За умението да бъдеш "зодия Феникс"

 

„Паяжината на психическия тормоз“ с подзаглавие „Хората, които превръщат живота ни в ад“ (автор Боряна Григорова, издателство „Екрие“, 2021) е откровена и първична книга, която се появява у нас в много критичен момент – време на честа принудителна изолация, позволяваща на някои да премислят живота си, а на други налагаща направо да се борят за него, защото в България, според масовата нагласа, има толкова много по-сериозни, проблеми, че психическият тормоз е лигавщина, която жените използват, за да мрънкат. За щастие обаче авторката е прекарала тридесет години в Европа, което за мен обяснява мотивацията ѝ да издаде книгата си и да повдигне на висок глас тема, по която обикновено се шепти и се клати глава. Парадоксално е, че абсолютно всеки човек може да се сети веднага за някого, който от години „издържа“ на някакво токсично общуване – било то с маниакално контролиращ родител, зла свекърва, безскрупулен шеф, лъжлив съпруг/съпруга или приятел скандалджия, който се заяжда за всичко – но в обществото на балканския човек това си се приема нормално (като псувнята, вид поздрав или богатия фонд на тематични вицове). По тази причина лично аз дълго време бях скептична по отношение популяризирането на нещо подобно, но безкрайно ме радва, че все повече хора купуват книгата и се интересуват от въпросите,които тя повдига. А те са безкрайни, защото всъщност са насочени навътре към нас самите.

Първите 64 страници са психологическото обяснение на личностното разстройство, известно като „перверзен нарцисизъм“ – обяснено е на достъпен език, дори не знам изобщо дали има нещо такова преведено на български (в англоезичната литература намирам и цели спектри на това личностно разстройство, но аз не съм психолог, затова смятам, че книгата е четиво, насочено към непсихолози, хора, които искат да се запознаят с поведенческите особености и отличителните белези на нарцисиста). Фокусът основно е върху отношенията в двойка емпат-нарцисист, тъй като и последващата история от първо лице е такава, но в същността си дефинициите са валидни за всякакъв тип общуване, което налага съвместна дейност с подобен тип човек. Лично за мен е минус липсата на библиография за по-подробно запознаване с темата, но, както написах, предназначението на книгата е за широк кръг читатели, а не е специализирана литература. Не е и художествена, въпреки че втората част е първоличен разказ за преживяванията на останалата в продължение на 28 години в капана на токсичната си връзка жена. Усеща се силен елемент на автобиографичност, но историята е по-скоро илюстрация към теорията, затова там няма да търсим художествени достойнства.

Езикът е разговорен, на моменти жаргонен, на моменти обедняващ, но точно описващ състоянието, в което мозъкът ти спира, блокираш и дори ограничаваш речника си до позволеното. В началото започва по-хаотично, в края вече има разсъждения и цитати на мислители и психолози – дори езикът се променя с промяната на психическата нагласа, това поне забелязвам аз, защото знам какво е да ти пресъхнат думите, особено когато и по професия, и по призвание, живееш чрез тях. Като читател и емпат от най-тъпия вид дълбоко преживях тази книга. Наистина мина през системата ми и си я изстрадах, затова е по-добре да се чете в момент на спокойствие и уравновесеност. Но, понеже всеки човек е уникален като психика, логично е всеки да я усети различно. Анализът на прочетеното ще го потвърди, ако си дадем труда да му отделим време.

От значение е да осъзнаваме, че това не е книга на оплакваща се от бившия си съпруг жена. Не е писана за обвинение. Не е история за сеир. Не е нито розов роман, нито сензация от скандални разкрития. Книгата започва във върхов момент на личностна криза и постепенно разкрива причините, които са довели героинята до това състояние. Важна роля в него играе съпругът ѝ, с когото тя дълго време се опитва да постигне хармония неуспешно. Но, противно на първосигналното предположение, тя не обвинява него за състоянието си, напротив – стига до единствения приемлив извод – да търси и коригира какво у нея самата я кара да търпи този психически тормоз. Това означава да се погледнеш отвътре и то е даже по-трудно от признанието, че си жертва на психически тормоз. Какво те прави подходяща мишена и можеш ли да промениш себе си, за да се освободиш? Това е лайтмотивът на тази книга за мен:

