"Защото времето лети. И страхотно завива в нощта" - "Кукувича прежда" на Христо Карастоянов

Книгата „Кукувича прежда" ("Жанет 45", 2020) е интересна не само със своето съдържание, но и с историята на написването, издаването и преиздаването си. Самият автор отбелязва, че в този си вид тя е „подарък“ за неговия юбилей, а изживяването да редактира своето тридесет и няколко годишно Аз е особено вълнуваща среща с версия на себе си. Според мен обаче той не се е променил чак толкова за има –няма 40 години: в този ранен роман-трилогия, издаван по различно време и в различна последователност, присъстват и стилът и темата на белетриста Карастоянов: фрагментарно-хроникьорският разказ, преизказното наклонение и смутното време и настроения на 20-те години на 20-ти век, начело с анархизма и лудите глави на непокорните.

Повествованието е водено едновременно с мисериозността и ненадеждните преизказни форми на легендата, случайно дочута и преповторена, но и с библейското утвърждение „Тъй било“, повтаряно многократно, сякаш за да убеди читателя, че точно това наистина се е случило по описания начин, дори и разказвачът да не е бил пряк свидетел. Просто няма как да е иначе. Този маниер на писане продължава и в „Една и съща нощ“, и в „Животът няма втора половина“, придавайки на разказвачеството характерната магическо-мистична нотка.

Героите са темерути и чудаци, еснафи и анархисти, съдържатели на локали, милиционери, разбойници, влюбени и разлюбени – цялата палитра от човешки типове и нрави на времето си.  Ако трябва да определя главни герои и теми на всяка една от трите части, бих казала, че в „Перпетуум мобиле“ темата е потискането на личното щастие в името на нещо по-грандиозно – разрушаването на стария свят, към който странникът Пройко Манкьов така и не се приобщава; в „Кукувича прежда“ героинята е доктор Анка Пеева, около която се увива кукувичата прежда на реалността, за да я изсмуче и унищожи, а в третата част – „Сбъркана хроника“ Коста Хаджиставракиев се захваща с невъзможната мисия да пази реда в хаоса, което му коства всичко.

Общото между персонажите е местообитанието им – градчето К, което е преименувано на Ю, защото К е „турското име“. Почти с очарованието на Макондо (да, от „100 години самота“, маркесовско ми става като чета тази книга на някакво ниво, не мога да избягам от това усещане), провинционалното градче побира в себе си историите и болките на толкова много хора, че само по себе си се превръща в хроникьор на техните съдби, които пък са част от него. Симбиоза или кукувича прежда (паразитно растение, „пълзящият ужас на растенията“) - вероятно някаква зловеща комбинация от двете.

 Животът не просто лети с времето, което „завива страхотно в нощта“, но и често прави хората заложници на статуквото, даже на Стокхолмския синдром, преди изобщо той да е дефиниран и те въобще да го осъзнават. Кукувичата прежда обгръща всички, тя ще завладее света. Логично е, че разрушаването му може да ни избави от нея. Затова и анархистите са толкова интересни герои. В другите два романа, които споменах преди малко, Гешев разсъждава над идеологията на анархистите, за да стигне до извода, че те нямат такава и за тях няма нищо свято и неприкосновено. Това усещане ги прави всемогъщи, прави ги привлекателни герои на роман. Трябва ли да са исторически достоверни?

Въпросът за историята и отразяването ѝ в романите е тема за безкрайна дискусия, но конкретно в тази книга Христо Карастоянов прави нещо много впечатляващо – с чувство за самоирония добавя бележки под линия, в които от името на историка наивист обяснява какви източници е ползвал, за да се информира за засегнато историческо събитие или личност. И не се свени да признава консултациите си с уикипедия. Даже и диалог с редактора си води в тези бележки, придавайки особен колорит на цялото произведение и припомняйки, че писането на романи също е занаят, а историческата достоверност не е самоцел, дори обратното – може да бъде модифицирана в името на художествеността. Романът е художествено произведение, което изисква интелектуално усилие. Докато читателят полага това „усилие“ с „Кукувича прежда“ обаче много ще се забавлява, защото този роман в три книги те разсмива, разплаква и провокира към дълбоки размисли едновременно.

"Ще се видим там горе" - цветната дързост да претвориш себе си в сивия поствоенен свят

Този месец отбелязваме един век от края на Първата световна война, маркирала началото на унищожителните зверства, които ще продължават да владеят Европа, и края на една епоха, в която честта на воина е струвала нещо. Обезличаване, отчуждение, разпад на традиционните ценности, повсеместна скръб, крайна мизерия, трансформираща се в жестоко озлобление – това са само част от последствията на четиригодишната европейска касапница, осакатила същността на човека дори повече, отколкото външността му.

Такива размисли оставя у читателя романът на Пиер Льометр „Ще се видим там горе” (ИК „Колибри”, 2015), носител на награда „Гонкур” за 2013 г. Книгата, чиято кино адаптация спечели първа награда на фестивала „Синелибри” през октомври тази година, предлага оригинална трактовка на превърналия се едва ли не в комерсиален продукт въпрос за травмата от войната и обезсмислянето на битието след досега с нея. Льометр създава плетеница от истории, които са толкова свързани, че не могат да съществуват една без друга, като части от един пъзел – разкъсан от войната свят, който трябва да се подреди по някакъв начин. В случая, кармата и писателят със саркастично ироничен ноар маниер си знаят работата.
За неподготвения читател този роман може да бъде ужасно образен до натуралистичност. През ноември 1918 войната вече свършва, но не и ужасът от нея: тримата главни герои – редниците Маяр и Перикур и техният безскрупулен капитан Анри Д’Олне Прадел са част от една и съща рота. Зловещите премеждия, през които двамата редници преминават, започват още от първите страници. Албер Маяр е погребан жив след взрив (не без намесата на нарочилия го Прадел) и е напъно сигурен, че умира. Описанието на последните му минути жив под земята са много въздействащи, включително препратката към заглавието и епиграфа: „ Лицето на Албер е почти синьо, слепоочията му пулсират в невъобразим ритъм, ще речеш, че всичките му вени всеки миг ще се пръснат. Той вика Сесил, иска му се да е между краката й и те да го стискат до болка, но чертите на Сесил не стигат до него, сякаш тя е прекалено далеч и от това най-много го боли, че не може да я види в този момент, че не е с него. Съществува само името й, Сесил, защото светът, в който потъва, няма вече тяло, има само думи. Би искал да я помоли да дойде с него, ужасно го е страх от смъртта. Но няма смисъл, ще умре сам, без нея.
Така че, довиждане, ще се видим там горе, моя Сесил, след време.” (38)
Вярата, че след смъртта си отиват именно „горе” е вероятно последното късче надежда на опустошените приживе хора. Мъките на редник Албер Маяр обаче не приключват точно по този начин – той е спасен от Едуар Перикур, който сам бива необратимо осакатен и обезобразен (остава без долна челюст), за да помогне на другаря си. Тяхната дружба е скрепена от продължителен болничен престой, по време на който признателният Албер се грижи за умиращия Едуар в условия, каквито повечето съвременни хора не биха могли да си представят: „След като го превързаха колкото можеха по-стегнато, лекарите обявиха, че науката им свършва дотам, и го положиха в една обща зала, в която чат-пат съжителстваха агонизиращи войници, няколко с тежки рани, много осакатени по най-различни начини (…)” (59) Миризма на разлагаща се плът, крясъци от непоносимата болка, зависимост към морфин и безпомощно повдигане на рамене от страна на лекарите - това, в комбинация с несекващата мизерия е животът за повечето оцелели войници, върнали се в Париж. Едуар и Албер не правят изключение, но тяхната необикновена история едва сега започва и е напът тотално да завладее всеки читател в следващите поне 500 страници.
Пиер Льометр успява да разсмее читателя, пишейки за дълбоко трагични факти и събития и този маниер на разказване прави гласа му разпознаваем във военната проза. Когато действителността е по-лоша от смъртта измамата се превръща в единствен начин за оцеляване, независимо от някогашните морални граници на индивида. Войната е вододелът, разделящ времето на преди и сега, а в настоящето никой оцелял не може да си позволи да бъде ръководен от остарели хуманни ценности. Начинанието, с което Едуар и Албер се захващат е провокирано от дарбата на Едуар като художник. По този начин възвишеното изкуство е употребено с измамно намерение – проектиране на паметници за героите от войната, които никога няма да бъдат построени, а творецът се превръща в шмекер. Подобна проста дефиниция обаче е неприложима по отношение на този роман – в него има нещо много по-дълбоко, усеща се жаждата на обезобразения творец да отмъсти на войната, която на практика го е убила, като покаже колко безпредметно е желанието тя да бъде овековечавана с подобни паметници. Те не са израз на признателност или благодарност, а на гузна съвест, страх и желание за самоизтъкване на онези, които с нищо не са помогнали, когато е трябвало. Закъснялото съжаление е по-лошо от смъртта и много по-безпредметно – истина, която ще осъзнае и отказалият се от него приживе баща на Едуар в самия неочакван финал на творбата.

В другата сюжетна линия ставаме свидетели на не по-малко неморална дейност с цел финансова облага, но този път от страна на капитан Прадел. Също както паметниците, гробовете на незнайните войни са пореден израз на лицемерна загриженост, от която безскрупулните търговци се възползват. Описанията на гробищата и неидентифицираните части от тела, ексхумация на трупове и кости, носени от кучетата в района, по-скоро показват какво реално се случва с тленните останки на „геройски” загиналите. Парадоксалното е, че загрижеността на обществото за тези неидентифицирани части от трупове е много по-голяма, отколкото за войниците, завърнали се живи от фронта и тънещи в мизерия.
Едуар отказва да приключи земния си път по този начин. След като се е примирил с неизбежното – невъзможността да бъде спасен и да живее „както преди”, той успява да намери сили и да се претвори чрез маските и шармантните костюми, заявявайки че не смята да си тръгне победен. Той всъщност е и истинският герой на романа – творецът, медиумът между жестокия земен свят и онова непознато пространство „там горе”, откъдето идва вдъхновението му. Защото изкуството е доказателство, че душата съществува и намира своя път към божественото начало, към творчеството.

"Добри мъже", които носят светлината на знанието

„Добри мъже“ (ИК „ЕДНОРОГ“, 2018) е от онези книги, които по някакъв магнетичен начин завладяват още от първото докосване до тях. Книжното тяло на издателство „Еднорог“ е изключително красиво и добре оформено, като започнем от корицата на Христо Хаджитанев, съчетаваща значимите детайли от разказа в естетически издържан колаж, и продължим с хубавата хартия и приятния шрифт. Дори обемът от 624 страници просто отива на тази книга, чиито външни достойнства обаче избледняват пред съдържанието, още щом прелистим страниците.

Заслужава си да отделим подобаващо внимание на посвещението, епиграфа и бележката, поместени на първите листове. Хората, на които Реверте посвещава този роман, са реално съществували личности с принос към испанската култура, като един от тях – езиковедът и директор на Испанската кралска академия Григорио Салвадор, дори е герой в творбата. Цитатът от Джоузеф Конрад за значението на отминалите поколения и бележката, заявяваща автентичността на събитията и героите, но и напомняща за фикционалния характер на литературните произведения, задават нетипичния тон на това историко-приключенско повествование, в което сме напът да се впуснем. Нямаме време да се запитаме чий е гласът в него, защото още в пролога първоличният разказвач е асоцииран със самия автор, който сякаш ни въвежда в техниката си на писане: „Не е трудно да си представиш дуел на разсъмване в Париж в края на XVIII век. Достатъчно е да си прочел няколко книги и да си гледал няколко филма. Да го разкажеш писмено е вече малко по-сложно. А да го използваш като начало на роман – това крие своите рискове.“ (13) Повествователят поема тези „рискове“ без страх и ни повежда към една история, която увлича в приятния си водовъртеж от емоции и същевременно разкрива идеалите на просвещенската епоха и отгласа им в съвременността, поне що се отнася до значението на литературата.
Биографичните сходства между автор и разказвач усилват чувството за автентичност и придават на разказа усещане за документалност. В средата на второто десетилетие от 21-ви век член на Кралската академия на Испания се натъква случайно в библиотеката на изключително рядка и ценна находка – френска енциклопедия в 28 тома („Енциклопедия, или тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите“) - епохален научен труд , издаден в епохата на Просвещението от Дидро и Д’Аламбер. Воден от любопитство и изследователски интерес, разказвачът си поставя за задача да изясни как това произведение е успяло да стигне от Франция до Испания в годините, в които е било официално забранено от Светата инквизиция. Така романът е разделен на две сюжетни линии: разказвачът-изследовател от 21-ви век, който върви по следите на Енциклопедията и колегите му, академици от същата Кралска испанска академия, които в края на XVIII в са получили сложната и отговорна задача да осигурят първо издание от произведението и да го транспортират в робуващата си на клерикални догми родина.
Сюжетът определено не е без значение за това произведение, имайки предвид труда, който разказвачът влага, за да потвърди и разкрие по-пълноценно различни детайли от приключенията, в които неговите герои – академиците от Просвещението, трябва да се впуснат. Той се допитва до различни реално съществуващи авторитети и цитира забележителна библиография, с която си е послужил. Често прекъсва разказа си, за да ни припомни за своето проучване и да ни извади от заблудата, че това е просто един приключенски роман, защото, както казва директорът на Академията, с когото той обсъжда идеята за своето произведение: „ – Би било добре, защото това е един благороден епизод от историята на нашата академия. Справедливо ще е да си спомним, че по време на мрак винаги е имало добри хора, които са се борили, за да донесат на сънародниците си светлина и прогрес… И че не са липсвали такива, които са се опитвали да попречат.“ (41)

Сюжетната линия от XVIII век обаче не спира да поддържа читателския интерес и прави това обемно произведение истински page turner. Значението на заглавието е изяснено още в началото – Академията избира „двамина добри мъже“, които да намерят и доставят Енциклопедията. Дали тези „добри мъже“ ще бъдат схематични образи от приключенски роман, или ще се представят като носители на прогреса, не е трудно да се отгатне. На пръв поглед те са външни противоположности: пълничкият библиотекар Ермохенес Молина, който е смирен католик и бездетен вдовец, отдаден изцяло на книгите, и високият и строен адмирал Педро Сарате-и-Кералт, вярващ в прогреса на науката стар ерген, който обаче не се предава на възрастта си. Дотук тази необикновена двойка много напомня на емблематичните за испанската литература Дон Кихот и Санчо Панса, което вероятно е и авторова интенция, тъй като философските идеи на Сервантес за свободата присъстват често в диалозите на героите. Двамата академици се проявяват като „добри мъже“ в смисъл на хора на честта. Пренебрегвайки личните си неудобства, те са готови да преодолеят всякакви перипетии в името на целта, защото знаят, че трябва да го направят. От друга страна, антагонистите, които също са необходими за създаването на напрегнато очакване в подобен тип повествование, определено са образи, заслужаващи внимание. Те не са истински зли, а по-скоро са ограничени от собствените си предразсъдъци и липса на талант, и отново са двама членове на Академията: посредственият журналист Мануел Игеруела и плагиатстващият философ Хусто Санчес Терон. Техен помагач в опитите да осуетят сдобиването с енциклопедията става наемникът Паскуал Рапосо, докато „добрите мъже“ са подпомагани от користолюбивия абат Брингас. Взаимоотношенията между тях в течение на разказа ни дават да разберем, че отворените към прогреса хора (нашите „добри мъже“)са способни да преодолеят различията в името на цел, в която вярват, докато онези със закостеняло и ограничено мислене не могат да надскочат злободневието. Докато дон Ермес и Адмирала се сприятеляват, антагонистите се мразят все повече, а помагачът им накрая дори се възхищава от онези, на които трябва да навреди.
Основен лайтмотив и в двете сюжетни линии е значението на книгите и просвещението като антипод на мрака. Унищожаването на книги е еквивалентно на унищожаването на хора с идеи, които биха могли да променят света към по-добро. В борбата между светлината и затъмнението победители са онези, които успяват едновременно да преодолеят закостенялостта на предразсъдъците, но и да запазят моралните си устои, т.е. да продължат да бъдат „добри мъже“ дори в един лош свят.
„Когато изпитаме изкушението да презрем прекалено силно себеподобните си, достатъчно е да погледнем една библиотека като тази, изпълнена с паметници, издигнати от величието на човека, за да се помирим с тях.“ (339)

За мен това е първа среща с автора Артуро Перес-Реверте, но определено съм впечатлена от езика, стила и неподправеното чувство за хумор, струящо от „Добри мъже“. Една на пръв поглед схематична история е използвана за маскировка на роман, съдържащ сериозни философски въпроси, актуални и днес. Успехът в рисковано начинание като това с което се захващат дон Ермес и Адмирала, зависи както от мотивацията, така и от силата на духа и непоколебимостта. Носителите на прогреса са белязани от тези качества, които не им позволяват да се примирят със статуквото. А що се отнася до онези, които пречат, за тях винаги ще се намери оправдание, както е казано и в романа: „И през осемнадесети век, и сега – продължи той след малко – никой не е склонен да приеме, че провалът му се дължи на липса на талант, а вместо това винаги вижда навсякъде несправедливост, конспирации и пренебрежение …“ (278)

Филипа Грегъри в "Дворът на Тюдорите"

Филипа Грегъри е една от най-известните съвременни писaтeлки, чието име се свързва предимно с поредицата за Тюдорите и английския кралски двор през 15-16 век. Бакалавър по журналистика (с последвал курс по история) и доктор по литература, тя успява да съчетае достоверност и художественост с неподражаем маниер, превърнал се в нейна запазена марка. Двете по-мащабни поредици, в които са обединени романите й, са „Войната на братовчедите“ и „Дворът на Тюдорите“. Тук ще се спра върху втората, която към момента включва осем заглавия, проследяващи историческите събития от пристигането на Катерина Арагонска в двора на крал Хенри VII до управлението на последния владетел от династията на Тюдорите – кралица Eлизабет I. Заглавията са подредени според историческата си хронология (1491 - 1578), а не по дата на издаване. Всяка от тези книги има собствена физиономичност, защото говори с различен глас. Филипа Грегъри дава възможност на жените в двора на Тюдорите да разкажат съдбата си и това художествено решение е изключително успешно за поредицата. Романите споделят някои общи черти, като например въпроса за мястото на жената, значението на моралните ценности и връзката им с религията, лицемерието като начин на живот и особеностите на човешкото съзнание от 16 век. Писателката успява да ни потопи в епохата на Ранния ренесанс в Англия, където Средновековието все още осезаемо присъства не само с проблематичните си клерикални догми, но и с ограниченията, наслоявани от тях в съзнанието. Представителите на аристокрацията, които са основните герои в романите, живеят в собствен свят на въобразено величие, но всички те са роби на прищевките, хрумващи на тираничния владетел Хенри VIII. В кралския двор никой не е свободен, дори самият монарх. Усещането за сигурност е непостижимо, а интригантите са единствените, които имат шанс да оцелеят по-дълго. В тази атмосфера чуваме гласовете на потискани и дори маргинализирани жени, които разказват своите малки или по-големи житейски съдби на фона на мащабния наратив на исторята.
Хилари Мантел казва, че създателят на исторически романи е единственият писател, комуто се налага да се извинява за това, че си измисля сюжети и герои. Въпреки критиките към Филипа Грегъри за исторически неточности и слабости в наратива, тя успява едновременно да създава истории, придържайки се достатъчно близо до фактите, и да запленява милиони читатели по света. Романите й вероятно никога няма да получат Букър, но за мен бяха приятно и неангажиращо разнообразие в труден момент. Ето как ги прочетох:


"Вярната принцеса" („Еднорог“, 2011)

показва романтичен и почти невинен образ на младата Катерина Арагонска. Третоличният наратив за живота й в английския кралски двор понякога преминава в ретроспекция, а след това се превръща в епистоларна изповед. Катерина пише за страховете, желанията и изпитанията, през които постоянно й се налага да преминава. Като историческа фигура тя е интересен образ със своята нелека съдба, изпълнена с превратности. Водещото убеждение у нея, което не й позволява да се предаде дори в моменти на безнадеждност, е вярата, че тя по право е кралица на Англия и никой не може да й отнеме този трон. Филипа Грегъри предлага една увлекателна история, в която със силата на художественото слово суровата Катерина е показана от човешката си страна.
Разказът от първо лице приближава читателя до героинята, но въпреки това е трудно да се говори за симпатия към нея. Катерина е типична кралска дъщеря, която вярва в собственото си неприкосновено право да властва и е готава буквално на всичко, за да се възползва от него. Колкото и да е възвеличавана като достойна кралица и дама, тя е просто една безкомпромисна и дори безскрупулна жена – продукт на врмето си и на религиозно-дворцовите внушения, с които е възпитана. В началото виждаме младата, но решителна инфанта Каталина, която е готова да се подложи на унижение пред стария крал Хенри, за да сключи брак със сина му Артър, а във финала нейната решителност е все така непоколебима, дори 27 години по-късно, когато трябва да се справя с униженията от собствения си съпруг Хенри VIII. Верността на принцесата е преди всичко към титлата й, въпреки че версията за романтичното обещание, дадено на смъртното легло на Артър, постига отличен художествен ефект.


„Три сестри, три кралици“ („Еднорог, 2016)

разказва отново събитията от младостта на Катерина Арагонска, но от името на по-голямата сестра на Хенри VIII – Маргарет, която е омъжена за краля на Шотландия с намерението да подсигури мир между двете съседни и постоянно враждуващи държави. Пътешествието на младата принцеса между две различни култури е показателно по отношение на промяната, която може да настъпи в убежденията на човек, комуто е даден шанс да опознае своя „враг“. Шотландският крал Джеймс безспорно е най-обаятелният образ в този роман, особено на фона на слабохарактерния и суетен Хенри VIII, който постоянно мени мннието си и често изоставя сестра си на произвола. За съжаление обаче времето на рицарството отдавна е минало в Англия и подобен образ няма как да просъществува дълго.
Заглавието на романа е вдъхновено от трите бъдещи кралици, които се срещат в двора на Хенри VII в началото на 16.век (1501) – Катерина Арагонска, Маргарет и Мери. Макар и още млади момичета, те си дават обещание да бъдат сестри и да си помагат. Маргарет разказва как сестрите й не спазват това обещание към нея, като не пропуска да се поставя в позиция на жертва и да проявява завист към останалите две жени, превърнали се в нейни съпернички. Образът й е основан върху малкото факти и запазени нейни писма, които са достигнали до нас, но колкото и пленително да разказва Филипа Грегъри, Маргарет не успява да се превърне в героиня, с която читателките да се идентифицират. Налчието на тази дистанция може да бъде причина някои хора просто да не дочетат книгата, което би било жалко, защото романът има своите достойнства: шотландците са много интересен народ, а замъците им са изключително обаятелни, както и цялата атмосфера, типична за творбите на Грегъри.

„Другата Болейн“ („Еднорог“, 2007)

Безспорно най-популярният роман на Филипа Грегъри дължи своя успех от една страна на несекващия интерес към скандалната исторя с аферата между Ан Болейн и Хенри VIII, но не можем да отречем и нестандартния поглед, през който тези добре известни на всеки исторически събития са разказани. В романа говори сестрата на Ан, Мери, която е единствената оцеляла от децата Болейн и има какво да разкаже. Тя става свидетел на възхода и падението на своята сестра, както и на абсолютната трансформация на крал Хенри, която води не само до промяна в личния му живот, но и до преобръщането на реда в цяла Англия. Останала в сянката на сестра си, Мери се превръща в достоверен хроникьор на ужаса, съпътстващ разпада на традиционния кралски двор. Мнозина обвиняват Ан заради това че разпалвайки огъня на желанието в сърцето на суетния крал Хенри, тя успява да „подпали“ цялата страна. Истината обаче се различава от легендата, защото Ан и всички останали жени на Хенри са жертви на обстоятелствата. На Мери е отсъдено да бъде "другата Болейн" не само заради превъзходството на Ан, но и поради възможността да осъзнае жестокостите, превърнали се в ежедневие за нейното семейство, и да се разграничи от тях. Романът съчетава историзъм и художественост като ни пренася в изпълнения с интриги и задкулисни борби двор на крал Хенри VIII. През очите на Мери ставаме свидетели на неговата чудовищна трансформация в тиранина, познат ни от учебниците по история и виждаме как мечтата на едно младо момиче да стане кралица може да струва не само живота, но и честта и достойнството на хората, които обича.

В "Наследството на Болейн"(„Еднорог“, 2008)

Филипа Грегъри проследява събитията в двора на Хенри VIII от 1539 до 1542 г през погледа на три много интересни учестнички в тях: Джейн Болейн (позната ни като Джейн Паркър от "Другата Болейн"), Ана от Клев и Катрин Хауърд. Четвъртата и петата съпруги на краля се превръщат в забележителни персонажи, които разкриват своята човешка страна и до голяма степен поставят под въпрос стереотипните рамки, в които до момента са интерпретирани като исторически фигури. Те престават да бъдат "грозната" и "глупавата" съпруга и се превръщат в жени, които разказват себе си като частици от великия наратив на исторята. Дори тийнейджърката Катрин Хауърд успява да провокира съчувствие, въпреки наивната си простота на провинциална английска девойка, която е възпитана да разсъждава през призмата на материалната облага ("Да видим какво имам"). Похватът с първоличния наратив е запазена територия на Грегъри, като по този начин тя умело въвежда читателя в света на различни героини. Особено съм впечатлена от създаването на образа на Джейн Болейн (Джейн Паркър), която още от първите страници разсъждава за себе си като за жертва, изгубила обичания си съпруг, но успяла да запази титлата си "лейди Рочфорд". За читателите като мен, запознали се първо с предходната книга от поредицата - "Другата Болейн", е ясно, че Джейн е възможно най-отрицателната героиня, която на всичко отгоре изобщо не е фикционална: доказателствата за нейното предателство към съпруга й и сестра му Ан Болейн са неопровержими както още в тогавашно време, така и в наши дни. Тя обаче гледа през собствените си очи, през които продължава да се вижда онеправдана и ощетена. Мисълта за вина й е чужда и тя всячески се опитва отново да се домогне до титла, съжалявайки че Мери е отнела по-голямата част от наследството на Болейн. Джейн обаче дори не предполага, че тя е само пионка в ръцете на алчния си и безскрупулен чичо Томас Хауърд, херцог на Норфолк.
Филипа Грегъри успява да ме накара да изпитам усещане на съспенс, разказвайки ми история, с която съм сравнително добре запозната. Не мога да не й се възхитя за това майсторство. Страховете на Ана от Клев, несигурността и болката й са повече от осезаеми за читателя. Същото се отнася за наивните самозаблуди на Катрин и окончателното падение на Джейн. А крал Хенри е истински шедьовър на историческия роман, затова и поредицата се върти около неговия възход и постепеното му саморазрушаване.
"Наследството на Болейн" безспорно се нарежда сред любимите ми исторически романи, като дори смятам, че този роман е по-добър от "Дугата Болейн".

„Укротяването на кралицата“ („Еднорог“, 2016)

Катрин Пар е известна основно с факта, че успява да надживее съпруга си - тиранина Хенри VIII, но с изключение на това нейната личност е незаслужено пренебрегвана от историята. Романът около тази забележитела жена изважда наяве множество нейни постижения - преводи на Библията, теологични разсъждения, дори съставяне на авторска книга. Влиянието на Катрин върху младата принцеса Елизабет е неоспоримо - в романа е загатнато нейното решение да не се омъжва, след като на съпруга е дадено правото да подчинява жена си и да я "укротява". Заглавието на романа е свързано с унижението, което Катрин Пар трябва да понесе от тираничния си съпруг, за да оцелее. Романът, както и останалите произведения на Грегъри, има своите феминистични нотки, особено силно осезаеми в образа на Ан Аскю - мъченица, загинала на кладата в защита на правото си да разсъждава върху Библията. И тук постоянно ставаме свидетели на неспирните интриги в кралския двор, но в последните си години кралят се държи шизофренично и изпраща на смърт дори най-близките си съветници. Никой не може да се чувства сигурен около него, а Катрин има нелеката задача да го омилостивява в честите му пристъпи на гняв. Хенри се е превърнал в абсолютно чудовище, а Катрин възприема брака си с него като приказката за Синята брада, от която смъртта на единия от двама им е единствен изход.
Любовните копнения по Томас Сиймор, които се предполага че дават сили на Катрин и показват нейната женственост и потребност от истинска любов в един свят на фалш и интриги обаче, ми дойдоха в повече, тъй като въпреки радостта си в края на романа, че отново е свободна, героинята доброволно се обрича на нови страдания с него. Още на първите страници на следващия роман "Шутът на кралицата" ставаме свидетели как Сиймор проявява явни сексуални желания към младата принцеса Елизабет, докато Катрин очаква детето му.

„Шутът на кралицата“ („Еднорог“, 2009)

се случва основно по времето на управлението на Мери Тюдор и е разказван през очите на нейния необикновен шут-жена на име Хана. В смутните времена на управлението на тираничния Хенри VIII Англия е доведена до тежко икономическо състояние, с което младият и болнав крал Едуард не може да се справи. По настояване на съветниците си той поддържа протестантството и държи сестрите си изолирани далеч от двора. Малко преди неговата смърт Хана е изпратена от лорд Робърт Дъдли да шпионира принцеса Мери, която е законната наследница на короната. Хана е необичаен и дори неправдоподобен герой, но нейната изключителност внася доза колорит в този иначе не особено завладяващ роман. Вероятно няма човек, който да твърди, че харесва "Кървавата Мери", но разказът за нея успява да обясни действията, с които краткото й управление е запомнено. Мери се изживява като мъченица, готова на всичко за да върне католическата религия на майка си в Англия. Достойна дъщеря на Каталина Арагонска, тя държи на правото си да управлява и вярва, че то не може и не трябва да й бъде отнето.Романът и в частност Хана като разказвач, са доста щадящи към Мери и обвиняват предимно нейния съпруг Филип II за зверствата, съпътстващи краткото й управление. Неминуемо се натрапва сравнението със съдбата на майка й, която също като нея умира изоставена и нещастна.
Другите два женски образа в романа са тези на младата принцеса Елизабет и на самата Хана. Още в първите страници Хана наблюдава 14-годишната Елизабет, която играе по доста сексуален начин с пастрока си Томас Сиймор. В последствие нейната чувствена сексуалност ще бъде предмет на множество коментари в книгата. Като цяло Грегъри очевидно не приема идеята за "девствената кралица" и се стреми да направи образа на Елизабет особено сексуален по модела на майка й Ан Болейн. Малката сестра се явява абсолютен антипод на студената и сериозна Мери, която не успява да се докаже нито като кралица, нито като жена. В този ред на мисли самата Хана е объркана по отношение на симпатиите си към двете царствени сестри и лорд Робърт Дъдли, който я привлича неимоверно. Хана не е симпатична героиня, решенията, които взима са силно проблематични, непостоянна е, но това е част от умението й да стои на границата между световете. Тя е ясновидка, но и изключително образована жена, влюбва се, но не иска да се лиши от свободата си, твърди че може да бъде вярна, но не знае на кого и като цяло е изтъкана от противоречия. Романът до голяма степен разкрива и нейното собствено съзряване, разбира се с уговорката, че тя е измислен персонаж. Въпреки че е първоличен разказвач Хана не е симпатичен персонаж, а по-скоро провокира въпроси с неизвестни отговори. Покрай увлечението й към Робърт Дъдли се срещаме със съпругата му Ейми, с която Хана известно време живее в провинцията. Още тук тя е представена като невежа и досадна жена, пречеща на светския живот на съпруга си. В следващата книга от поредицата имаме възможност да вникнем и в гледната точка на лейди Дъдли, която е поредната жертва на кралските обстоятелства.

„Любовникът на девицата“ („Еднорог“, 2010)

Романът пресъздава първата година от управлението на Елизабет I и предполагаемата й афера с Робърт Дъдли. Младата кралица е показана като неуверена и подвластна на чуждо влияние, а образът на Дъдли е по-скоро отблъскващ със своята студенина и пресметливост. Отношенията в кралския двор са крайно лицемерни, интригите са ежедневни, а заговорите за убийство също не са рядкост. Съветникът на младата Елизабет Уилям Сесил обаче знае как да се възползва от обстоятелствата и дори да ги дирижира. На мистерията около смъртта на Ейми Дъдли е дадена нова трактовка, намек за участието на кралицата в убийството й, но със съвсем различен мотив от предполагаемия брак с Робърт. Образът на Елизабет като цяло не е много положителен у Грегъри. За сметка на това Ейми, която получава възможността да убеди читателите в любовта си към Робърт, е показана като саморазрушила се от невъзможен копнеж жена, която отдавна няма свое лице и смисъл на живот. Като за предполагаема феминистка Грегъри изгражда предимно негатвни женски образи на маргинални героини, но и на самата кралица. Това обаче също може да бъде обяснено - Елизабет успява да управлява един мъжки свят, държейки се като мъж. Въпреки че Греъри й приписва всички възможни женски недостатъци и пороци, Елизабет е най-успешният владетел от династията на Тюдорите.Тя съумява да използва женската си обаятелност при протаканията в преговорите си за евентуален съпруг като междувременно стабилизира Англия. Личните й отношения с Робърт Дъдли са дефинирани още в заглавието на романа, въпреки че за тях никога не е имало исторчески доказателства. Скандалните догадки и клюки обаче винаги са били неразривно свързани с Тюдорите, така че няма как да ги избегнем. В този роман определено липсва положителен образ и в даден момент това се превръща в проблем, тъй като прелива и в следващата творба

„Другата кралица“(„Еднорог“, 2010)

, която продължава да разказва за управлението на недолюбваната от авторката кралица Елизабет и съперничката й Мери, кралицата на Шотландия. Мери притежава някои от чертите на баба си Маргарет, разказвачката от "Три сестри, три кралици", а именно убеждението, че е кралица по право и всеки е длъжен да й се кланя, а тя може да прави каквото пожелае. След като й се налага да избяга от Шотландия заради обявилите се срещу нея лордове, Мери търси подкрепата на братовчедка си Елизабет, въпреки че я смята за узурпаторка. Кралицата на Англия, доверявайки се на съветника Сесил, поверява Мери в ръцете на благородническото семейство Талбот, които трябва да играят ролята на нейни домакити и тъмничари едновременно. В книгата се редуват разказите на тримата - Мери, Джордж Талбот и жена му Бес. От тях единствено Бес разсъждава като модерен човек и жена, изпреварила времето си. Тя не произхожда от благородническо семейство и е успяла да се издигне благодарение на собствената си находчивост и на тримата си предходни съпрузи, които са я осигурили материално. Тя казва, че подобна финансова независимост на жена в Англия е възможна само при управлението на Елизабет. Съпругът й е представител на класа, приключваща господството си заради своята неспособност да се адаптира. Той и Мери символизират старите порядки, докато Бес и Елизабет носят духа на новото време, което идва, за да разтърси из основи неадаптивните. Мери отказва да се промени и този отказ предопределя съдбата й. Ако трябва да бъда честна, бих предпочела да чета за Мери Стюарт в учебник по история вместо този роман. Но може би по-късно ще се върна към него, защото вече прекалено дълго чета само романите на Филипа Грегъри.

