Филипа Грегъри в "Дворът на Тюдорите"

Филипа Грегъри е една от най-известните съвременни писaтeлки, чието име се свързва предимно с поредицата за Тюдорите и английския кралски двор през 15-16 век. Бакалавър по журналистика (с последвал курс по история) и доктор по литература, тя успява да съчетае достоверност и художественост с неподражаем маниер, превърнал се в нейна запазена марка. Двете по-мащабни поредици, в които са обединени романите й, са „Войната на братовчедите“ и „Дворът на Тюдорите“. Тук ще се спра върху втората, която към момента включва осем заглавия, проследяващи историческите събития от пристигането на Катерина Арагонска в двора на крал Хенри VII до управлението на последния владетел от династията на Тюдорите – кралица Eлизабет I. Заглавията са подредени според историческата си хронология (1491 - 1578), а не по дата на издаване. Всяка от тези книги има собствена физиономичност, защото говори с различен глас. Филипа Грегъри дава възможност на жените в двора на Тюдорите да разкажат съдбата си и това художествено решение е изключително успешно за поредицата. Романите споделят някои общи черти, като например въпроса за мястото на жената, значението на моралните ценности и връзката им с религията, лицемерието като начин на живот и особеностите на човешкото съзнание от 16 век. Писателката успява да ни потопи в епохата на Ранния ренесанс в Англия, където Средновековието все още осезаемо присъства не само с проблематичните си клерикални догми, но и с ограниченията, наслоявани от тях в съзнанието. Представителите на аристокрацията, които са основните герои в романите, живеят в собствен свят на въобразено величие, но всички те са роби на прищевките, хрумващи на тираничния владетел Хенри VIII. В кралския двор никой не е свободен, дори самият монарх. Усещането за сигурност е непостижимо, а интригантите са единствените, които имат шанс да оцелеят по-дълго. В тази атмосфера чуваме гласовете на потискани и дори маргинализирани жени, които разказват своите малки или по-големи житейски съдби на фона на мащабния наратив на исторята.
Хилари Мантел казва, че създателят на исторически романи е единственият писател, комуто се налага да се извинява за това, че си измисля сюжети и герои. Въпреки критиките към Филипа Грегъри за исторически неточности и слабости в наратива, тя успява едновременно да създава истории, придържайки се достатъчно близо до фактите, и да запленява милиони читатели по света. Романите й вероятно никога няма да получат Букър, но за мен бяха приятно и неангажиращо разнообразие в труден момент. Ето как ги прочетох:


"Вярната принцеса" („Еднорог“, 2011)

показва романтичен и почти невинен образ на младата Катерина Арагонска. Третоличният наратив за живота й в английския кралски двор понякога преминава в ретроспекция, а след това се превръща в епистоларна изповед. Катерина пише за страховете, желанията и изпитанията, през които постоянно й се налага да преминава. Като историческа фигура тя е интересен образ със своята нелека съдба, изпълнена с превратности. Водещото убеждение у нея, което не й позволява да се предаде дори в моменти на безнадеждност, е вярата, че тя по право е кралица на Англия и никой не може да й отнеме този трон. Филипа Грегъри предлага една увлекателна история, в която със силата на художественото слово суровата Катерина е показана от човешката си страна.
Разказът от първо лице приближава читателя до героинята, но въпреки това е трудно да се говори за симпатия към нея. Катерина е типична кралска дъщеря, която вярва в собственото си неприкосновено право да властва и е готава буквално на всичко, за да се възползва от него. Колкото и да е възвеличавана като достойна кралица и дама, тя е просто една безкомпромисна и дори безскрупулна жена – продукт на врмето си и на религиозно-дворцовите внушения, с които е възпитана. В началото виждаме младата, но решителна инфанта Каталина, която е готова да се подложи на унижение пред стария крал Хенри, за да сключи брак със сина му Артър, а във финала нейната решителност е все така непоколебима, дори 27 години по-късно, когато трябва да се справя с униженията от собствения си съпруг Хенри VIII. Верността на принцесата е преди всичко към титлата й, въпреки че версията за романтичното обещание, дадено на смъртното легло на Артър, постига отличен художествен ефект.