„Чувството за вина – както казва Вадим Зеланд – е излишен потенциал, който задейства равновесните сили. В Природата не съществуват понятия като добро и лошо, излишният потенциал се появява там, където има напрежение. За равновесните сили е все едно дали си направил нещо „добро“ или „лошо“. За тях това е едно и също. Те просто се стремят да изравнят създадените разлики в енергийните потенциали, като често ни доближават до това, от което се страхуваме и което си мислим подсъзнателно, че заслужаваме. Чувството за вина създава в подсъзнанието сценарий за наказание и се случва така, че се появяват проблеми, които решаваме, че са възмездие. А то е, защото ние сме програмирали ума си за наказание.“ (190)  

Точно „програмирането“ на ума е в основата на всеки проблем, затова и човешката психика е така необятна. Колкото по-скоро осъзнаем, че не сме способни да проумеем всичките ѝ механизми, толкова по-бързо ще разберем, че щастието е в общуването с хората, които ни карат да се чувстваме добре, с никого другиго не сме длъжни да общуваме, независимо от обстоятелствата. Това не е бягство, напротив, съзряване е, даже е „стъпване на земята“ за хвърчащите в небесата романтици, които вярват, че са призвани да спасят нечия душа с безсмислената си саможертва. Подобен акт също е вид личностно разстройство – самобичуваш се без смисъл, защото вярваш, че твоето страдание ще бъде изкупление за нечия демонична душа, пък била тя и на скъп човек. Това ми звучи толкова нарцистично, колкото и психическият тормоз – ние не сме богове, не можем да променяме хората, много често дори и себе си не можем да променим. Тогава с какво право „спасяваме“?

„Най-големите личностни драми произтичат от желанието на някого да „спаси“ някой друг. Никой не може да бъде спасен, ако не е направил лично съзнателна крачка към това. Всеки има право да живее в страх, в заблуда, в манипулация. И никой няма право да го вади от там, „спасявайки го“. (202)

За мен книгата е урок по самоспасяване – възкръсване от пепелта на собствената си глупост, от пожара на токсичната връзка-изпепеляване. Това можем да контролираме. Себе си. Научавайки се да го правим, ние развиваме умението да се самосъживяваме като феникс. А от „Хари Потър“ знаем, че сълзите на феникса са лечебни.

За дързостта да се изкачваш "Нагоре по стълбата, която води надолу"

„Как можеш да четеш книга за собствения си живот?“ – този въпрос ми бе зададен, докато се забавлявах с произведението на Бел Кауфман „Нагоре по стълбата, която води надолу“ (ИК „Еднорог“, 2014) и ме накара едновременно да се усмихна и натъжа. Между смеха и сълзите всъщност се развиват действията и в книгата, и в „реалния“ училищен живот, който е представен изключително достоверно. Написан през далечната 1965 година, този роман (условно го категоризирам като роман, но за мен това си е по-скоро психологически очерк и изследователско проучване) поставя проблемите на образователната система от нашето време, защото те явно са непреходни, вечни и (както ни учеха едно време да пишем в литературните си есета) универсални.