"Печатарят" на Силвия Томова - една изключителна история, покрита с праха на забравата

„В този момент той приемаше знаците, които ръката му бе изписвала, като независими от него същества, които също като Бог могат да творят светове“ (407)
„Да си печатар също е битка. .. Битка, дори по-тeжка от тази, която се води с оръжие… Защото това е битка за светлината.“ (429)

Романът „Печатарят“ (ИК „Жанет 45“, 2015) на Силвия Томова ни пренася в епоха, изпълнена с неизвестни, особено по отношение на българските земи и техните обитатели. Годината е 1564, мястото – Венеция, а началото на романа показва как българинът Яков Крайков купува печатарското ателие на фамилия Вукович. Трудно е да си представим значението на това събитие за нашата история, но Крайков става първият български печатар, а неговото дело е съизмеримо по значение с това на Паисий, Софроний и дори учениците на Кирил и Методий. За разлика от тях обаче, печатарят е почти забравен днес и много българи дори не знаят неговото име. Изборът на точно тази личност за главен герой на романа ме тласна към творбата на Силвия Томова, от която определено не останах разочарована.
Повествованието се лее плавно в две сюжетни линии: преди и след началната точка на романа. Печатарят Крайков се стреми да наложи името си в непознат град и в изключително труден бранш, на крайно негостоприемно към чужденците място. Чрез ретроспекция ставаме свидетели на израстването на момчето Яков, син на поп Крайко от село Камена река край Коласия (дн. Кюстендил), което преживява различни изпитания и приключения, докато осъзнава мисията си: да стане печатар. И двете сюжетни линии са интересни и изпълнени с разсъждения за значението на думите и книгите, които са поднесени с богат и красив език. Момчето Яков е пленено от магията на писаното слово и очарованието му от книгите расте всеки ден:
„Защото още от малък Яков знаеше, че една буква може да събере цялата гама от цветове, всички нюанси на чувствата, да накара плачещия да се усмихне, а щастливия да натъжи. Яков, за когото бащата и майката мечтаеха да бъде достоен син, обичаше да разгръща книгите и да гадае по тях за хората, които са ги създали. А по-интересни дори от историите в тях му се струваха бележките на преписвачите, оставени в празните полета“ (18).
Книгата във времето на Яков е особен, дори магичен, предмет. Тя не пренася само една история, напротив – у нея съжителстват множество разкази, които обаче трябва да бъдат разчетени. Създателите на книгите не са само техните автори – по-интересни са преписвачите, защото те оставят жива следа от себе си и своето време в полетата на страниците, изпълнени предимно със свещено слово. Дали тези приписки са десакрализация ,или обет за принадлежност към голямата книга на общата история, можем сами да заключим от епизода с българския селянин Геро, който се съгласява да помогне с коня си на Яков, ако вторият напише нещо от негово име в книгата, предаваща се от поколение на поколение в рода му. Вълнението на този неграмотен човек, че е оставил писмена следа за съществуването на своя род, която ще го надживее, е изключително силно и затрогващо. Такъв е и стремежът на Яков към постигане на мечтата си – да бъде печатар, който създава най-хубавите книги за всички българи и сърби. Неговата решителност и силата на духа му помагат да се пребори с отчаянието на лишенията и да продължи напред. Това става не и без помощта на неговия духовен наставник (ангел, съветник, ментор, помощник?) Сим – човекът в зелени дрехи, който се появява в трудните моменти от началото до самия край. Този мистичен образ придава особено усещане за някаква тайна мисия, на която Яков е изпълнител.:“Оказа се, че това, което си мислеше, че създава, пресъздаваше, дори дописваше самия него. (206)”.
Яков и Сим са главните герои на романа, но останалите персонажи също играят важна роля при изобразяването на епохата и нейните нрави. Особен интерес за мен представляват женските образи, въпреки че монасите, благородниците и зографите(както и случайно преминаващият с гондолата си Тициан) също са показани в човешка светлина и не липсват изображения на пороците и недостатъците им. Жените обаче сами по себе си са достатъчно предизвикателство пред един писател, дори когато не са героини от исторически роман (където постоянно дебнат диахронизми и заядливи буквоядци, плюс хиляди други уловки). Три жени бележат живота на Яков – Ирина, Лучия (Лия) и Стефания, а общото между тях е желанието за бунт. Те не се вписват в моралните норми на епохата, нито в представата за идеална съпруга, която покорно слуша мъжа си. Крайков е творец и интересът му към отлъчени или невписващи се в общността жени е обясним. Те са една безкрайна провокация към мъжкото в него и към света, в който им се налага да живеят. Въпреки че разбиранията му по отношение на Лучия са доста либерални за времето, Крайков не може да приеме жена като творец, защото: „да си жена и да искаш да държиш въглен, креда, четка или перо, е все едно да се обречеш на вечно изгнание“ (293). Лучия обаче остава неговата голяма любов и образът й е достатъчно противоречив и дълбок, за да бъде запомнен:
„ Такива като мен ги слагат върху сухи съчки, драсват клечката, а после се надпреварват да гадаят по пушеците, за да… - Лучия изведнъж стана сериозна – за да ни разгадаят… Уж да вникнат в загадката, а всъщност с цялото си сърце желаят да ни унищожат, за да не пречим. Да не заемаме място, да не тревожим закостенелите им души, ослепелите им очи… Страхуват се и затова ни преследват…“(333)
Това нейно себеопределяне сякаш заявява мястото на неконвенционалната жена , на вещицата, проститутката, просякинята и всяка една, която не може или не желае да играе ролята, отредена й от обществото. Противоречив образ в роман за едно изключение, защото съдбата на Крайков и успехът му са точно това – изключение. Печатарят е обаче и повод за гордост, колкото и оскъдни да са запазените сведения за него днес.
Романът на Силвия Томова за мен беше достатъчно завладяващ, провокативен и интересен, за да твърдя, че си заслужава прочита. Пуб(личните) нападки към тази творба обаче са първото нещо, което излиза като информация за нея и това е твърде жалко. Не би трябвало да оставяме личности като Крайков да тънат в забрава и "Печатарят" е един много приятен начин да си спомним за него.

"Сестрата на Зигмунд Фройд" - на границата между лудостта и забравата

Когато разгърнах романа "Сестрата на Зигмунд Фройд" (ИК "Колибри", 2013) от македонския писател Гоце Смилевски, мигновено бях "всмукана" в него.

Бащата на психоанализата тук е братът на Адолфина Фройд, от чието име се води наративът. Още първите страници шокират с непринудената откровеност, струяща от думите на възрастната жена, която в предсмъртния си миг се връща назад към спомена за големия си брат. Смилевски избира да покаже смъртта на Адолфина в газова камера, въпреки че тя е сестрата за чиито живот и смърт се знае най-малко (затова пък е подходяща героиня на роман). Тя не укорява брат си, че пропуска да ги спаси като не ги взима със себе си в Лондон при заплахата от нацистите, просто споменава този факт като пореден безнадежден епизод в изпълнения с разочарования живот, прекаран на границата на лудостта.
Адолфина си спомня детството, по време на което Зигмунд е най-близкият й човек. По-късно при съзряването си четвъртата сестра ще заговори за откритията на своя брат като привнесе в теориите му липсващото им женско светоусещане. Младата жена не е продукт на своето време, тя е изключение от твърдението на Фройд, и поради това не може да намери мястото си в мъжки свят и враждебно настроено общество. Нейната дружба с друга изпреварила времето си жена - Клара Климт, сестра на именития художник Густав Климт, показва нагледно как всички общности (начело със семейната) се стремят да унищожат различните (обявявайки ги за луди). Клара се бори за правата на всички жени, а Адолфина се опитва да покаже на тираничната си майка, че животът й има смисъл, дори да не е подчинен на конвенционалните рамки. Майките и на двете героини ги малтретират от детска възраст, но същевременно с това обожествяват даровитите им братя - поведение, идеално вписващо се в теориите на Фройд, но лишено от майчинска нежност. Въпреки че не са познали тази обич, както Адолфина, така и Клара копнеят те самите да се грижат за (свои) деца. Проблемът за майчинството, за ролята на жената в обществото и за лудостта, до която тази наложена й роля я отвежда, е сериозно застъпен в романа.
Повествованието вплита разсъжденията на д-р Фройд за лудостта, любовта и сексуалността с цитати от Шопенхауер и Ницше, както и откъси от писма на "лудия" гении Винсент ван Гог. След драматични обрати в личния си живот Адолфина се озовава в психиатрия по своя воля и разказва за живота там: "Лудостта понякога е бягство от болката в самотата, а понякога бягство от болката в още по-голяма болка" (206). Биографията й е изградена от увеличаваща се с годините болка в противовес на все по-големите успехи на Фройд. Нейната история е неразказаната история на времето, алтернативният глас на страданието, което не може да бъде забравено дори в лудостта. Докато на помощ не идва смъртта. Зловещо е как в газовата камера Адолфина се надява да намери покой в забравата, която се моли смъртта да й донесе.
Гоце Смилевски успява да създаде невероятен роман, комбиниращ фикционалност с история, психология и философия. Но по-важното е, че творбата наистина успява да разкаже една алтернативна история в добре познатия ни гранд наратив за успешния мъж от първата половина на XX век.

Познатият непознат Шекспир (разказан в "Тайният живот на Шекспир" от Джъд Морган)

„Английският ще свърши работа за списък на товарите, за балада или приказка може би – обясняваше учителят Камдън, - но все още не е подходящ инструмент за високата литература.“ (61)

Геният, който променя статуквото на считания за беден и безизразен английски език е обявен за главно действащо лице още в заглавието на романа „Тайният живот на Шекспир“ (ИК „Унископ“, 2016) от Джъд Морган (псевдоним на Тим Уилсън). Словосъчетанието от заглавието обещава разкриване на тайна, но името на Шекспир само по себе си е достатъчно мистериозно и всеки опит за разказване на живота му се превръща в приказка, в легенда или дори в някоя от неговите изпълнени с обрати пиеси. Като образован литературен историк Морган не се впуска в някоя от множеството „малки и долни лъжи“, свързвани от векове с името на Барда, а вместо това се опитва да реконструира живота му, използвайки за основа оскъдните исторически факти, които са ни известни днес: желанието на баща му за благородническа титла и фамилен герб, ранния брак с по-възрастна жена, присъединяването към театралната трупа на кралицата, успеха на собствените му пиеси, творческите съперничества и приятелства с Кит Марлоу и Бен Джонсън, както и загубата на единствения му син Хамнет.

Тези сведения са изпълнени с живот от Морган, който избира да постави отношенията с Ан Хатауей в центъра на романа си. Историята започва, когато младият Уил я среща през 1582 г. и приключва през 1603 г, когато тя най-сетне успява да му прости и да го разбере. Любовта между тях не е идеализирана, нито е изпълнена с драматични обрати. Тя е въплъщавана от стоицизма на Ан, която носи характеристиките на предана и добра съпруга, позволяваща на мъжа си да тръгне по пътя на презряното от обществото театрално изкуство. Ан сякаш е най-централният образ в романа, тя е тази, към която читателят би следвало да насочи симпатиите си, поради факта, че въпреки своята неграмотност тя разсъждава като модерна жена, надскочила ограниченията на късния 16. век. Казано по този начин, образът й е по-скоро неправдоподобен, но добре вписващ се в историята на знаменития й съпруг.
Самият Уил е в постоянно търсене: на себе си, на начин да удовлетвори баща си, на възможност да осигури по-добър живот на семейството си, без да му се налага да се раздели с театъра, но най-вече на място сред образованите творци, което повечето от тях презрително му отказват. Умението да се харесва на масовата публика и едновременно с това да изразява творческите си виждания е черта на гения, която и тогава е будела завист. Уил няма как да избяга от нея, нито от клюките, които я съпровождат, и които са живи до днес. Морган умело ги съчетава, повдигайки въпроси за същността на стойностното изкуство, за образованието на твореца, за ролята на театъра и „играчите“, като засяга и щекотливата тема за сексуалността и недопускането на жените на сцената. Самата Ан изразява възмущение, че мъже пишат измислени от тях женски роли, които ще бъдат изиграни от други мъже, оставяйки женскостта непозната и пренебрегната територия. С изключение на нея, останалите женски образи са повърхностни и епизодични – фатални героини на трагедии или обикновени селянки, малтретирани от мъжете си.

Битовият аспект на живота е умело представен от Морган дори в щрихите, с които рисува атмосферата и ежедневието на героите. Чумата, мизерията, побоите, гладът, затворите и постоянните опасности, дебнещи отвсякъде се осезаеми в романа, особено в лондонските сцени. Разликата между благородниците, тънещи в охолство, и мизерстващия народ е огромна, но театърът е мястото, където тя може да изчезне, макар и за няколко часа. Или поне Уилям Шекспир е способен да я заличи. Тази негова склонност е осъждана от приятеля му Бен Джонсън, който вижда в образованието и високото изкуство единствения път към безсмъртие.
Всъщност образът на Джонсън е по-добре развит от този на Шекспир в романа. Сюжетната линия на живота му тече паралелно с тази на Барда, вероятно за да се изтъкне контрастът между тях. Джонсън обаче е човекът, който след смъртта на Шекспир ще напише предговор към Първото Портфолио, така че приятелството им успява да устои на различията във вижданията им по отношение на литературата. Разбира се, не е пропуснат и Кристофър Марлоу, който е показан в ролята си на безразсъден и подвластен на емоциите си човек. Неговата избухливост довежда до ранната му гибел и показва на Уил, че колкото и талантлив да е един творец, той трябва да бъде и актьор, способен да се владее.
Романът на Морган представя вариант на Шекспировото израстване в гилдията като не пренебрегва ролята на съпругата му Ан. Образът на самия Уил обаче през цялото време си остава отчужден, непознат и мистериозен за читателя. Точно такъв, какъвто е и до днес.

