За "Светлината, която не виждаме" в пагубната обреченост на войната

„Целият живот на което и да било живо същество е само мигновена искра в бездънния мрак. Пука му на господ!“ (331)

Не се впечатлявам от наградата „Пулицър“, но  един неутрален опит за представяне на Втората световна война от двете страни си заслужава вниманието. Доер успя да се загнезди трайно в литературното ми мислене с невероятната си творба, озаглавена „Светлината, която не виждаме“. В моето светоусещане този роман е наистина „невероятен“ по няколко причини.

Първо, това е впечатляващ пример на историографска метафикция, вплитаща в себе си културно и литературно наследство, което се съхранява или руши пред погледа на читателя в погрома на истинския, всепомитащ и непрощаващ ужас на ВСВ. Литературата (романът на Жул Верн „Капитан Немо“, който постоянно отеква в творбата) и музиката (Дебюси звучи нелегално по радиото, а немски войник го слуша) се явяват като контрапункти на изпепеляващата вълна от жестокост, омраза, огорчение и неправда, която залива цяла Европа, за да я промени завинаги.

Второ, Доер успява да представи огромния, епохален наратив на ВСВ през личните истории на няколко пълнокръвни образи, чрез които е показан човешкия (или пък не-човешкия) му вид, усещания и значение. Въпреки че това е типичен постмодерен похват, често срещан в романите от края на ХХ и началото на XXI век (Atonement; The English Patient, Time’s Arrow и мн. др.), в „Светлината, която не виждаме“ акцентът е поставен върху дълбоките духовни обрати, които настъпват у оцелелите, и начините, по които те трябва да се научат да живеят със спомените и липсите. Любовният дискурс е представен като една потенциална възможност, без шанс за донаписване (шанс, който Макюън дава в Atonement например). Тази липса на любовна драма показва ужаса на войната в най-пълния му вид: протагонистът Вернер си мечтае да остане в бомбоубежището на рушаща се къща, където е намерил подслон за няколко часа с незрящата Мари-Лор, защото това е единствената проява на човешка близост и нежност, която ще срещне в живота си:

„Има ли някакъв чудодеен начин, си мисли той, всичко това да продължи още малко? Да си стоят тук до края на войната? Докато армиите спрат да трополят напред-назад над главите им, докато им остане само да отворят капака, за да разбутат камъните и да видят къщата, превърната в руина край плажа? Докато дойде време да улови пръстите й в дланта си и да я изведе навън на светло? Би отишъл навсякъде, би изтърпял всичко; само и само това да стане. След година … три … десет. Франция и Германия няма да са това, което са сега (…)“ (370)

От този цитат произтича и третата черта на романа, която ме впечатли: той говори едновременно за несбъднатите възможности, несправедливо отнети от Войната на цяло едно поколение, обречено или да загине бързо във физически страдания, или да изживява отново и отново унищожителния спомен за миналото, докато той бавно го погубва. Проклятие, много по-могъщо от предполагаемото чародейство на легендарния скъпоценен камък „Лумтящо море“, присъствието на който бих определила като символ едновременно на надеждата и страха.

Цялата творба е изградена в опозиции: светлина – мрак, добро - зло, смелост – страх, благородство – низост, живот - смърт. Удивително е как тези опозиции постоянно се преплитат и доизграждат. Немското момче Вернер е достатъчно смело, за да предпочете терора на военния живот пред неизбежната смърт, която го очаква, ако слезе да работи в мините както всички предричат. Неговите изключителни качества, които в друго време биха го направили учен, през Войната единствено го запазват жив за малко по-дълго, и то с цената на отвращение от себе си. Както той, така и Мари-Лор (парижанка, която губи първо зрението, а след това и единствения си родител – своя баща) проявяват смелост, защото алтернативата е смърт. И двамата знаят, че нямат избор, че те са само „мигновена искра в бездънния мрак“, но тази искрица живот у тях е достатъчно силна, за да продължават да искат да я запазят. Вернер е принуден да участва в създаването на мрака, олицетворяван от ВСВ като открива и по този начин унищожава единственото нещо, което е асоциирал със светлина и положителни емоции: радиото. Мари-Лор от друга страна живее в мрака на слепотата, но си представя всичко около себе си като светлина в различни цветове. Радиото и светлината присъстват постоянно в романа и се разливат в него във вид на картини и звуци, допринасящи за по-пълното изграждане на цялостното светоусещане. Всъщност, картините са плод на въображението, изрисувани от думите, достъпни за нея под формата на усещания: издатини и вдлъбнатини под пръстите й.

Доброто и злото са морални категории, които войната лишава от смислово съдържание. Хората озверяват, а след това надскачат и животинското с извращенията, на които стават способни. Романът е по-скоро пестелив откъм подробни описания на зверствата, но няколко конкретни примера ги илюстрират достатъчно добре: Фредерик, първият приятел на Вернер във военната школа е момче, което има интерес към птиците и природата, но осъзнава своята обреченост и невъзможността да разполага със собствения си живот. Родителите му го изпращат в школата заради социалния престиж – не нуждата от сигурност го е събрала с бедния и осиротял Вернер. Въпреки това Фредерик намира своя начин за бунт, когато отказва да облее с вода вече мъртвия военнопленник, не се подчинява на заповед и бива жестоко пребит и осакатен за остатъка от (както става ясно) относително дългия си живот. Бащата на Мари-Лор Даниел Льоблан е отведен в лагер заради доноса на техен съсед. От там (в стил „Животът е прекрасен“) той изпраща няколко писма, уверявайки дъщеря си, че условията при него са повече от луксозни (докато тя дори няма свои обувки и носи старите мокасини на чичо си). Войниците, с които Вернер е изпратен във Франция не се поколебават да убиват цивилни жени и деца. В последствие пък, по време на капитулацията, руснаците изнасилват германските жени, които стигат до там, че „нарочно си режат косите с ножове за хляб и се мажат с фекалии“, за да бъдат по-непривлекателни.

Жестока и безчовечна, войната свършва за мъртвите. Оцелелите трябва да живеят с мира. Той е най-тежката присъда, особено за онези, които преди това са били част от войната. Романът представя тази теза чрез образа на брата по оръжие на Вернер – сержант Франк Флокхаймер. Той е осъден да живее в самота и десетилетие след десетилетие да се връща мисловно към сцените, в които е участвал, или на които е ставал свидетел.

Юта, сестрата на Вернер, представлява онова поколение, което без практическа вина е осъдено да живее с перманентното чувство за нея. Тя неохотно отива във Франция, за да намери Мари-Лор, 30 години след войната, като всяка среща с чужденец я кара да се замисля колко ли я презира той заради немския й произход. Тези хора също живеят със своята травма – вината на оцелелия победен в свят, в който историята се пише от победителите.

В крайна сметка именно незрящата Мари-Лор доживява дълбока старост. Дали това не се дължи на способността й да „вижда“ живота по невъзможен за зрящите начин? В края на романа тя разсъждава върху преходността на човешкия живот и фактът, че всички, свързани по някакъв начин с Войната вече си отиват от този свят. „Ще възкръснем в тревата. В цветята. В песните.“(411) Изкуството ще съхрани и тяхната участ и ще я трансформира в музика, литература, философия, завети. Дали наследниците ще се поучат от него зависи от това доколко ще успеят да се докоснат до светлината, която не виждаме.