„Мемоарите на една лека жена“ - скандал или различен прочит на Просвещението

Съвсем спонтанно и необяснимо, или може би под формата на несъзната потребност за задоволяване на любопитството си, посрещнах Международния ден на жената с произведението на Джон Клилънд “Мемоарите на една лека жена“ (Deja Book, 2017). С нагласата, че просвещенски автор, останал (поне у нас) в сянката на Филдинг и Ричардсън, няма с какво чак толкова да ме впечатли, прелистих белите страници на красивото книжно тяло с твърди корици и разбрах, че една от причините то да се радва на широка популярност напоследък са илюстрациите на Пол Аврил (които са наистина прекрасни, но фактът, че мога да споделя тук само една от тях говори достатъчно красноречиво за актуалното звучене на основния проблем, свързан с книгата, а именно – цензурата и автоцензурата). Не бях чела този текст, въпрек че има свободен онлайн достъп до него и дори е част от проекта Гутенберг, но бях чула за последния скандал, свързан с книгата – лондонски университет я сваляше от програмата си заради потенциална обида, която романът може да нанесе на студентките (във второто десетилетие на двадесет и първия век). Е, Клилънд преди 270 години е знаел това, което днес знаят издателите му – скандалът продава, защото буди различни емоции, сред които любопитството е на първо място. Дотук с бягството ми от стереотипите за женския пол, без извинения.

Мъжките „залитания“ към фемнизма винаги са ми били подозрителни (понеже вероятно съм широко скроена и непредубедена колкото адресатите на този роман, да живее непреходността на неговата иронията, но пак да повторя, че не се извинявам за рецепциите си), затова и подходих предпазливо към произведението на Джон Клилънд. На първо място наративът се води в епистоларна форма от името на самата Фани Хил, но вече като зряла жена. Това до известна степен обяснява философските разсъждения и референции към Лок, Дидро, Волтер и др., но все пак езикът е крайно неправдоподобен за жена от 1740-те, която на всичкото отгоре е и необразована. За художествено произведение това не е важно, рзбира се, но просто го отбелязвам като изискване към произведенията на Просвещението за миметичност и комбиниране на фикционалното и документалното (както е в разказа на Филдинг в приложението). Явно е, че творбата е билдункс роман с нетипична героиня (пародия на Ричърдсъновата Памела и предвестничка на Беки от „Панаир на суетата“), която се бори с превратностите на живота, но без авторът на тези „приключения“ да спазва благоприлично мълчание по въпроса как една бедна жена може да се издигне в обществото. Акцентът определено е поставен върху еротиката, а типичната за младо момиче свенливост е използвана като средство за извличане на повече дивиденти от мъжкия пол. Фани Хил обаче е изключително интересна героиня, която успява не само да оцелее, но и да овладее мъжкия свят с помощта на единственото си оръжие – своята сексуалност. „Леката жена“ изведнъж започва да си тежи на мястото (друг път ще изразявам възмущението си от българския израз, който ме кара да формулирам това изречение). В този смисъл наистина открих някои феминистични нотки в повествованието на Клилънд (естествено от тях лъха средата на 18-ти век), с които успешно сатиризира една огромна част от Просвещенската литература, особено по отношение на прокламираната идея за добродетел и порок.

Порокът е част от съзряването и е важно да не бъде премълчаван. Невинните жени са лъгани изключително лесно и също толкова безпроблемно са примамвани в света на похотта, от който сякаш няма изход. Идеята за добродетелност е абсолютно погрешно разбирана и се основава най-вече на невежество и сляпо подчинение. Това са и двата стълба в основата на идеята за „добро“ семейство, за които жената е вързана в продължение на векове. Клилънд „отвързва“ своята Фани и я пуска на свобода, от която тя успява да се възползва, без да се опитва да стане мъж или да избяга от свойственото за собствения си пол поведение. Дори само подобно действие скандализира читателя от 18-ти век. А еротиката (и особено елементите на хомосексуалност, по отношение на която и самият автор е по-предпазлив) директно дискредитира Мемоарите и ги запраща в изгнание за около два века.
Произведението на Клилънд е интересно от литературноисторическа гледна точка. Със своите скандалност и провокативност, "Мемоарите на една лека жена" сякаш е изтласкана встрани от "голямата" литература на Просвещанието и етикетирана като "първият еротичен роман", който в продължение на две столетия е бил забранен. Разгръщайки го обаче, установяваме, че мястото на тази сравнително малка по обем книжка в голямата литературна история е неоспоримо. Паралелите с Хенри Филдинг (чиито разказ по действителен случай "Съпругът-жена" е поместен след текста на Мемоарите) само показват степента на социална и нравстена ангажираност, която това произведеие има към времето си. За да може да го интерпретираме пълноценно е необходимо да се вгледаме между редовете (колкото и разсейващи да са илюстрациите, допринасящи за имиджа на книгата като "скандално порочна") и да разчетем иронията в наставлението, сатирата в благоприличието и пародията в повтарянето на установени наративни техники.