Сексуалността като себезаявяване в "Делтата на Венера"

Във време на постоянно усъвършенстващи се визуални изкуства и технологии еротичната литература се асоциира единствено с посредствени романи и още по-посредствените им екранизации. Само преди по-малко от столетие обаче е било съвсем различно: ако някои дръзновени мъже са си позволявали да пишат в този жанр, то за жените темата за сексуалността е била абсолютно табу, в случай че не желаят да се окажат със съсипана репутация. Премълчаването и прикриването са двете отличителни особености на благоприличното женско отношение към интимността в продължение на столетия.

През 30-те и 40-те години на XX век на фона на грандиозните и ужасяващи събития по време и около Втората световна война светът се променя и по силата на обстоятелствата или историческите закономерности жените започват да излизат извън установените рамки и граници. Една от тези жени е Анаис Нин – писателка, родена във Франция през 1903 г, която напълно преобръща всякакви представи за ролята на жената като творец, както и за връзката между пола и създаването на текстове. Тя не се свени да говори и пише по "забранени" теми и да навлиза в пространства, маркирани като мъжка територия, в които не е желана женска интерпретация. Езикът й е дързък, стилът й става разпознаваем, а присъствието й на литературната сцена не може да остане незабелязано.

Нин започва да пише в ранна възраст, като първата й издадена книга е изследване върху Д.Х. Лорънс. Нейните дневници, издадени в 6 тома и водени почти през целия й живот, са едно от най-забележителните произведения в мемоаристиката от периода. В тях тя описва не само факти от своя живот, но и разсъждава върху мястото на жената в света, нейното светоусещане, сексуалността, интимността и отношенията между хората. Нин не вярва в универсалността – за нея всеки човек има своята индивидуална история, която чака да бъде разказана или споделена. Тя прави това в сборника с разкази озаглавен „Делтата на Венера“ (Сиела, 2017), който е събитие за времето си (писан е през 40-те години на XX век). Книгата е плод на добре обмислено впускане в еротичната страна на литературата, която до този момент не е овладявана от жена и вероятно този факт е една от причините за интереса на авторката към нея.

Петнадесетте еротични разказа, озаглавени с имената на своите протагонисти, скандализират с образност и сетивност. Героите им се преплитат, понякога се срещат, друг път се разминават, но оставят усещането за себе си чрез своята натрапчива сексуалност. Различните хора са представени чрез нееднозначните си сексуални потребности – толкова разнообразни, колкото са и човешките характери. В този фикционален свят не съществуват табута – границите между приемливо, отблъскващо, отвратително и престъпно се прекрачват за секунди, провокирайки неизменно естетическо въздействие върху читателя. Не е задължително усещането да бъде наслада – погнусата също е търсен ефект, балансиращ цялостното въздействие подобно на болката при удоволствието. Очевидно за да бъде еротичността балансирана порнографските елементи се редуват с поезия, докато думите не започнат да влияят на сетивата.

Анаис Нин прави опит да изследва женската сексуалност, но към писането на тези разкази я тласват двама мъже – тогавашният й любовник Хенри Милър и мистериозен „колекционер“, който има нестихваща потребност от еротична литература. Условието е да се пише директно, без заобикалки, без излишества, без поезия, което според Нин убива литературността в тези писания, но въпреки това тя се съгласява да ги създава. Дори ангажира още хора в този налудничав проект. Парадоксалното е, че в крайна сметка „Хомосексуалистите пишеха тъй, сякаш бяха жени. Стеснителните описваха оргии. Фригидните – влудяващи кулминации. Най-лирично настроените се впускаха в чист разврат, а целомъдрените – в перверзии. Бяхме обсебени от чудесните истории, които не можехме да разкажем. Представяхме си онзи старец, докато работихме, и го ненавиждахме, защото не ни позволяваше да слеем секса с чувствата и сексуалността с емоцията“ (10)

– всеки един от хората, които я „снабдяват“ с истории се опитва да избяга от стереотипа за себе си чрез някакъв фикционален антипод. Бягството от поезията и любовта обаче не може да бъде реализирано до край, защото те се усещат в целия сборник. Потребността от тях е не по-слаба от нуждата от сексуално задоволяване, както пише и самата авторка. Барона от "Унгарецът авантюрист" е сексуално ненаситен, но се влюбва в танцьорка, която успява да го заплени със сексуалността си. Общите сексуални отклонения стават причина за брака и на Мануел от едноименния разказ със случайно срещната във влака бивша проститутка. Матилд и Мариан търсят истинската любов, която ги отвежда към неподозирани изживявания по пътя към себеоткриването и дори осъзнаването на женската им сексуалност. Същото може да се каже и за Елена и Бижу, които уж са много различни, но всъщност се доближават една до друга чрез своята женственост. В сборника не липсват и комични моменти ("Жената с воал"), истории за ревност ("Пръстенът"), фригидност ("Лилит"), некрофилия и инцест ("Пиер"), педофилия ("Пансионът"), но и красиви изживявания като тези между Мария и брата на Ивлин от разказа "Майорка", който наистина превръща еротиката в поезия, както Хенри Милър се изразява.

„Делтата на Венера“ днес няма да ни скандализира, но е интересно как продължава да влияе със сексуалния си заряд. Героите от страниците на сборника са хората, с които всеки ден се срещаме, вероятно без да си даваме сметка за това. Прочитът на тези истории дава възможност за една по-различна интерпретация на скритите и потискани желания. Те влизат в конфликт с представите за морал, но и разрушават табута. И въпреки архаичната нотка на сексуална революция, която се усеща в сборника, той има какво да предложи и на съвременния читател.