Два романа за най-обсъжданата императрица

Историческите романи са особен литературен жанр, който обединява легендата и фактите и предлага авторовата художествена интерпретация. Трудността при писането на тези романи произтича не само от необходимото мащабно предварително проучване, но и от противоречивата рецепция на читателите, които имат определени очаквания. У нас като хора и наследници е заложена склонност към митологизиране на миналото и хиперболизиране качествата на определени личности от него, която понякога влиза в противоречие с реалните исторически факти.

Съпругата на императора на Австро-Унгария никога не е искала да остава в историята и през целия си живот, прекаран в духовно и физическо скиталчество, постоянно се опитва да избяга от съдбата си. Мнозина биха казали, че Елизабет не е значима историческа личност, нито пък е оставила някакво наследство. Ако беше така обаче, споменът за нея нямаше да е неугасим повече от век след смъртта й. Двата романа, които прочетох – „Сиси: Самотната императрица“(„Еднорог“, 2016), "Сиси: Неочакваната императрица" ("Еднорог" 2017) на американката Алисън Патаки и „Императрица Сиси: Една мечта за любов“(„Емас“, 2014) на германката Габриеле Мари Кристен представят живота на Елизабет като се опитват „да й влязат под кожата“ по различен начин. Животът на императрицата сам по себе си е роман, който въпреки че започва като вълшебна приказка, се превръща в драма с неочакван край, в която красотата е проклятие, любовта – страдание, а домът – затвор.
Американската авторка Алисън Патаки, която твърди, че има унгарски корени, вижда принцеса Сиси като тогавашната лейди Даяна. Писателката е привлечена от личността на мистериозната императрица и създава романа след обстойно проучване, събиране на информация и посещения на всички места, за които говори в творбата си. От друга страна, Габриеле Мари Кристен е немскоезичен автор, чиято биография не успях да открия на английски език. Тя е изградила повествованието изцяло в първо лице, под формата на дневник. За по-силно въздействие последната глава е автентичното съобщение на императора „Към моите народи“, в което той обявява сполетялата го на 10 септември 1898 г. трагедия. Всъщност, и двата романа дават думата на Франц Йозеф едва в края – липсата на пълноценна комуникация между императорската двойка определено е в основите на неразбирателството, което често проявяват един към друг. Основният конфликт обаче е породен от разминаването между мечтите на младостта и болезненото им унищожаване от реалността.

"Сиси: Неочакваната императрица" въвежда читателя в идиличната атмосфера на баварския замък Посенхофен, където петнадесетгодишната Сиси играе с брат си и сестра си. Момент, към който бъдещата императрица често ще се завръща като копнеж по любимия и спокоен свят на детството. Повествованието се води в трето лице, но през погледа на Сиси. Отделено е подобаващо време за описание на нейните момичешки копнежи, надежди и страхове. Срещата й с Франц Йозеф и особено ездата им в околностите на Бат Ишл са прекалено приказни сякаш извадени от розов роман. Разказвачката обаче определено има талант да грабва читателското внимание дори с дребни детайли защото романът се чете на един дъх, въпреки обема си. Образите на героите се променят в съответствие с историческите сведения за тях, но въпреки всичко ерцхерцогиня София е излишно демонизирана и гротескно изобразена като постоянно тъпчеща се жена, която едва се побира в дрехите си /вероятно като контраст на Сиси/. В първата част има и липсващи периоди /като например четиригодишното отсъствие на Сиси от двора/, за които почти нищо не се споменава.Особено съществено несъответствие с историческите сведения откривам в авантюрата с граф Андраши, която и двете писателки избират да доведат до край и то по време на бременността на императрицата, при положение че няма доказателства за такова нещо. Очевидно в това отношение е търсен някакъв особено драматичен ефект върху читателките, но мен точно това ме отблъсна от първата част.
„Сиси: Самотната императрица“ е втората част на романа. Тя започва в по-зрелите години на Сиси, след раждането на четвъртото и последно нейно дете – Валерия, когато вече се е отчуждила от съпруга си. Преживяла лицемерието, фалша и задкулисната игра на дворцовия живот, младата императрица окончателно е решила, че не желае да бъде част от него. Обвързаностите на брака с императора и цялата отговорност, произтичаща от тях обаче не й позволяват да се освободи от ограниченията на реалността. Алисън Патаки води повествованието чрез персонифициран разказвач, предаващ събитията през гледната точка на Сиси. Тази история не е подсладена приказка на Дисни (въпреки че е вдъхновила създаването на такива), нито кореспондира напълно с прочутия филм от 1955 г., но определено си заслужава прочита, дори заради историзма и информираното писане на Патаки.
И двете произведения не изневеряват на приеманата за най-изявена характеристика на скандалната императрица: красотата, която кара всички да онемяват в нейно присъствие. Тази красота подтиква Франц Йозеф да пристъпи първоначалната уговорка за брак с по-голямата сестра Нене и да пожелае Сиси. В последствие, осъзнала влиянието, което външността й има над него, императрицата решава да превърне красотата в своето оръжие срещу жестокостта. Обсесията, която Сиси развива към външността си е представена по-скоро при Кристен. Патаки се възхищава от красотата, без да се впуска в толкова подробности касаещи поддръжката й. При нея по-скоро се усеща трагическата обреченост, дори проклятието, което неземната красота носи на притежателката си. Неувяхваща, напук на времето и злощастията, тази красота е съхранена до последния ден.
Когато навлезем в историята и на двата романа обаче, установяваме как зад блясъка на красотата се очертава мрачната печал на самотата – баловете в двореца са представления на лицемери, в които на всеки е отредена роля. Франц Йозеф педантично играе своята. Неговият образ не е романтичен, но и в двата романа е по-скоро положителен. Той също може да бъде окачествен като жертва на обстоятелствата да бъде последен представител на един отиващ си свят. Макар да е наранена и разочарована от него, Сиси разбира, че дългът и мъжеството са определящите конструкти в живота на съпруга й и той отдава себе си на империята така, както не е способен да се отдаде на жена си. Връзката между тях обаче остава силна до самия край, въпреки всички препятствия, спекулации, клюки и интриги.
Двата романа интерпретират забежките на съпрузите по сходен начин, както отбелязах по-нагоре. Романът на германката е може би малко по-емоционален, но моите предпочитания клонят към „Самотната императрица“, където историята е умело свързана с фикцията и наред със Сиси присъстват пълнокръвните образи на Лудвиг II Баварски, Дюла Андраши, Бей Мидълтън и всички, които имат връзка с императрицата, дори нейния убиец, на когото също е дадена думата по впечатляващ начин. Всички тези достойнства правят романа на Патаки доста по-обхватен и съдържателен.