"Но ако все пак един ден успеех да напиша книга, знаех, че ще бъде иронична книга. Такава, която през цялото време кара читателя да се чуди дали трябва да я вземе насериозно, или да се посмее." (67)
Не знам дали "тоя се подиграва с мен" (67), но знам, че винаги с удоволствие чета Ангел Игов, защото в моята представа той олицетворява всичко стойностно, което най-много липсва на съвременната ни литература (и култура): съчетание от талант, академична ерудиция, младост, достатъчна доза упоритост и чувство за самоирония, че да продължава да твори и работи в "идиличната" атмосфера на родната ни действителност.Тези качества откривам и в третия му роман "Фини прахови частици" (ИК "Жанет 45",2017), който с неподражаем стил казва много, без да многословничи.
Заглавието може да бъде тълкувано и като метафора за обреченото съществуване на хората - прашинки в света, чиито живот е потискан от още по-дребни фини прахови частици - проблемите, на които всички робуваме. Разбира се, това е история на градското пространство, в което замърсяването на въздуха е съществен проблем, породен от струпването на хора, автомобили и къщи на едно място, в което буквално се задушаваш от миризмите на тълпата, но си сам в нея. Отчуждението на градския човек не е новост, но епиграфите в началото на романа сякаш ни подготвят именно за сблъсъка с неговия абсурд. Цитатите от September 1, 1939 на W.H.Auden, "Голямата земя" на Георги Рупчев и My Struggle на норвежкия писател Карл Уве Кнаусгор (за чието съществуване признавам, че разбрах покрай този цитат) говорят за самотата, изолацията от глобалните проблеми, стремежът към някакво уединение, но и тъгата за отиващите си от нас. С други думи, романът показва упоритото самозалъгване на едно поколение (моето, а и авторовото), белязано първо от замърсяването (чернобилския дъжд на 1 май 1986 г), а след това от заминаването:
"Още нямам за себе си отговор на въпроса защо останах в България, докато всякакви хора около мен я напускаха с омерзение. Именно с омерзение, защото българите отдавна вече не бягат от бедност или от липса на възможности; просто не издържат повече. Спасяват се от простотията. Има един период, тъкмо преди да свикнеш, когато всичко става нетърпимо. И ако тогава нещо те побутне в друга посока, си тръгваш. Ако не - оставаш. Свикваш. Даже влизаш в парламента." (190)
Частиците проникват в организма ти и те разболяват. Ако не се научиш да живееш с тях, биваш унищожен. Също както с простотията. Политическата сатира е толкова умело представена, че наистина поражда смях през сълзи и цъкане с език (без да споменавам "случайни и повърхностни" прилики с действителни лица и събития). Българската действителност е безкомпромисно изобличена през очите на първоличния разказвач Кирил Сарафов, тридесет и пет годишен монтажист на документални филми, завършил философия в Софийския университет. Той говори за себе си, за двамата си най-добри приятели от детството (повей от "Кратка повест за срама"), но преди всичко за своя град, съставен от сгради, спомени и фини прахови частици. Обичам да чета София на Ангел Игов, защото това е и моята София - градът с плюещи плочки, в който винаги намираш защо да останеш:
"Наистина обичам София, макар да не знам защо. Друг на мое място отдавна би се махнал от тук. Но мен София ме е обзела, влязла е буквално в белите ми дробове. София е столицата с най-високо съдържание на фини прахови частици в целия тъкмо подминат Европейски съюз, трайно над нормата; качеството на въздуха е реално по-лошо, отколкото в мегаполиси като Лондон и Париж. Фини прахови частици - звучи почти като фин млечен шоколад, но са много по-вредни за здравето, особено за такива нещастници като мен, неусетно развили още в детството си хронична астма." (61)
Градът е свързан със своите хора, а София като столица на България е обречена да бъде и столица на абсурда. Дори само в едно изречение от романа можем да усетим иронията (с почти трагически измерения), абсурда, болката от безнадеждността на масовата интелектуална безпомощност и гротесковия ефект на криворазбраната цивилизация:
"Продължих да слизам надолу по хълма, пресякох кръстовището при метростанцията, назована в пристъп на историческо овчедушие "Европейски съюз", все едно тук влакът те откарва право в сърцето на Европейския съюз: излизаш с ескалатора и отвън те приветства тълпа костюмирани еврочиновници, лично Жан-Клод Юнкер ще ти стисне ръката, щом си слязъл на тая благословена метростанция, където мирисът на европейската идея се носи още по-силно от аромата на банички и кифли с мармалад, каквито приготвят в подлеза, за да заситят евроглада на населението, лично Мартин Шулц ги приготвя, навлякъл бяла престилка,която страшно му отива на запотеното лице, на брадата и благодушната плешивина."(60)
Разминаването между реалност и очаквания е колосално и поражда нестихващата ирония, която неминуемо бележи личността на всеки малко по-разсъждаващ представител на споменатото поколение "чернобилчета"(...) но в моето поколение Чернобил се превърна в мит, способен да обясни всичко." (121) Протагонистът черпи от нея с пълни шепи и щедро я хвърля в лицето на читателя, където тя се наслоява като софийската ни мръсна мъгла и се превръща в жлъчна сатира.
Замърсяването на умовете е най-подходящият декор за българската политичесща сцена, а борбата срещу машинациите й е рискована и обречена на провал. Но въпреки това финалът е оптимистичен: героят е "прецакал" лошите и върви уверено към хоризонта на залеза в очакване на нови предизвикателства, с които да се захване. А аз си мисля как иронията и умението да не се взимаш насериозно са спасителният пояс за нашето поколение, отказващо да се задуши докрай от мръсотията на фините прахови частици и слузестото безхаберие на дебелокожите безочливи политици.
Няма коментари:
Публикуване на коментар