За незапознатите със същността на училищната администрация читатели тази книга е вид пародия, роман на абсурда или нонсенс. За учителите обаче е абсолютно достоверно отражение на работната атмосфера, отношението и проблемите, пред които ежедневно се изправяме. Основният конфликт е породен от чудовищното разминаване между подготовката, която университетът дава на младата учителка Силвия Барет за педагогиката и преподавателската дейност, и реалността, пред която се изправя попадайки в училище. Педагогическите теории и вдъхновяващите прокламации за ролята на учителя се оказват предимно с пожелателен характер, особено в училището, в което героинята на Кауфман попада. Там учениците са изоставащи, семействата им – проблемни, а мотивацията за работа напълно отсъства. Материалната база се разпада, медицинската сестра няма право да дава лекарства, всяка административна наредба противоречи на предишната, а учениците мразят учителите си, които пък от своя страна ги презират. В този омагьосан кръг обаче мис Барет успява да открие своето призвание и да даде каквото може от себе си на учениците, напук на всички неблагоприятни обстоятелства и препятствия.
Заглавието на романа е заявление за абсурда на буквоядите и безсмислените наредби. То е разяснено от авторката в предговора: „Заглавието, което избрах накрая, е взето от самата книга – от бележка на административния директор с нейния дребнаво заядлив тон: „Задържан от мен за нарушение на правилата:изкачва се нагоре по стълбата, която е само за слизане“. Това заглавие обаче може да бъде интерпретирано и като метафора на училищния живот, в който ако си позволиш да мислиш и да се „изкачваш“, биваш остро порицаван, независимо дали си ученик, или учител.
Опитът на авторката служи като основа на тази книга, а историята на написването и преиздаването й може да бъде прочетена в предговора. Въпреки че произведението е фикционално, в него могат да бъдат открити много точни имитации на училищни наредби, планове и наблюдения на уроци, същност на родителските срещи (единственото по-безсмислено нещо от противоречащите си наредби), извадки от ученически съчинения и вътрешноучилищна кореспонденция.Бел Кауфман е подредила и изрекла всичко онова, което учителите мислим, още преди половин век. Удивително е как някои неща никога не се променят, но най-вече любовта към нелеката професия, която доброволно си избираме. И продължаваме да се катерим нагоре, дори по стълбата, която води надолу.

"Тормоз в училище. Насилникът, жертвата и наблюдателят" - проклятието, с което всички живеем

Ученик уби друг ученик в Борисовата градина посред бял ден. Две момичета убиха своя съученичка в дома й в Пловдив. Момче на 15 години уби 11-годишно момиче в Бургас. Тези три примера са само малка част от действителността у нас през последните 15 години. Защо агресията ескалира всеки ден и могат ли учителите и училищната институция да направят нещо по въпроса? Търсейки отговор на това свое питане, открих книгата на Барбара Колоросо „Тормоз в училище“ (ИК „Софтпрес“, 2017). Това изследване би трябвало да се нареди сред задължителната училищна документация, за да може в парадоксалния свят на наредбите и ДОИ-тата да присъства поне един смислен и полезен компонент. За разлика от споменатата бумащина обаче (в която всички затъваме и съвсем скоро ще се удавим в безсилието си) тази книга е полезна, практически подплатена с примери (абсолютно релевантни и на българската съвременна действителност) и съвети, даващи възможност на всички нас – родители, учители и изобщо цялата (лицемерно) загрижена общественост да погледне отстрани и осмисли света, в който живеят учениците. Разминаването между представата на възрастните за него и истината е колосална, но често пъти остава неосъзната. Училището се превръща в място, което задава модел на насилие и предлага роля на всеки ученик. Тази роля често продължава да бъде играна и след завършването като рефлектира в обществото и става причина за заглавията в черните хроники, които ежедневно четем, цъкаме с език и се надяваме на нас да не ни се случва. То обаче се случва. На нас. Защото ние сме обществото.

Изследването на авторката е проведено в САЩ в продължение на десетилетия и показва моделите на тормоз в училище, които по мое мнение са почти еднакви във всички западни общества, включително нашето. Книгата е разделена на две части – в първата се изясняват причините и моделите на тормоза в училище, както и трите основни роли, които участниците в него поемат: насилник, жертва и наблюдател. Училището е определено като театър, в който се разиграва една и съща трагедия – жертвата е нарочена от насилника поради своето различие, слабост или изолираност. Насилникът има сериозни проблеми, които се опитва да прикрие, тормозейки привидно по-слаби жертви. Наблюдателите могат да бъдат няколко вида, но общото между тях е, че не се намесват и позволяват на насилника да се чувства всемогъщ, а жертвата – заслужаваща „наказанието“ си. В тунела обаче може да се появи и светлина в лицето на някой смелчага, опълчил се с цената на собствената си сигурност срещу неправдата. Историите в книгата са десетки, взети са от реалния живот (дори не само от училище – има примери и от работна среда с възрастни хора), но в повечето случаи наистина се развиват по модела на трагедията – завършват с нещастие: самоубийство или масово убийство (когато след години тормоз жертвата става насилник). Психологическите профили и на трите вида участници са много достъпно обяснени, както и причините тези роли да съществуват. За мой ужас учителят обикновено е в ролята на наблюдател, но понякога може да бъде и насилник, дори без да е имал това намерение. Защо изобщо съществува такъв проблем?

