са антигероите на Възраждането, които обаче намират своя "нов прочит" днес. Това е роман, в който "образцов" революционер е Димитър Общи, а творец - Раковски, защото нашето време се проявява като наследник на тях, а не на идеалите, проповядвани от Левски и Ботев. Руков не дискредитира истинските герои на онова време, нито се опитва да го прави. Той ни показва нещо различно и провокира интерпретацията ни. Дали ще се познаем? Дали ще достигнем катарзис? Това вероятно са твърде високи цели, но поне със сигурност ще се посмеем. Въпросът за сълзите в очите оставям за следващия път, когато си препрочета "Възвишение".