За провинциалния живот, стереотипите и брака в "Мидълмарч"

Когато говорим за викториански роман обикновено визираме социалната проблематика у Дикенс или саркастичната ирония на Такъри. „Мидълмарч“ (ИК „Колибри“, 2012) на Джордж Елиът обаче ни показва как една жена може да сложи тези двама колоси на английската литература в малкия си джоб. Романът рисува „всеобхванта картина на своето време“ и „вероятно никой друг викториански писател не е бил толкова високоерудиран, за да предприеме подобна грандиозна задача и да представи такава бурна епоха в цялата й многопластовост“ по думите на преводача проф. Весела Кацарова (на която българският читател дължи огромна благодарност за повече от прекрасния превод на този близо 900 страничен роман).
„Мидълмарч“ с подзаглавие A Study of Provincial Life стои далеч от големия град, но това само допринася за по-близкия поглед към героите – жители на измислено градче в Средна Англия, вълнуващи се от настъпващите политически и социални реформи (1829 - 1832).

Вероятно най-впечатляващото в тази книга е умението на Елиът да „съживява“ своите персонажи и да ги показва пред читателите в цялата пъстрота на техните характери и взаимоотношения. Общността моделира поведението на индивида и играе решаваща роля за неговото място в живота, затова общественото мнение е катализатор на различни събития в романа. Въпреки това обаче героите успяват да съхранят своята ярка индивидуалност, а текстът е ангажиращо и приятно четиво именно поради своята балансираност. В този роман за провинциалния живот има всичко: наболели политически, социални и философски питания, полъх на настъпващата модерност сред традиционния английски консерватизъм и, разбира се, отражението на всичко това върху живота на обикновения човек. Отношенията между повечето герои се определят от техните политически пристрастия – тори и виги, т.е. бъдещи консерватори и либерали, те се придържат към възгледите си понякога по-сляпо, отколкото е необходимо. Разбира се, има и изключения като Артър Брук, който често мени мнението си и отстъпва от позицията си, но не е ли така и в реалния живот?
„Мидълмарч“ обаче не е политически роман, нито път е точно роман за брака, въпреки че темата е сериозно застъпена още в началото на творбата. Главната героиня Доротия Брук иска да се омъжи за интелигентен човек, с помощта на когото да превъзмогне собственото си усещане за невежество. Тя гради недостижим идеал за съпруг, затова в последствие е разочарована от избора си. Този проблем обаче срещат и доста други герои в романа, тъй като те не общуват помежду си, не разговарят, и това е заявено от автора: „Колкото и бегло да е било земното съприкосновение между Данте и Беатриче или между Петрарка и Лаура, времето променя съотношението между съставките и в по-късните епохи се предпочита да има по-малко сонети и повече разговори“. Половите стереотипи от периода карат мъжете да живеят с представата, че жената е създадена да им се подчинява, възхищава и служи, докато за жената съпругът трябва да бъде нескончаем източник на доходи. Такива доброволно приети ограничения възпрепятстват някои герои да постигнат щастие и хармония в брака. Например младият доктор Лидгейт и съпругата му Розамонд пристъпват към съвместен живот без да имат ни най-малка представа един за друг, като вместо това са заслепявани от нереални очаквания и предположения. В крайна сметка действията им водят до горчиво разочарование и за двамата. В противовес на техния прибързан брак е връзката между Мери и Фред, които се познават от деца и успяват да превъзмогнат себе си в стремежа си един към друг.
Семейните отношения също са важна част от панорамата на романа. Те са базирани на взаимно уважение, породено от морален дълг, но също така и на финансова зависимост. В благородните семейства бракът не е въпрос на личен избор и прогонването от семейството на дъщеря, която е решила да се омъжи за неодобрен кандидат, не е рядкост, защото „Една жена, колкото и да е благородна, трябва да се примири с живота, който съпругът й предлага“. Такъв е случаят с бабата на Уил Ладислоу – Джулия. В същото време обаче виждаме как мъжете могат да имат извънбрачни синове и дори да решат да им завещаят цялото си състояние, без правдивостта на подобно действие да се поставя под съмнение (Федърстоун и Джошуа Риг). Всъщност половите и класови стереотипи са така фино осмивани и разобличавани като несъвместим с модерния начин на живот архаизъм, че не можем още веднъж да не се прехласнем пред майсторското перо на Елиът. В допълнение на всички други негови достойнства „Мидълмарч“ е един остроумно забавен роман, в който се усеща и автоирония, и незлоблив смях над предразсъдъците и ограниченията на обществото: „В Мидълмарч живуркаха много тъпи хора, чиито мисловен кантар можеше да тегли само стока на едро.“ – Неслучващата се комуникация между арендатори и господари е представена посредством несполучливата среща между Артър Брук и негов подчинен, чиито син е хванат да бракониерства в земите му. За разлика от него мистър Калеб Гарт успява не само да намери общ език със селяните, които искат да попречат на строежа на железницата, но и да ги убеди да променят намеренията си, тъй като „Човек трябва добре да се възползва от ума си, доколкото го има“.
За „Мидълмарч“, безспорно едно от най-стойностните произведения на английската литература, никога не може да бъде казано или написано достатъчно и това е още един плюс на този епохален роман. За необременения с литературна история читател обаче това е една прекрасна книга, четенето и препрочитането на която носи огромно удоволствие.

