четвъртък, 10 септември 2020 г.

"Анна и планината" - една семейна хроника на Прехода

„Анна и планината”, дебютният роман на Невена Митрополитска от 2015 г, който аз сега успях да прочета, откривайки го случайно на щанда на издателство „Жанет 45” на Аполония, мога да дефинирам смело като роман за травмата. От една страна е универсалният мотив за разпадащото се семейство, но характеристиката, която го прави български (въпреки че авторката живее от години в Канада) и дори постсоциалистически, е голямата тема за неумението на родените през 40-те и 50-те да се справят и да се адаптират към връхлетялата ги промяна на Прехода. Аз поне така прочетох този роман – история на емоционалното (а защо не и физическо) осакатяване, която особеностите на живот, вкоренени в българската ни психология  правят актуална.


Тази тема, разбира се, е прекалено обемна, сложна и съдържаща много политически и психологически фактори, за да бъде поне отчасти достоверно интерпретирана. Изборът на професия на главната героиня – политолог, е съобразен с онази нужда, която би следвало да ни накара да потърсим причините за всички разриви, връхлетяли постсоциалистическия свят лавинообразно. Политологията и анализите й обаче не са по-широко разгърнати в романа, защото обикновеният човек, населяващ този свят, не търси обяснения, а очаква някой да му разреши проблемите, да му се скара и да му даде ясни нареждания как да живее, ако иска да бъде похвален. Нито Анна, нито разказвачът се впускат в анализ на причините, довели до разпада на семейството (отразяващ разпада на държавата). Вместо това героите са насочват навътре към себе си, както всщност правят повечето българи. Философията „да се спасяваме по единично” се превръща в последна надежда и спасителна сламка за осъзналите, че комунизмът е осакатил непоправимо всички представи за колективни усилия. Тийнейджърката Анна е достатъчно интелигентна, за да прозре този факт и да насочи съзидателските си усилия навътре към себе си, изоставяйки онези, които я дърпат надолу – нейното семейство. Но членовете му също са затворени в капсулата на собствения си свят, просто са слабохарактерни (Лора)или вече родени и възпитани в комунизъм, т.е. адаптивността им е необратимо унищожена (Виктор и Таня) и не успяват да намерят волята, нито силата, за да направят своето битие по-поносимо.

Темата за семейните връзки и тяхната сила е водеща в романа. Отношенията с роднините също са вид тоталитаризъм – бабата на Анна е генерал, на когото всички се подчиняват, не смеят да възразят, но тайно мразят, защото съсипва живота им. Дядо й е напълно обезличен и споменът за отсъствието му иронично отеква в мислите на баща й. Той пък е емоционално обременен от собствените си травми и не намира сили да се бори дори в името на децата си, с които повтаря грешките на своите родители. Леля й е привидно положителна фигура, но е не по-малко осакатена от баща й, а майка й Таня е емблематичен образ на потиснатата жена. Образите на героите от българското семейство на Анна са едновременно типични за времето си и силно несимпатични на мен като читател. Романът остава верен на българското отношение към идеята за семейство, въпреки че ни предлага възможност да съпоставим тази идея с канадско семейство, справило се с не по-малка травма. Българското  обаче никога няма да те остави намира.  То всъщност е планината на Анна. Дали това е израз на обич и неразривна връзка или тормоз до край, всеки сам може да реши за себе си. Със сигурност обаче романът предлага възможности за преосмислане на тази „основна клетка на обществото”. Именно „клетка” – комунистическият термин, за мен се оказва най-точно определение към семейството на Анна.

Планината като пространство е символ на връзката с България, на мястото, където баща и дъщеря се изкачват до върха (пряко и фигуративно),и на пространство на духовно прераждане. Този символ неслучайно присъства в заглавието:  Анна изкачва планината на живота си, справя се с трудности и постига върхове, но и получава травми, спира по пътя в чудене дали да не се върне и проумява, че най-сигурната подкрепа е тази, която сама може да си даде. Тя се преражда в планината, преосмисля живота си и подобно на исихастите вижда светлината след мълчанието и вглъбяването в себе си. Нейният образ до голяма степен показва защо успешните българи са индивидуалисти, въпреки че и тя не успя да ми грабне като читател, липсваше ми усещането за свързване с героинята, толкова дистанциран образ е.

Романът се чете бързо и лесно, историята е все още позната, близка до читателя, ако не живяна в първо лице, то поне чувана от родители, баби и дядовци. Поне аз се сетих за много семейства, в които отеква тази история, колкото и банална да се стори на някой. Това е една българска книга и ще бъде „усетена” от българския читател. Мизерията на 90-те е спестена, не е детайлно описана, за нея загатват само щрихи, но тя отеква в душите. Както всъщност отекват и някои болезнено откровени и почти документално достоверни сцени от този роман.

Няма коментари:

Публикуване на коментар