Сексуалността като себезаявяване в "Делтата на Венера"

Във време на постоянно усъвършенстващи се визуални изкуства и технологии еротичната литература се асоциира единствено с посредствени романи и още по-посредствените им екранизации. Само преди по-малко от столетие обаче е било съвсем различно: ако някои дръзновени мъже са си позволявали да пишат в този жанр, то за жените темата за сексуалността е била абсолютно табу, в случай че не желаят да се окажат със съсипана репутация. Премълчаването и прикриването са двете отличителни особености на благоприличното женско отношение към интимността в продължение на столетия.

През 30-те и 40-те години на XX век на фона на грандиозните и ужасяващи събития по време и около Втората световна война светът се променя и по силата на обстоятелствата или историческите закономерности жените започват да излизат извън установените рамки и граници. Една от тези жени е Анаис Нин – писателка, родена във Франция през 1903 г, която напълно преобръща всякакви представи за ролята на жената като творец, както и за връзката между пола и създаването на текстове. Тя не се свени да говори и пише по "забранени" теми и да навлиза в пространства, маркирани като мъжка територия, в които не е желана женска интерпретация. Езикът й е дързък, стилът й става разпознаваем, а присъствието й на литературната сцена не може да остане незабелязано.

Нин започва да пише в ранна възраст, като първата й издадена книга е изследване върху Д.Х. Лорънс. Нейните дневници, издадени в 6 тома и водени почти през целия й живот, са едно от най-забележителните произведения в мемоаристиката от периода. В тях тя описва не само факти от своя живот, но и разсъждава върху мястото на жената в света, нейното светоусещане, сексуалността, интимността и отношенията между хората. Нин не вярва в универсалността – за нея всеки човек има своята индивидуална история, която чака да бъде разказана или споделена. Тя прави това в сборника с разкази озаглавен „Делтата на Венера“ (Сиела, 2017), който е събитие за времето си (писан е през 40-те години на XX век). Книгата е плод на добре обмислено впускане в еротичната страна на литературата, която до този момент не е овладявана от жена и вероятно този факт е една от причините за интереса на авторката към нея.

Петнадесетте еротични разказа, озаглавени с имената на своите протагонисти, скандализират с образност и сетивност. Героите им се преплитат, понякога се срещат, друг път се разминават, но оставят усещането за себе си чрез своята натрапчива сексуалност. Различните хора са представени чрез нееднозначните си сексуални потребности – толкова разнообразни, колкото са и човешките характери. В този фикционален свят не съществуват табута – границите между приемливо, отблъскващо, отвратително и престъпно се прекрачват за секунди, провокирайки неизменно естетическо въздействие върху читателя. Не е задължително усещането да бъде наслада – погнусата също е търсен ефект, балансиращ цялостното въздействие подобно на болката при удоволствието. Очевидно за да бъде еротичността балансирана порнографските елементи се редуват с поезия, докато думите не започнат да влияят на сетивата.

Анаис Нин прави опит да изследва женската сексуалност, но към писането на тези разкази я тласват двама мъже – тогавашният й любовник Хенри Милър и мистериозен „колекционер“, който има нестихваща потребност от еротична литература. Условието е да се пише директно, без заобикалки, без излишества, без поезия, което според Нин убива литературността в тези писания, но въпреки това тя се съгласява да ги създава. Дори ангажира още хора в този налудничав проект. Парадоксалното е, че в крайна сметка „Хомосексуалистите пишеха тъй, сякаш бяха жени. Стеснителните описваха оргии. Фригидните – влудяващи кулминации. Най-лирично настроените се впускаха в чист разврат, а целомъдрените – в перверзии. Бяхме обсебени от чудесните истории, които не можехме да разкажем. Представяхме си онзи старец, докато работихме, и го ненавиждахме, защото не ни позволяваше да слеем секса с чувствата и сексуалността с емоцията“ (10)

– всеки един от хората, които я „снабдяват“ с истории се опитва да избяга от стереотипа за себе си чрез някакъв фикционален антипод. Бягството от поезията и любовта обаче не може да бъде реализирано до край, защото те се усещат в целия сборник. Потребността от тях е не по-слаба от нуждата от сексуално задоволяване, както пише и самата авторка. Барона от "Унгарецът авантюрист" е сексуално ненаситен, но се влюбва в танцьорка, която успява да го заплени със сексуалността си. Общите сексуални отклонения стават причина за брака и на Мануел от едноименния разказ със случайно срещната във влака бивша проститутка. Матилд и Мариан търсят истинската любов, която ги отвежда към неподозирани изживявания по пътя към себеоткриването и дори осъзнаването на женската им сексуалност. Същото може да се каже и за Елена и Бижу, които уж са много различни, но всъщност се доближават една до друга чрез своята женственост. В сборника не липсват и комични моменти ("Жената с воал"), истории за ревност ("Пръстенът"), фригидност ("Лилит"), некрофилия и инцест ("Пиер"), педофилия ("Пансионът"), но и красиви изживявания като тези между Мария и брата на Ивлин от разказа "Майорка", който наистина превръща еротиката в поезия, както Хенри Милър се изразява.