„Три сестри, три кралици“ („Еднорог, 2016)

разказва отново събитията от младостта на Катерина Арагонска, но от името на по-голямата сестра на Хенри VIII – Маргарет, която е омъжена за краля на Шотландия с намерението да подсигури мир между двете съседни и постоянно враждуващи държави. Пътешествието на младата принцеса между две различни култури е показателно по отношение на промяната, която може да настъпи в убежденията на човек, комуто е даден шанс да опознае своя „враг“. Шотландският крал Джеймс безспорно е най-обаятелният образ в този роман, особено на фона на слабохарактерния и суетен Хенри VIII, който постоянно мени мннието си и често изоставя сестра си на произвола. За съжаление обаче времето на рицарството отдавна е минало в Англия и подобен образ няма как да просъществува дълго.
Заглавието на романа е вдъхновено от трите бъдещи кралици, които се срещат в двора на Хенри VII в началото на 16.век (1501) – Катерина Арагонска, Маргарет и Мери. Макар и още млади момичета, те си дават обещание да бъдат сестри и да си помагат. Маргарет разказва как сестрите й не спазват това обещание към нея, като не пропуска да се поставя в позиция на жертва и да проявява завист към останалите две жени, превърнали се в нейни съпернички. Образът й е основан върху малкото факти и запазени нейни писма, които са достигнали до нас, но колкото и пленително да разказва Филипа Грегъри, Маргарет не успява да се превърне в героиня, с която читателките да се идентифицират. Налчието на тази дистанция може да бъде причина някои хора просто да не дочетат книгата, което би било жалко, защото романът има своите достойнства: шотландците са много интересен народ, а замъците им са изключително обаятелни, както и цялата атмосфера, типична за творбите на Грегъри.

„Другата Болейн“ („Еднорог“, 2007)

Безспорно най-популярният роман на Филипа Грегъри дължи своя успех от една страна на несекващия интерес към скандалната исторя с аферата между Ан Болейн и Хенри VIII, но не можем да отречем и нестандартния поглед, през който тези добре известни на всеки исторически събития са разказани. В романа говори сестрата на Ан, Мери, която е единствената оцеляла от децата Болейн и има какво да разкаже. Тя става свидетел на възхода и падението на своята сестра, както и на абсолютната трансформация на крал Хенри, която води не само до промяна в личния му живот, но и до преобръщането на реда в цяла Англия. Останала в сянката на сестра си, Мери се превръща в достоверен хроникьор на ужаса, съпътстващ разпада на традиционния кралски двор. Мнозина обвиняват Ан заради това че разпалвайки огъня на желанието в сърцето на суетния крал Хенри, тя успява да „подпали“ цялата страна. Истината обаче се различава от легендата, защото Ан и всички останали жени на Хенри са жертви на обстоятелствата. На Мери е отсъдено да бъде "другата Болейн" не само заради превъзходството на Ан, но и поради възможността да осъзнае жестокостите, превърнали се в ежедневие за нейното семейство, и да се разграничи от тях. Романът съчетава историзъм и художественост като ни пренася в изпълнения с интриги и задкулисни борби двор на крал Хенри VIII. През очите на Мери ставаме свидетели на неговата чудовищна трансформация в тиранина, познат ни от учебниците по история и виждаме как мечтата на едно младо момиче да стане кралица може да струва не само живота, но и честта и достойнството на хората, които обича.

В "Наследството на Болейн"(„Еднорог“, 2008)

Филипа Грегъри проследява събитията в двора на Хенри VIII от 1539 до 1542 г през погледа на три много интересни учестнички в тях: Джейн Болейн (позната ни като Джейн Паркър от "Другата Болейн"), Ана от Клев и Катрин Хауърд. Четвъртата и петата съпруги на краля се превръщат в забележителни персонажи, които разкриват своята човешка страна и до голяма степен поставят под въпрос стереотипните рамки, в които до момента са интерпретирани като исторически фигури. Те престават да бъдат "грозната" и "глупавата" съпруга и се превръщат в жени, които разказват себе си като частици от великия наратив на исторята. Дори тийнейджърката Катрин Хауърд успява да провокира съчувствие, въпреки наивната си простота на провинциална английска девойка, която е възпитана да разсъждава през призмата на материалната облага ("Да видим какво имам"). Похватът с първоличния наратив е запазена територия на Грегъри, като по този начин тя умело въвежда читателя в света на различни героини. Особено съм впечатлена от създаването на образа на Джейн Болейн (Джейн Паркър), която още от първите страници разсъждава за себе си като за жертва, изгубила обичания си съпруг, но успяла да запази титлата си "лейди Рочфорд". За читателите като мен, запознали се първо с предходната книга от поредицата - "Другата Болейн", е ясно, че Джейн е възможно най-отрицателната героиня, която на всичко отгоре изобщо не е фикционална: доказателствата за нейното предателство към съпруга й и сестра му Ан Болейн са неопровержими както още в тогавашно време, така и в наши дни. Тя обаче гледа през собствените си очи, през които продължава да се вижда онеправдана и ощетена. Мисълта за вина й е чужда и тя всячески се опитва отново да се домогне до титла, съжалявайки че Мери е отнела по-голямата част от наследството на Болейн. Джейн обаче дори не предполага, че тя е само пионка в ръцете на алчния си и безскрупулен чичо Томас Хауърд, херцог на Норфолк.
Филипа Грегъри успява да ме накара да изпитам усещане на съспенс, разказвайки ми история, с която съм сравнително добре запозната. Не мога да не й се възхитя за това майсторство. Страховете на Ана от Клев, несигурността и болката й са повече от осезаеми за читателя. Същото се отнася за наивните самозаблуди на Катрин и окончателното падение на Джейн. А крал Хенри е истински шедьовър на историческия роман, затова и поредицата се върти около неговия възход и постепеното му саморазрушаване.
"Наследството на Болейн" безспорно се нарежда сред любимите ми исторически романи, като дори смятам, че този роман е по-добър от "Дугата Болейн".