"Невидимата жена - Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс" век и половина по-късно

Викторианството е епоха, издигаща безукорния морал на пиедестал, в която обаче се счита, че „въздържанието е вредно за мъжете“ (181). Шизофренното звучене на това първо изречение най-точно улавя двойното лице на времето, изпълнено с крайни противоречия: велики творци и сковаващи норми; шокиращи научни открития и суеверни предразсъдъци, и разбира се, поне две лица за всеки човек, който иска да оцелее. Ако този човек се нарича Чарлс Дикенс, той може да бъде оправдан, опростен и дори прикрит. За една викторианска жена обаче разкриването на подобно „второ“ лице почти винаги е фатално. Както казва един от блестящите умове на епохата – Карлайл – във Викторианска Англия жената може да бъде или ангел, или демон. Никога обаче човек.

Книгата на Клеър Томалин „Невидимата жена“ („Колибри“, 2016) представлява мащабно литературно-историческо изследване върху личността на Елън Търнан, предполагаема любовница на идеализирания викториански романист Чарлс Дикенс. Книгата е разделена на три части: за детството на Нели, за познанството й с Дикенс, и за живота й след неговата смърт. Първата част представя театъра като упадъчно място според викторианския морал, който е разяснен на незапознатия читател с достатъчно примери. Нощен Лондон е обладан от разврат и упадък, но всичко трябва да остане скрито зад маската на привиден морал и смирение. Театърът обаче е място за законно приемане на чужда самоличност, затова е трън в очите на лицемерните благородници и моралисти. Томалин прави референции към произведения на Текери и други автори от периода, за да илюстрира лошата нагласа на обществото към актрисите и към децата от актьорски семейства. Те са възприемани като обществена утайка, в най-добрия случай с пренебрежение, определяни са като паднали жени, дори косвена връзка с които слага позорно петно върху доброто име на всяко почтено семейство. Дикенс обаче насочва своите художествени търсения в обществените низини, където успява да открие непокварените си герои, затова актьорите и театърът винаги са близо до сърцето му.

И двамата родители на Нели са театрали, а тя и двете й по-големи сестри са на сцената почти от раждането си. Тази нейна биография я прави обект на интерес за Чарлс Дикенс, известен със симпатиите си към обществените аутсайдери. Вниманието му към 18-годишната Нели обаче не остава в сферата на професионалното. Четиридесет и пет годишният Дикенс вече е наложено име в литературата, неслучайно етикетирана като "Викторианска" - моралът е най-висшата добродетел в нея, а самият автор всячески се старае да представи семейството си като образцово и да твори в руслото на епохата си. Ето защо въпреки че той скандално изоставя своята съпругата Катрин, с която има 10 деца, писателят полага неимоверни усилия, за да запази връзката си с Нели в тайна. Клеър Томалин се опитва да проследи продължилата 12 години (до смъртта на Дикенс) афера, като се осланя на случайно изпуснати фрази в малкото запазени писма и документи, както и на хипотези, базирани на тях. Проучванията й обаче са много професионално направени. Тя върви по стъпките на Нели и се опитва да я извади от сянката на именития й любовник. Читателят се докосва до жената Елън Търнан, на която й е отказано право на съществуване в нейното собствено време. Биографите на Дикенс я правят „невидима“ след неговата смърт и се опитват да заличат всички следи, водещи към нея. Тя обаче за втори път дръзва да се опълчи срещу статуквото като извърши нещо нечувано: възползва се от своята невидимост, за да се прероди.
Най-впечатляваща е третата част, в която Нели буквално заживява втори живот, в който се представя за 14 години по-млада, омъжва се и ражда две деца, без никой да разбере за "тъмното" й минало до самата й смърт. Актрисата успява да играе нова роля близо 40 години. Осъдена и прокудена от обществото, тя успява да се върне в него като приема една от лицемерните му роли: идеалната съпруга и майка. Клеър Томалин уместно поставя въпроса за промяната на ценностите и моралната нагласа от Викторианството до наши дни като анализира причините и следствията от действията на Нели и ги сравнява с днешните нагласи. Заслужава ли „невидимата жена“да бъде съдена за това, че е успяла да намери начин за втори шанс? Животът й е като истински роман и би трябвало да послужи за вдъхновение вместо за назидание, но времето, в което живее, не е готово да приеме жени като нея.

Историята на Елън е едновременно необичайна (почти приказна) и показателна за мястото на жената през втората половина на 19.век. Клеър Томалин представя епохата много изчерпателно и улавя нюансите на сложните човешки взаимоотношения и последствията от тях. А филмът на режисьора Ралф Файнс от 2013 г (кадър от който е на корицата на книгата) успява да претвори изследователския текст в кинематографски шедьовър.