„Делтата на Венера“ днес няма да ни скандализира, но е интересно как продължава да влияе със сексуалния си заряд. Героите от страниците на сборника са хората, с които всеки ден се срещаме, вероятно без да си даваме сметка за това. Прочитът на тези истории дава възможност за една по-различна интерпретация на скритите и потискани желания. Те влизат в конфликт с представите за морал, но и разрушават табута. И въпреки архаичната нотка на сексуална революция, която се усеща в сборника, той има какво да предложи и на съвременния читател.

"Невидимата жена - Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс" век и половина по-късно

Викторианството е епоха, издигаща безукорния морал на пиедестал, в която обаче се счита, че „въздържанието е вредно за мъжете“ (181). Шизофренното звучене на това първо изречение най-точно улавя двойното лице на времето, изпълнено с крайни противоречия: велики творци и сковаващи норми; шокиращи научни открития и суеверни предразсъдъци, и разбира се, поне две лица за всеки човек, който иска да оцелее. Ако този човек се нарича Чарлс Дикенс, той може да бъде оправдан, опростен и дори прикрит. За една викторианска жена обаче разкриването на подобно „второ“ лице почти винаги е фатално. Както казва един от блестящите умове на епохата – Карлайл – във Викторианска Англия жената може да бъде или ангел, или демон. Никога обаче човек.

Книгата на Клеър Томалин „Невидимата жена“ („Колибри“, 2016) представлява мащабно литературно-историческо изследване върху личността на Елън Търнан, предполагаема любовница на идеализирания викториански романист Чарлс Дикенс. Книгата е разделена на три части: за детството на Нели, за познанството й с Дикенс, и за живота й след неговата смърт. Първата част представя театъра като упадъчно място според викторианския морал, който е разяснен на незапознатия читател с достатъчно примери. Нощен Лондон е обладан от разврат и упадък, но всичко трябва да остане скрито зад маската на привиден морал и смирение. Театърът обаче е място за законно приемане на чужда самоличност, затова е трън в очите на лицемерните благородници и моралисти. Томалин прави референции към произведения на Текери и други автори от периода, за да илюстрира лошата нагласа на обществото към актрисите и към децата от актьорски семейства. Те са възприемани като обществена утайка, в най-добрия случай с пренебрежение, определяни са като паднали жени, дори косвена връзка с които слага позорно петно върху доброто име на всяко почтено семейство. Дикенс обаче насочва своите художествени търсения в обществените низини, където успява да открие непокварените си герои, затова актьорите и театърът винаги са близо до сърцето му.

И двамата родители на Нели са театрали, а тя и двете й по-големи сестри са на сцената почти от раждането си. Тази нейна биография я прави обект на интерес за Чарлс Дикенс, известен със симпатиите си към обществените аутсайдери. Вниманието му към 18-годишната Нели обаче не остава в сферата на професионалното. Четиридесет и пет годишният Дикенс вече е наложено име в литературата, неслучайно етикетирана като "Викторианска" - моралът е най-висшата добродетел в нея, а самият автор всячески се старае да представи семейството си като образцово и да твори в руслото на епохата си. Ето защо въпреки че той скандално изоставя своята съпругата Катрин, с която има 10 деца, писателят полага неимоверни усилия, за да запази връзката си с Нели в тайна. Клеър Томалин се опитва да проследи продължилата 12 години (до смъртта на Дикенс) афера, като се осланя на случайно изпуснати фрази в малкото запазени писма и документи, както и на хипотези, базирани на тях. Проучванията й обаче са много професионално направени. Тя върви по стъпките на Нели и се опитва да я извади от сянката на именития й любовник. Читателят се докосва до жената Елън Търнан, на която й е отказано право на съществуване в нейното собствено време. Биографите на Дикенс я правят „невидима“ след неговата смърт и се опитват да заличат всички следи, водещи към нея. Тя обаче за втори път дръзва да се опълчи срещу статуквото като извърши нещо нечувано: възползва се от своята невидимост, за да се прероди.
Най-впечатляваща е третата част, в която Нели буквално заживява втори живот, в който се представя за 14 години по-млада, омъжва се и ражда две деца, без никой да разбере за "тъмното" й минало до самата й смърт. Актрисата успява да играе нова роля близо 40 години. Осъдена и прокудена от обществото, тя успява да се върне в него като приема една от лицемерните му роли: идеалната съпруга и майка. Клеър Томалин уместно поставя въпроса за промяната на ценностите и моралната нагласа от Викторианството до наши дни като анализира причините и следствията от действията на Нели и ги сравнява с днешните нагласи. Заслужава ли „невидимата жена“да бъде съдена за това, че е успяла да намери начин за втори шанс? Животът й е като истински роман и би трябвало да послужи за вдъхновение вместо за назидание, но времето, в което живее, не е готово да приеме жени като нея.

Историята на Елън е едновременно необичайна (почти приказна) и показателна за мястото на жената през втората половина на 19.век. Клеър Томалин представя епохата много изчерпателно и улавя нюансите на сложните човешки взаимоотношения и последствията от тях. А филмът на режисьора Ралф Файнс от 2013 г (кадър от който е на корицата на книгата) успява да претвори изследователския текст в кинематографски шедьовър.