„Укротяването на кралицата“ („Еднорог“, 2016)

Катрин Пар е известна основно с факта, че успява да надживее съпруга си - тиранина Хенри VIII, но с изключение на това нейната личност е незаслужено пренебрегвана от историята. Романът около тази забележитела жена изважда наяве множество нейни постижения - преводи на Библията, теологични разсъждения, дори съставяне на авторска книга. Влиянието на Катрин върху младата принцеса Елизабет е неоспоримо - в романа е загатнато нейното решение да не се омъжва, след като на съпруга е дадено правото да подчинява жена си и да я "укротява". Заглавието на романа е свързано с унижението, което Катрин Пар трябва да понесе от тираничния си съпруг, за да оцелее. Романът, както и останалите произведения на Грегъри, има своите феминистични нотки, особено силно осезаеми в образа на Ан Аскю - мъченица, загинала на кладата в защита на правото си да разсъждава върху Библията. И тук постоянно ставаме свидетели на неспирните интриги в кралския двор, но в последните си години кралят се държи шизофренично и изпраща на смърт дори най-близките си съветници. Никой не може да се чувства сигурен около него, а Катрин има нелеката задача да го омилостивява в честите му пристъпи на гняв. Хенри се е превърнал в абсолютно чудовище, а Катрин възприема брака си с него като приказката за Синята брада, от която смъртта на единия от двама им е единствен изход.
Любовните копнения по Томас Сиймор, които се предполага че дават сили на Катрин и показват нейната женственост и потребност от истинска любов в един свят на фалш и интриги обаче, ми дойдоха в повече, тъй като въпреки радостта си в края на романа, че отново е свободна, героинята доброволно се обрича на нови страдания с него. Още на първите страници на следващия роман "Шутът на кралицата" ставаме свидетели как Сиймор проявява явни сексуални желания към младата принцеса Елизабет, докато Катрин очаква детето му.

„Шутът на кралицата“ („Еднорог“, 2009)

се случва основно по времето на управлението на Мери Тюдор и е разказван през очите на нейния необикновен шут-жена на име Хана. В смутните времена на управлението на тираничния Хенри VIII Англия е доведена до тежко икономическо състояние, с което младият и болнав крал Едуард не може да се справи. По настояване на съветниците си той поддържа протестантството и държи сестрите си изолирани далеч от двора. Малко преди неговата смърт Хана е изпратена от лорд Робърт Дъдли да шпионира принцеса Мери, която е законната наследница на короната. Хана е необичаен и дори неправдоподобен герой, но нейната изключителност внася доза колорит в този иначе не особено завладяващ роман. Вероятно няма човек, който да твърди, че харесва "Кървавата Мери", но разказът за нея успява да обясни действията, с които краткото й управление е запомнено. Мери се изживява като мъченица, готова на всичко за да върне католическата религия на майка си в Англия. Достойна дъщеря на Каталина Арагонска, тя държи на правото си да управлява и вярва, че то не може и не трябва да й бъде отнето.Романът и в частност Хана като разказвач, са доста щадящи към Мери и обвиняват предимно нейния съпруг Филип II за зверствата, съпътстващи краткото й управление. Неминуемо се натрапва сравнението със съдбата на майка й, която също като нея умира изоставена и нещастна.
Другите два женски образа в романа са тези на младата принцеса Елизабет и на самата Хана. Още в първите страници Хана наблюдава 14-годишната Елизабет, която играе по доста сексуален начин с пастрока си Томас Сиймор. В последствие нейната чувствена сексуалност ще бъде предмет на множество коментари в книгата. Като цяло Грегъри очевидно не приема идеята за "девствената кралица" и се стреми да направи образа на Елизабет особено сексуален по модела на майка й Ан Болейн. Малката сестра се явява абсолютен антипод на студената и сериозна Мери, която не успява да се докаже нито като кралица, нито като жена. В този ред на мисли самата Хана е объркана по отношение на симпатиите си към двете царствени сестри и лорд Робърт Дъдли, който я привлича неимоверно. Хана не е симпатична героиня, решенията, които взима са силно проблематични, непостоянна е, но това е част от умението й да стои на границата между световете. Тя е ясновидка, но и изключително образована жена, влюбва се, но не иска да се лиши от свободата си, твърди че може да бъде вярна, но не знае на кого и като цяло е изтъкана от противоречия. Романът до голяма степен разкрива и нейното собствено съзряване, разбира се с уговорката, че тя е измислен персонаж. Въпреки че е първоличен разказвач Хана не е симпатичен персонаж, а по-скоро провокира въпроси с неизвестни отговори. Покрай увлечението й към Робърт Дъдли се срещаме със съпругата му Ейми, с която Хана известно време живее в провинцията. Още тук тя е представена като невежа и досадна жена, пречеща на светския живот на съпруга си. В следващата книга от поредицата имаме възможност да вникнем и в гледната точка на лейди Дъдли, която е поредната жертва на кралските обстоятелства.

