„Английският ще свърши работа за списък на товарите, за балада или приказка може би – обясняваше учителят Камдън, - но все още не е подходящ инструмент за високата литература.“ (61)Геният, който променя статуквото на считания за беден и безизразен английски език е обявен за главно действащо лице още в заглавието на романа
„Тайният живот на Шекспир“ (ИК „Унископ“, 2016) от Джъд Морган (псевдоним на Тим Уилсън). Словосъчетанието от заглавието обещава разкриване на тайна, но името на Шекспир само по себе си е достатъчно мистериозно и всеки опит за разказване на живота му се превръща в приказка, в легенда или дори в някоя от неговите изпълнени с обрати пиеси. Като образован литературен историк Морган не се впуска в някоя от множеството „малки и долни лъжи“, свързвани от векове с името на Барда, а вместо това се опитва да реконструира живота му, използвайки за основа оскъдните исторически факти, които са ни известни днес: желанието на баща му за благородническа титла и фамилен герб, ранния брак с по-възрастна жена, присъединяването към театралната трупа на кралицата, успеха на собствените му пиеси, творческите съперничества и приятелства с Кит Марлоу и Бен Джонсън, както и загубата на единствения му син Хамнет.
Тези сведения са изпълнени с живот от Морган, който избира да постави отношенията с Ан Хатауей в центъра на романа си. Историята започва, когато младият Уил я среща през 1582 г. и приключва през 1603 г, когато тя най-сетне успява да му прости и да го разбере. Любовта между тях не е идеализирана, нито е изпълнена с драматични обрати. Тя е въплъщавана от стоицизма на Ан, която носи характеристиките на предана и добра съпруга, позволяваща на мъжа си да тръгне по пътя на презряното от обществото театрално изкуство. Ан сякаш е най-централният образ в романа, тя е тази, към която читателят би следвало да насочи симпатиите си, поради факта, че въпреки своята неграмотност тя разсъждава като модерна жена, надскочила ограниченията на късния 16. век. Казано по този начин, образът й е по-скоро неправдоподобен, но добре вписващ се в историята на знаменития й съпруг.
Самият Уил е в постоянно търсене: на себе си, на начин да удовлетвори баща си, на възможност да осигури по-добър живот на семейството си, без да му се налага да се раздели с театъра, но най-вече на място сред образованите творци, което повечето от тях презрително му отказват. Умението да се харесва на масовата публика и едновременно с това да изразява творческите си виждания е черта на гения, която и тогава е будела завист. Уил няма как да избяга от нея, нито от клюките, които я съпровождат, и които са живи до днес. Морган умело ги съчетава, повдигайки въпроси за същността на стойностното изкуство, за образованието на твореца, за ролята на театъра и „играчите“, като засяга и щекотливата тема за сексуалността и недопускането на жените на сцената. Самата Ан изразява възмущение, че мъже пишат измислени от тях женски роли, които ще бъдат изиграни от други мъже, оставяйки женскостта непозната и пренебрегната територия. С изключение на нея, останалите женски образи са повърхностни и епизодични – фатални героини на трагедии или обикновени селянки, малтретирани от мъжете си.
Битовият аспект на живота е умело представен от Морган дори в щрихите, с които рисува атмосферата и ежедневието на героите. Чумата, мизерията, побоите, гладът, затворите и постоянните опасности, дебнещи отвсякъде се осезаеми в романа, особено в лондонските сцени. Разликата между благородниците, тънещи в охолство, и мизерстващия народ е огромна, но театърът е мястото, където тя може да изчезне, макар и за няколко часа. Или поне Уилям Шекспир е способен да я заличи. Тази негова склонност е осъждана от приятеля му Бен Джонсън, който вижда в образованието и високото изкуство единствения път към безсмъртие.
Всъщност образът на Джонсън е по-добре развит от този на Шекспир в романа. Сюжетната линия на живота му тече паралелно с тази на Барда, вероятно за да се изтъкне контрастът между тях. Джонсън обаче е човекът, който след смъртта на Шекспир ще напише предговор към Първото Портфолио, така че приятелството им успява да устои на различията във вижданията им по отношение на литературата. Разбира се, не е пропуснат и Кристофър Марлоу, който е показан в ролята си на безразсъден и подвластен на емоциите си човек. Неговата избухливост довежда до ранната му гибел и показва на Уил, че колкото и талантлив да е един творец, той трябва да бъде и актьор, способен да се владее.
Романът на Морган представя вариант на Шекспировото израстване в гилдията като не пренебрегва ролята на съпругата му Ан. Образът на самия Уил обаче през цялото време си остава отчужден, непознат и мистериозен за читателя. Точно такъв, какъвто е и до днес.
Няма коментари:
Публикуване на коментар