От една страна самите учители у нас са потискани от прекалено много външни фактори, които няма смисъл да изброявам. Много от тях изобщо не считат повечето прояви на агресия между учениците за нещо нередно. Други наистина не ги забелязват, докато не стане късно. Трети пък често бъркат тормоза с конфликт (случвало се е и на мен) и подхождат към него по абсолютно погрешен начин. За своя собствен близо десетгодишен опит като учител открих много полезна информация в тази книга. Част от нея, например, е изследването с горилата, описано в „Горилите сред нас“ (144):
„През 1999 г. Даниъл Симънс и Кристофър Чабрис провеждат изследователски проект, по време на който участниците трябва да гледат седемдесет и пет секундно видео, озаглавено „Горилите сред нас – постоянна непреднамерена слепота за динамични събития“. Във видеото два отбора – едните облечени в бяло, другите в черно, си подават две баскетболни топки. Участниците в проучването трябвало да преброят колко пъти се подава топката между играчите от един отбор. На около четиридесет и петата секунда от видеото се появява жена, облечена в костюм на горила, отива до групата на играчите, спира за кратко, за да се потупа в гърдите, и после изчезва от кадър, прекарвайки общо девет секунди на екран. Участниците, които броили подаванията, били запитани дали са видели горилата. Едва 36% заявили, че са я видели. Останалите 64% изпитват онова, което е известно като „непреднамерена слепота“, тоест неспособност да забелязваш неочаквани обекти, към които не проявяваш внимание.
Ако не сме настроени към възможността сред нас да има горила – насилието да се извършва пред очите ни или точно зад гърба ни, и очакваме да видим само конфликт или драма, ако сме въоражени с политики и процедури, за да се справим с тях, накрая само ще превърнем мишената в още по-голяма жертва и ще насърчим насилника.“

В българското училище за съжаление се случва точно това. Чакаме драмата, ритниците и крясъците, наблюдаваме „проблемните“ ученици (и лепим етикети), а често забравяме, че и„добрите“ деца са напълно способни да бъдат лоши. Опасността от скритите агресори, онези, които умеят да заблуждават и да се харесват на възрастните е една от основите на тормоза в училище, а в последствие и в живота. Трудно ще се случи претовареният от безсмислена бумащина учител да вдигне глава и да се усъмни, че най-услужливият и подкрепящ го ученик всъщност тормози съучениците си без страх от наказание. По-вероятно е нароченият за побойник да го „отнесе“, въпреки че ударът му е бил вик за помощ при самозащита. Цялата ни система от административни наказания е абсолютно сбъркана, безсмислена и безполезна. Но тя отразява тоталното безсилие на образователното ни министерство и на държавата ни като цяло. Един педагогически съветник или психолог на училище не е достатъчен, да не говорим, че в много училища дори един няма. А добрата комуникация, която може да послужи като превенция на насилието, в повечето случаи е химера.
Втората част на изследването ни дава насоки как да се справим с тормоза, като акцентът е поставен освен върху пълноценната комуникация с децата и върху нашата информираност за дейностите и интересите им. Пренебрежителното отношение, с което почти винаги посрещаме оплакванията им, често води до сериозни проблеми в последствие. Обърнато е внимание и на кибернасилието, добиващо все по-широка популярност и у нас. С две думи, препоръчано ни е да слушаме повече и да гледаме по-внимателно преди да съдим. Особено важно е да наблегнем върху морала, защото в основата на всяко насилие лежи презрението към другия. Нашето общество обаче ще извърви дълъг път, преди да го осъзнае, защото днес хуманните ценности са демоде, а ученици ме питат защо трябва изобщо да учат хуманитарни дисциплини, при положение че „няма да ни трябват в живота“. Аз се опитвам да обяснявам защо, докато сама не се зачудя…
Книгата на Барбара Колоросо не сочи с пръст и не обвинява никого. Тя представя една обективна картина на съвременното училище и повдига наболели проблеми, с които би трябвало да се занимаваме. Защото отношенията между учениците в училище не ги „подготвят“ за живота, а СА техният живот. Този живот не може да се регулира с правилници, декларации, санкции и „плашене на гаргите“. Затова и проблемът с агресията ще се задълбочава.