„Майките” е
книга, която те „почва” още от началото с нокаут. Изобщо не чака да преценяваш
дали ще ти понесе и да се чудиш как да я подхванеш, вместо това тя те грабва и
ужасява, и отвращава, и изцежда емоционално, интелектуално, психически. Бях я
започвала и оставяла два пъти заради това, все ми се струваше, че не мога да
понеса абсолютно реалния ужас на тази безумно откровена книга. Днес обаче я
прочетох, за да я наредя сред любимите си романи. За някои книги просто трябва
да пораснеш и то не на възраст, а на издръжливост. На травмоустойчивост, ако
щете. Велика е Теодора Димова – и в този свой втори роман от 2005 г. показва
какъв страхотен талант е. Онези, които хулят „Майките”, просто не са разбрали
нищо от нея. А тя има какво да каже и формулира посланието с неповторим
художествено-психологически маниер, с образност и сетивност, които могат да
изкушават и отвращават, но не и да оставят читател безразличен. Защото въпреки
че се случва в усамотение, четенето е диалог и разговорът ти с писателя се
определя и от твоята собствена ерудиция на перцепцията. Най-вече от нея.
Романът е
единство от седем фрагмента – разказите на седем деца за техните майки. Андрея,
Лия, Дана, Александър, Никола, Деян и Калина. Седемте изповеди са прекъсвани от
въпроси на психолог, който упорито ги разпитва за сънищата им, свързани с жена на име Явора (Фройд и Юнг се
срещат на страниците на този роман на много дълбоко ниво и предлагат широко
поле на анализ, което аз пък свързвам с темата на един друг известен роман – „Тайната
история” на Дона Тарт). Техните гласове се преплитат с разказите на майките,
сливат се в общо ридание, пулсират в болката на непреодолените травми и
създават полифония от версии на самосъжалението за пропиления живот. Иронично е
как всички тези четиринадесетгодишни деца постоянно копнеят за какъвто и да е
жизнеутвърждаващ жест, а собствените им майки отричат живота, съжаляват, че са
ги създали и не се свенят открито да им го заявяват:
„Обичаш ли ме,
мамо.
Не зная дали това
е обич, Андрея. Когато нямаш желание да направиш нищо за детето си. Когато
единственото важно нещо в света е собственото ти нещастие.
А обичала ли си
татко?
Не, разбира се,
че не.
Тогава защо се
ожени за него?
Всички се женеха.
И аз трябваше да направя същото.” (18)
„ (…) Калина
отишла при майка си и се опитала да я прегърне, а Петя диво изкрещяла в лицето
на дъщеря си: махай се! махай се! заради тебе стана всичко това! за да те родя!ти
ми съсипа живота! ако не бях те родила, щях да бъде здрава и силна, ти ми отне
силата, ти ми отне здравето, върни ми ги!” (161)
Проблематичната
връзка с майката лежи в основата на по-нататъшните житейски проблеми, а когато
тя е изцяло деформирана, резултатите са катастрофални. Романът носи заглавие „Майките”
заради предполагаемо по-главната роля, която жените имат във връзката с децата
си, но и бащите са не по-добри. Те са или отсъстващи, или незаинтересовани, или
направо пригласят на майчините стонове за пропиляната младост и безсмисления
живот, за който детето им е виновно. От самото раждане на главните герои-деца
им се вменява вина. Тя се превръща в непосилно бреме за крехките им плещи. И
ако се обърнем към теорията на еволюцията, за да оцелееш в екстремни условия,
ти се адаптираш – инстинкт, с който не можеш да се бориш. Децата мутират духовно,
те оцеляват с цената на превръщането си в чудовища. Ролята на Явора в живота им
и финалната сцена са ключови елементи от тази мутация. Опитът да бъде
неутрализирано наслояваното с години зло се оказва неуспешен. Превърне ли се
веднъж човекът в животно, нищо не може да сломи жестокостта му. Но това
залегнало в основата зверство ражда и нечовешки добър роман.
В анализа си на „Майките”, който като всеки истински,
професионален и добър литературен анализ съдържа „спойлери”, затова няма да
коментирам тук, Димана Иванова синтезира
и моите разсъждения върху ролята на произведението за масовия читател: „Всяка
една млада жена е изправена пред избора дали да има дете или не и всяка една
трябва да си зададе въпроса – заслужава ли си да има дете, ако то се превърне
просто в жертва на нейната психическа незрялост и перверзност, в жертва на
днешния алогичен и объркан свят-лабиринт?” („За „Майките” на Теодора Димова, „Литературен
вестник”, 2015) Ако повече хора си задаваха този въпрос, нямаше да има толкова
болка от усещането, че си нежелан, непотребен, непълноценен.
Връзката между
болката и перверзията също е засегната в романа, дори е основен мотив. Ранното
сблъскване с тези две състояния лишава индивида от хуманност и го превръща в
проводник, който „предава нататък” онова, което е видял и изпитал. Жертвоприношението, което „спасителите” на
такива хора правят, е лишено от смисъл. То не може да промени увреждането им.
Затова съжалението, изпитвано от читателя към децата и майките им, се
трансформира в ужас, а след това в потрес. Не е пропуснат и катарзисния момент,
Димова все пак е драматург и умее да
докосва със словото си.
Бих дала този
роман на всички да го прочетат, но малцина ще го сторят. Повечето вероятно ще
го оставят с оправданието, че е прекалено „тежък”, „натуралистичен”, „зловещ”.
Както написах в началото – за някои книги е нужно определено съзряване. Каквото
всъщност е нужно и за майчинството.
Няма коментари:
Публикуване на коментар