„Любовникът на девицата“ („Еднорог“, 2010)

Романът пресъздава първата година от управлението на Елизабет I и предполагаемата й афера с Робърт Дъдли. Младата кралица е показана като неуверена и подвластна на чуждо влияние, а образът на Дъдли е по-скоро отблъскващ със своята студенина и пресметливост. Отношенията в кралския двор са крайно лицемерни, интригите са ежедневни, а заговорите за убийство също не са рядкост. Съветникът на младата Елизабет Уилям Сесил обаче знае как да се възползва от обстоятелствата и дори да ги дирижира. На мистерията около смъртта на Ейми Дъдли е дадена нова трактовка, намек за участието на кралицата в убийството й, но със съвсем различен мотив от предполагаемия брак с Робърт. Образът на Елизабет като цяло не е много положителен у Грегъри. За сметка на това Ейми, която получава възможността да убеди читателите в любовта си към Робърт, е показана като саморазрушила се от невъзможен копнеж жена, която отдавна няма свое лице и смисъл на живот. Като за предполагаема феминистка Грегъри изгражда предимно негатвни женски образи на маргинални героини, но и на самата кралица. Това обаче също може да бъде обяснено - Елизабет успява да управлява един мъжки свят, държейки се като мъж. Въпреки че Греъри й приписва всички възможни женски недостатъци и пороци, Елизабет е най-успешният владетел от династията на Тюдорите.Тя съумява да използва женската си обаятелност при протаканията в преговорите си за евентуален съпруг като междувременно стабилизира Англия. Личните й отношения с Робърт Дъдли са дефинирани още в заглавието на романа, въпреки че за тях никога не е имало исторчески доказателства. Скандалните догадки и клюки обаче винаги са били неразривно свързани с Тюдорите, така че няма как да ги избегнем. В този роман определено липсва положителен образ и в даден момент това се превръща в проблем, тъй като прелива и в следващата творба

„Другата кралица“(„Еднорог“, 2010)

, която продължава да разказва за управлението на недолюбваната от авторката кралица Елизабет и съперничката й Мери, кралицата на Шотландия. Мери притежава някои от чертите на баба си Маргарет, разказвачката от "Три сестри, три кралици", а именно убеждението, че е кралица по право и всеки е длъжен да й се кланя, а тя може да прави каквото пожелае. След като й се налага да избяга от Шотландия заради обявилите се срещу нея лордове, Мери търси подкрепата на братовчедка си Елизабет, въпреки че я смята за узурпаторка. Кралицата на Англия, доверявайки се на съветника Сесил, поверява Мери в ръцете на благородническото семейство Талбот, които трябва да играят ролята на нейни домакити и тъмничари едновременно. В книгата се редуват разказите на тримата - Мери, Джордж Талбот и жена му Бес. От тях единствено Бес разсъждава като модерен човек и жена, изпреварила времето си. Тя не произхожда от благородническо семейство и е успяла да се издигне благодарение на собствената си находчивост и на тримата си предходни съпрузи, които са я осигурили материално. Тя казва, че подобна финансова независимост на жена в Англия е възможна само при управлението на Елизабет. Съпругът й е представител на класа, приключваща господството си заради своята неспособност да се адаптира. Той и Мери символизират старите порядки, докато Бес и Елизабет носят духа на новото време, което идва, за да разтърси из основи неадаптивните. Мери отказва да се промени и този отказ предопределя съдбата й. Ако трябва да бъда честна, бих предпочела да чета за Мери Стюарт в учебник по история вместо този роман. Но може би по-късно ще се върна към него, защото вече прекалено дълго чета само романите на Филипа Грегъри.