Проф. Валери Стефанов отново ни зарадва не с една, а с цели две книги,
издадени една след друга в рамките на около седмица. Тъй като и двете са
посветени на любовта, по-уместно би било да се съпоставят или поне допълват в
едновременен прочит, но аз прочетох първо „втората“ книга: „Любовни истории от
Вавилонската библиотека“. На
представянето авторът с присъщата си скромност заяви, че той не е писател и все
още не е установено дали творби като неговата имат място в литературата. Едва ли обаче някой, чел негово произведение,
има съмнения по този въпрос.
Трудно е да се пише за тази книга, особено когато самата аз не мисля за себе си като за достатъчно ерудиран читател, за да имам самочувствието, че съм я разбрала. Тя обаче
ми донесе безмерно удоволствие и естетическа наслада, каквито отдавна не бях
изпитвала. Авторът умело се заиграва с метафикционалното писане и успява
едновременно да „влезе в кожите“ на шестима литературни класици от 20. век като
пренапише през техните стилове старозаветната история на Давид и Вирсавия. (“Въпросните
истории са познати дори на заклетите атеисти и на немарливите ученици“ (151). Шестимата
избрани автори не са подбрани на случаен принцип, а връзката между тях е
изяснена още в първата глава „Странните творби на някои писатели“. От тук насетне интерпретациите и асоциациите
са оставени на читателската прозорливост и начетеност. В цялото произведение звучи една от десетте
божи заповеди „Не пожелавай жената на ближния си“, а различните гласове се
отнасят към нея по характерен за тях начин. Например, Платоновият
псевдо-разказвач я отрича като „попщина“, а Борхесовият я спазва
безпрекословно. Тези различни гласове, стилове, имитации, междутекстови връзки
и препратки дават основание в творбата да бъде откривана една смесица от пародия,
пастиш, или както самият автор предлага, палимпсест. Независимо от теоретичните
определения и етикети, резултатът е един провокиращ мисълта роман, написан за
начетени читатели, които могат да му се насладят по свой начин.
В центъра и на шестте новели, както вече беше споменато, е легендата за цар Давид и Вирсавия, с която той прегрешава,
докато тя е жена на военачалника му Урия. Във всички новели въпросът за това
прелюбодейство и резултатът от него е интерпретиран по различен начин. Швейк на
Хашек говори за него както би го направил обикновен войник – доста натуралистично;
вариантът на Кафка (господин Д. вместо Давид) е изцяло насочен навътре към себе
си (до степен на андрогинна трансформация, вид метаморфоза на тялото и съзнанието),
Платоновият другар Сталин е обрисуван изключително точно в комунистическата си
абсурдна бруталност (изнасилване над духа и тялото), Борхес отрича всичко и го
обявява за фикция, Селинджър го пренаписва и преразказва с носталгия по
невъзможното връщане на времето, а Федър на Пърсиг е спасен от своята Джорджия.
Колкото са интересни мъжките гласове, толкова впечатляващ е и образът на
жената. Тя е мистериозна, потайна „машина за фикции“ , криеща свои тайни и
достигаща ново измерение на красотата, която поразява не само с физическото си
съвършенство. Вероятно в „Поетика на любовта“ Валери Стефанов развива своята
концепция за различните женски образи по-подробно, но и тук, в „Любовни истории
от Вавилонската библиотека“ жената е едновременно една – Вирсавия, и още много
други: всеки интерпретира легендата за нея през собствения си опит и
потребности.
Не мога да пренебрегна впечатляващото чувство за хумор на автора. Той
иронизира метафикционалното писане и литературната критика (а по този начин и
самия себе си) по забележителен начин. Например в петата част „Банята с
разклоняващи се пътеки“ ( към Борхес, както е ясно)
ирландецът (дъблинчанин)
Матю О’Съливан създава Бюро за
ориентация и подпомагане на читателите, чиито лозунг е Някои продават книгите, ние ги разясняваме (120). „Разясняването“ е
много забавна за читателя дейност, особено когато текстовете се видоизменят до
такава степен, че не се знае какво е пишело в оригинала. Както мъдро отбелязва
разказвачът „Служителят в едно от погребалните бюра на Париж, Пол Ноланд Барт
все още не бил обявил смъртта на автора“ (153). Финият литературоведски хумор
придава особено очарование на цялата книга, защото „Само известна доза ирония
можела да спаси и осмисли подобно, меко казано, странно начинание“. Още в началните страници става ясно, че
изкушението към посегателството върху чуждия текст е по-неустоимо от желанието
към чуждата жена. Това твърдение сякаш се превръща в лайтмотив, който се
повтаря в литературното съзнание на читателя, докато прелиства страниците и
преоткрива романи и творци, които е считал за познати.
Създавайки тази интересна компилация авторът ни предлага да поемем по разклонените
пътеки на писането, четенето и писането за писаното, като през това време
обогатяваме собствения си читателски опит. Еднозначна интерпретация не може да
съществува:“ За да разберем правилно една история не трябва да й натрапваме собствената
си ограниченост“(153), но пък също така „всяка интерпретация е валидна до
доказване на противното“, откъдето произтича и виждането за писането като форма
на забавление. Романът съдържа безброй възможности за цитиране и разсъждаване
върху тези цитати. Той е като едно безкрайно кълбо, което можем да разплитаме, лабиринт, в който можем да прекараме вечността, или библиотека, от която постоянно можем да черпим нови творби и идеи. Многопластовостта му се
дължи както на авторовата ерудиция, така и на безспорния талант на проф. Стефанов като разказвач
на „истории“.
Не е възможно да се напише всичко за този роман – той трябва да се чете и
допълва от всеки читател. Аз обаче ще завърша с един цитат, който е от главата
за Борхес и се отнася до разказа на Цуй Бън: „Не знам колко пъти съм чел
разказа, нито колко дълго ще го чета. Най-вероятно ще продължавам да го правя,
защото разказът всеки път е различен“ (117). Любовните истории от Вавилонската
библиотека също са различни всеки път. Зависи какво се опитваме да открием в
тях и дали им позволяваме те да ни открият. Защото, както става ясно в края на
романа „Бреговете се менят, губят
очертанията си… Но не предават хората си.
И така – завинаги.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар