"Ще се видим там горе" - цветната дързост да претвориш себе си в сивия поствоенен свят

Този месец отбелязваме един век от края на Първата световна война, маркирала началото на унищожителните зверства, които ще продължават да владеят Европа, и края на една епоха, в която честта на воина е струвала нещо. Обезличаване, отчуждение, разпад на традиционните ценности, повсеместна скръб, крайна мизерия, трансформираща се в жестоко озлобление – това са само част от последствията на четиригодишната европейска касапница, осакатила същността на човека дори повече, отколкото външността му.

Такива размисли оставя у читателя романът на Пиер Льометр „Ще се видим там горе” (ИК „Колибри”, 2015), носител на награда „Гонкур” за 2013 г. Книгата, чиято кино адаптация спечели първа награда на фестивала „Синелибри” през октомври тази година, предлага оригинална трактовка на превърналия се едва ли не в комерсиален продукт въпрос за травмата от войната и обезсмислянето на битието след досега с нея. Льометр създава плетеница от истории, които са толкова свързани, че не могат да съществуват една без друга, като части от един пъзел – разкъсан от войната свят, който трябва да се подреди по някакъв начин. В случая, кармата и писателят със саркастично ироничен ноар маниер си знаят работата.
За неподготвения читател този роман може да бъде ужасно образен до натуралистичност. През ноември 1918 войната вече свършва, но не и ужасът от нея: тримата главни герои – редниците Маяр и Перикур и техният безскрупулен капитан Анри Д’Олне Прадел са част от една и съща рота. Зловещите премеждия, през които двамата редници преминават, започват още от първите страници. Албер Маяр е погребан жив след взрив (не без намесата на нарочилия го Прадел) и е напъно сигурен, че умира. Описанието на последните му минути жив под земята са много въздействащи, включително препратката към заглавието и епиграфа: „ Лицето на Албер е почти синьо, слепоочията му пулсират в невъобразим ритъм, ще речеш, че всичките му вени всеки миг ще се пръснат. Той вика Сесил, иска му се да е между краката й и те да го стискат до болка, но чертите на Сесил не стигат до него, сякаш тя е прекалено далеч и от това най-много го боли, че не може да я види в този момент, че не е с него. Съществува само името й, Сесил, защото светът, в който потъва, няма вече тяло, има само думи. Би искал да я помоли да дойде с него, ужасно го е страх от смъртта. Но няма смисъл, ще умре сам, без нея.
Така че, довиждане, ще се видим там горе, моя Сесил, след време.” (38)
Вярата, че след смъртта си отиват именно „горе” е вероятно последното късче надежда на опустошените приживе хора. Мъките на редник Албер Маяр обаче не приключват точно по този начин – той е спасен от Едуар Перикур, който сам бива необратимо осакатен и обезобразен (остава без долна челюст), за да помогне на другаря си. Тяхната дружба е скрепена от продължителен болничен престой, по време на който признателният Албер се грижи за умиращия Едуар в условия, каквито повечето съвременни хора не биха могли да си представят: „След като го превързаха колкото можеха по-стегнато, лекарите обявиха, че науката им свършва дотам, и го положиха в една обща зала, в която чат-пат съжителстваха агонизиращи войници, няколко с тежки рани, много осакатени по най-различни начини (…)” (59) Миризма на разлагаща се плът, крясъци от непоносимата болка, зависимост към морфин и безпомощно повдигане на рамене от страна на лекарите - това, в комбинация с несекващата мизерия е животът за повечето оцелели войници, върнали се в Париж. Едуар и Албер не правят изключение, но тяхната необикновена история едва сега започва и е напът тотално да завладее всеки читател в следващите поне 500 страници.
Пиер Льометр успява да разсмее читателя, пишейки за дълбоко трагични факти и събития и този маниер на разказване прави гласа му разпознаваем във военната проза. Когато действителността е по-лоша от смъртта измамата се превръща в единствен начин за оцеляване, независимо от някогашните морални граници на индивида. Войната е вододелът, разделящ времето на преди и сега, а в настоящето никой оцелял не може да си позволи да бъде ръководен от остарели хуманни ценности. Начинанието, с което Едуар и Албер се захващат е провокирано от дарбата на Едуар като художник. По този начин възвишеното изкуство е употребено с измамно намерение – проектиране на паметници за героите от войната, които никога няма да бъдат построени, а творецът се превръща в шмекер. Подобна проста дефиниция обаче е неприложима по отношение на този роман – в него има нещо много по-дълбоко, усеща се жаждата на обезобразения творец да отмъсти на войната, която на практика го е убила, като покаже колко безпредметно е желанието тя да бъде овековечавана с подобни паметници. Те не са израз на признателност или благодарност, а на гузна съвест, страх и желание за самоизтъкване на онези, които с нищо не са помогнали, когато е трябвало. Закъснялото съжаление е по-лошо от смъртта и много по-безпредметно – истина, която ще осъзнае и отказалият се от него приживе баща на Едуар в самия неочакван финал на творбата.

В другата сюжетна линия ставаме свидетели на не по-малко неморална дейност с цел финансова облага, но този път от страна на капитан Прадел. Също както паметниците, гробовете на незнайните войни са пореден израз на лицемерна загриженост, от която безскрупулните търговци се възползват. Описанията на гробищата и неидентифицираните части от тела, ексхумация на трупове и кости, носени от кучетата в района, по-скоро показват какво реално се случва с тленните останки на „геройски” загиналите. Парадоксалното е, че загрижеността на обществото за тези неидентифицирани части от трупове е много по-голяма, отколкото за войниците, завърнали се живи от фронта и тънещи в мизерия.
Едуар отказва да приключи земния си път по този начин. След като се е примирил с неизбежното – невъзможността да бъде спасен и да живее „както преди”, той успява да намери сили и да се претвори чрез маските и шармантните костюми, заявявайки че не смята да си тръгне победен. Той всъщност е и истинският герой на романа – творецът, медиумът между жестокия земен свят и онова непознато пространство „там горе”, откъдето идва вдъхновението му. Защото изкуството е доказателство, че душата съществува и намира своя път към божественото начало, към творчеството.