Въпреки че тези думи на главната героиня са адресирани към знаменитата Толстоева творба “Ана Каренина“, аз ги заемам, за да илюстрирам финалното си впечатление от романа на Лора Маквей „Под бадемовото дърво“ (ИК „Кръгозор“, 2017). На пръв поглед тийн книжка със симпатична корица, която само бегло загатва с какво ще се срещне читателят, този роман първо ме шокира, дори разочарова, след това ми заговори с една по-различна от заложената интертекстуалност (романът на Толстой е просто книга тук, мрачната разходка по перона не ми е достатъчна за връзка между текстовете, но за сметка на това „Под бадемовото дърво“ отлично кореспондира с „Перлата, която се освободи от черупката си“ на Надя Хашими), а накрая сякаш ме впечатли с юношеската вяра в доброто и в силата на писателското въображение, способно да изгражда светове като антипод на онези, които реалността безмилостно руши.
Анотацията на корицата обещава „роман за войната и загубата на дома, за оцеляването и надеждата“, но това е прекалено обобщено твърдение. Всъщност романът е за загубата на семейството, неговата липса и силата на връзката между хората, които го съставят, непозволяваща на спомените да избледнеят, нито на надеждите да угаснат.
Разказът се води в първо лице от 15-годишната Самара, която пътува с транссибирския експрес и използва времето на това пътешествие, за да запише на хартия историята на своето голямо авганистанско семейство. Разказът преминава в ретроспекция и момичето се връща в спомените си, изливайки ги по белите листове на своите тетрадки (писането като терапия за преодоляване травмата от мигранстството не е нова тема в литературата и мемоаристиката – Ева Хофман, Азар Нафизи и т.н, но у Маквей това е изцяло художествен похват, което през цялото време се усеща в начина на говорене, според мен). Историята, започната като приятна семейна идилия в жълтата къща с бадемовото дърво, се превръща в кошмар, когато Съветстият съюз се оттегля от страната и тя започва да бъде разкъсване от граждански войни, доминирани от безскрупулните и жестоки талибани. Подобно на мнозина в този период (90-те години на XX в) семейството на Самара е принудено да търси начин за оцеляване. Нищо обаче не може да ги спаси от зверствата, на които предстои да станат свидетели, нито от трагедиите, които ще ги сполетят. Маквей взима едно семейство и описва нещастието му, но за разлика от Толстой тя не се стреми да покаже уникалността на тази трагедия, а по-скоро представя най-често случващото се, превръщащото се в норма за тези хора, които продължават да бягат и да бъдат преследвани и в наши дни.
Една от най-разтърсващите сцени в романа е когато талибаните нареждат млада вдовица да бъде убита с камъни. Описанитето на тази чудовищна жестокост, в която по един или друг начин участва цялата общност, впечатлява едновременно с натуралистичност, но и със силен емоционалин заряд, към който читателят не може да остана безучастен.
Премеждията, през които преминава Самара са многобройни и до известна степен съпоставими с тези на Рахима от „Перлата, която се освободи от черупката си“ (Както споменах, откривам доста сходства между тези две книги, което за мен показва и общото в трагедиите на авганистанците. Дали всяко семейство може да е различно в нещастието си, когато това нещастие е държавна политика десетилетия наред?). Трудностите обаче успяват да превърнат уплашеното момиче в смела жена, която няма намерение да се предаде лесно. В „Бележки на автора“ Маквей набляга на желанието си да създаде творба за хората, които въпреки чудовищността на преживените си лични трагедии успяват да продължат напред. Това всъщност е и основното послание на нейната книга, която може да бъде четена като вдъхновяваща история за силата на човешкия дух, но и като хроника на една предизвестена трагедия, която се задълбочава с времето, взима все повече жертви и няма изгледи да свърши скоро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар