"Печатарят" на Силвия Томова - една изключителна история, покрита с праха на забравата

„В този момент той приемаше знаците, които ръката му бе изписвала, като независими от него същества, които също като Бог могат да творят светове“ (407)
„Да си печатар също е битка. .. Битка, дори по-тeжка от тази, която се води с оръжие… Защото това е битка за светлината.“ (429)

Романът „Печатарят“ (ИК „Жанет 45“, 2015) на Силвия Томова ни пренася в епоха, изпълнена с неизвестни, особено по отношение на българските земи и техните обитатели. Годината е 1564, мястото – Венеция, а началото на романа показва как българинът Яков Крайков купува печатарското ателие на фамилия Вукович. Трудно е да си представим значението на това събитие за нашата история, но Крайков става първият български печатар, а неговото дело е съизмеримо по значение с това на Паисий, Софроний и дори учениците на Кирил и Методий. За разлика от тях обаче, печатарят е почти забравен днес и много българи дори не знаят неговото име. Изборът на точно тази личност за главен герой на романа ме тласна към творбата на Силвия Томова, от която определено не останах разочарована.
Повествованието се лее плавно в две сюжетни линии: преди и след началната точка на романа. Печатарят Крайков се стреми да наложи името си в непознат град и в изключително труден бранш, на крайно негостоприемно към чужденците място. Чрез ретроспекция ставаме свидетели на израстването на момчето Яков, син на поп Крайко от село Камена река край Коласия (дн. Кюстендил), което преживява различни изпитания и приключения, докато осъзнава мисията си: да стане печатар. И двете сюжетни линии са интересни и изпълнени с разсъждения за значението на думите и книгите, които са поднесени с богат и красив език. Момчето Яков е пленено от магията на писаното слово и очарованието му от книгите расте всеки ден:
„Защото още от малък Яков знаеше, че една буква може да събере цялата гама от цветове, всички нюанси на чувствата, да накара плачещия да се усмихне, а щастливия да натъжи. Яков, за когото бащата и майката мечтаеха да бъде достоен син, обичаше да разгръща книгите и да гадае по тях за хората, които са ги създали. А по-интересни дори от историите в тях му се струваха бележките на преписвачите, оставени в празните полета“ (18).
Книгата във времето на Яков е особен, дори магичен, предмет. Тя не пренася само една история, напротив – у нея съжителстват множество разкази, които обаче трябва да бъдат разчетени. Създателите на книгите не са само техните автори – по-интересни са преписвачите, защото те оставят жива следа от себе си и своето време в полетата на страниците, изпълнени предимно със свещено слово. Дали тези приписки са десакрализация ,или обет за принадлежност към голямата книга на общата история, можем сами да заключим от епизода с българския селянин Геро, който се съгласява да помогне с коня си на Яков, ако вторият напише нещо от негово име в книгата, предаваща се от поколение на поколение в рода му. Вълнението на този неграмотен човек, че е оставил писмена следа за съществуването на своя род, която ще го надживее, е изключително силно и затрогващо. Такъв е и стремежът на Яков към постигане на мечтата си – да бъде печатар, който създава най-хубавите книги за всички българи и сърби. Неговата решителност и силата на духа му помагат да се пребори с отчаянието на лишенията и да продължи напред. Това става не и без помощта на неговия духовен наставник (ангел, съветник, ментор, помощник?) Сим – човекът в зелени дрехи, който се появява в трудните моменти от началото до самия край. Този мистичен образ придава особено усещане за някаква тайна мисия, на която Яков е изпълнител.:“Оказа се, че това, което си мислеше, че създава, пресъздаваше, дори дописваше самия него. (206)”.
Яков и Сим са главните герои на романа, но останалите персонажи също играят важна роля при изобразяването на епохата и нейните нрави. Особен интерес за мен представляват женските образи, въпреки че монасите, благородниците и зографите(както и случайно преминаващият с гондолата си Тициан) също са показани в човешка светлина и не липсват изображения на пороците и недостатъците им. Жените обаче сами по себе си са достатъчно предизвикателство пред един писател, дори когато не са героини от исторически роман (където постоянно дебнат диахронизми и заядливи буквоядци, плюс хиляди други уловки). Три жени бележат живота на Яков – Ирина, Лучия (Лия) и Стефания, а общото между тях е желанието за бунт. Те не се вписват в моралните норми на епохата, нито в представата за идеална съпруга, която покорно слуша мъжа си. Крайков е творец и интересът му към отлъчени или невписващи се в общността жени е обясним. Те са една безкрайна провокация към мъжкото в него и към света, в който им се налага да живеят. Въпреки че разбиранията му по отношение на Лучия са доста либерални за времето, Крайков не може да приеме жена като творец, защото: „да си жена и да искаш да държиш въглен, креда, четка или перо, е все едно да се обречеш на вечно изгнание“ (293). Лучия обаче остава неговата голяма любов и образът й е достатъчно противоречив и дълбок, за да бъде запомнен:
„ Такива като мен ги слагат върху сухи съчки, драсват клечката, а после се надпреварват да гадаят по пушеците, за да… - Лучия изведнъж стана сериозна – за да ни разгадаят… Уж да вникнат в загадката, а всъщност с цялото си сърце желаят да ни унищожат, за да не пречим. Да не заемаме място, да не тревожим закостенелите им души, ослепелите им очи… Страхуват се и затова ни преследват…“(333)
Това нейно себеопределяне сякаш заявява мястото на неконвенционалната жена , на вещицата, проститутката, просякинята и всяка една, която не може или не желае да играе ролята, отредена й от обществото. Противоречив образ в роман за едно изключение, защото съдбата на Крайков и успехът му са точно това – изключение. Печатарят е обаче и повод за гордост, колкото и оскъдни да са запазените сведения за него днес.
Романът на Силвия Томова за мен беше достатъчно завладяващ, провокативен и интересен, за да твърдя, че си заслужава прочита. Пуб(личните) нападки към тази творба обаче са първото нещо, което излиза като информация за нея и това е твърде жалко. Не би трябвало да оставяме личности като Крайков да тънат в забрава и "Печатарят" е един много приятен начин да си спомним за него.