понеделник, 9 май 2016 г.

„Щиглецът“ на Дона Тарт – една приказна (не)реалност



Спорът между елита на литературните критици в световен мащаб винаги провокира широк читателски интерес към творбата, породила това несъгласие.  Любопитството към подобно противоречиво произведение може да си съперничи единствено с интереса към романите, анатемосани лично от Папата. Читателското ми любопитство не позволи да пренебрегна набралия популярност и у нас  трети роман на Donnа Tartt – The Goldfinch („Щиглецът“), а коментарът на Сам Джордисън от в. „Гардиън“, че последните 30 страници са „едно от най-лошите неща, допуснати да излязат на бял свят от сериозен писател“ (цитирам по памет и превеждам приблизително) ме накара да прочета произведението внимателно до край.

„Щиглецът“ започва като една трогателна история, разказана с ретроспекция през погледа на тринадесетгодишния Тио Декър. Той успява де оцелее при терористичен атентат в Нюйоркския музей на изкуствата „Метрополитън“, но губи майка си, с която има много силна емоционална връзка.  В този момент единствената опора в неговия разпаднал се свят става картината „Щиглецът“, която Тио е подтикнат да открадне, и която постепенно се превръща в негова обсесия.

Повествованието върви гладко и дори увлекателно като читателят се докосва до интимния свят на момчето, което сякаш започва да минава през петте фази на скръбта: 1. Отричане или изолация – Тео се връща в празния си дом след атентата и отказва да повярва, че с майка му се е случило нещо. Отказва и помощ от социалните служби и се опитва да се скрие в самотата си. Точно този момент бих определила като най-трогателен и въздействащ епизод от твобрата.  2. Гняв - But I didn’t care – or at least I wasn’t hurt or depressed. Instead I was furious (101).  Момчето се гневи на всички и всичко около себе си в своето безсилие.  3. Пазарене – Тео минава през този етап, както и през четвъртия – депресия, многократно и постоянно се лута между тях, неспособен да достигне последния пети етап на примирението. Пазаренето е изразено с непрестанно връщане назад в миналото и задаването на въпроса „Ами ако бях/не бях направил това…?“. Този етап е преживяван постоянно и от Пипа – момичето, което е наранено (и губи чичо си) в същия терористичен атентат и в последствие се превръща в голямата любов на Тио. Той е увлечен по нея, защото тя по някакъв начин го връща към спомена за последните мигове с майка му, с чиято смърт той така и не успява да се помири. След като опитът  да се пребори с посттравматичния стрес е неуспешен  и  Тио е откъснат от всичко, което му напомня за неговия предишен живот (баща му го отвежда да живее в Лас Вегас), той се вкопчва маниакално в откраднатата картина, която се превръща едновременно в утеха и бреме, от което не може да се отърси. По този начин главният герой „засяда“ между фазите на пазаренето и депресията, а читателското удоволствие от първите 300-400 страници се превръща в досада и очакване на някакво действие. Вероятно авторката също е усетила този момент, защото горе-долу по това време прави и първия по-сериозен скок във времето на повествованието:  One afternoon eight years later (485) - Осем години по-късно набързо научаваме какво се е случило с Тио, но пък за сметка на това получаваме подробно описание на наркотичните му зависимости (които той така и не осъзнава като „зависимости“) и измамите, които е извършвал в магазина за антики на благодетеля си Хоби (нереално наивен персонаж).

Всъщност „Щиглецът“ е една доста „литературна“ творба, в която могат да бъдат открити референции не само към Дикенс и билдункс романа, но и към Екзюпери, Достоевски и, разбира се, „Хари Потър“. Връзката с литературната традиция е неоспорима, затова една голяма част от читатели (и критици) виждат творбата като дикензианска. Заимстването от „Коледна песен“, „Оливър Туист“ и „Дейвид  Копърфийлд“ в образа на Тио и цялостното трагично светоусещане на горкото отритнато сираче е ясно доловима и (според мен) преднамерена. В 21-ви век обаче е непростима дикензианската наивност, с която читателят може да приеме, че Оливър Туист успява да запази своите добродетели и морални ценности непокътнати след като години наред живее сред скитници и престъпници на улицата. По същия начин след като е станал първо крадец, а след това измамник, наркоман и убиец, Тио успява да намери начин да продължи живота си и дори да разсъждава философски върху връзката между битие и изкуство (въпросните последни страници, срещу които негодува Джордисън). Тази приказност на творбата определено е един от главните й недостатъци. Това ме кара да се съглася с мнението, че „Щиглецът“ най-вероятно няма да остане в литературната история, а наградата „Пулицър“ в същността си е предназначена не само за американските писатели, но и за американските читатели (и не го казвам само защото съм почитател на The Man Booker Prize).

Споменатият недостатък обаче съвсем не пречи творбата да бъде четена за удоволствие, ако човек има достатъчно свободно време за 867 стр. (в моето издание). Образът на Борис, най-добрият приятел на Тио, е изключително колоритен (директно заявен като вариант на the Artful Dodger от „Оливър Туист“, както той е описан от Хоби) и приятен за четене като антипод на вечно мрънкащия  и депресиран Тио. Останалите герои също са някак по дикензиански типизирани (колкото и да ни се натрапва разсъждението, че у човека и респективно в изкуството съжителстват добро и зло): Луциус Рийв (или Малфой?) – злодеят, Джеймс Хобарт – добродушният наивник, мистър Декър – пияницата, който повлича сина си към деградация, Пипа – невъзможната любов (Емили от „Големите надежди“) и т.н.

Повествованието умело поднася шокиращите разкрития неочаквано и като цяло провокира читателското любопитство, точно когато вече се усеща досада от многословни разсъждения. Травматизиращото (и доста реално) начало води към приказен край, в който всичко се нарежда благополучно за главния герой, но някои подробности около фабулата така и не се изясняват добре (например връзката между Рийв, Ървинг и Хоби).

Тази творба е първата ми среща с Дона Тарт, но в нея успях до голяма степен да открия точно това, което търсех – противоречиви емоции и провокации към мисълта на четящите хора. Интересът ми към стила на автора е пробуден и смятам да се запозная и с останалите й две творби – „Тайната история“ и „Малкият приятел“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар