„Паяжината на психическия тормоз“ с подзаглавие „Хората, които превръщат живота ни в ад“ (автор Боряна Григорова, издателство „Екрие“, 2021) е откровена и първична книга, която се появява у нас в много критичен момент – време на честа принудителна изолация, позволяваща на някои да премислят живота си, а на други налагаща направо да се борят за него, защото в България, според масовата нагласа, има толкова много по-сериозни, проблеми, че психическият тормоз е лигавщина, която жените използват, за да мрънкат. За щастие обаче авторката е прекарала тридесет години в Европа, което за мен обяснява мотивацията ѝ да издаде книгата си и да повдигне на висок глас тема, по която обикновено се шепти и се клати глава. Парадоксално е, че абсолютно всеки човек може да се сети веднага за някого, който от години „издържа“ на някакво токсично общуване – било то с маниакално контролиращ родител, зла свекърва, безскрупулен шеф, лъжлив съпруг/съпруга или приятел скандалджия, който се заяжда за всичко – но в обществото на балканския човек това си се приема нормално (като псувнята, вид поздрав или богатия фонд на тематични вицове). По тази причина лично аз дълго време бях скептична по отношение популяризирането на нещо подобно, но безкрайно ме радва, че все повече хора купуват книгата и се интересуват от въпросите,които тя повдига. А те са безкрайни, защото всъщност са насочени навътре към нас самите.
Първите 64
страници са психологическото обяснение на личностното разстройство, известно
като „перверзен нарцисизъм“ – обяснено е на достъпен език, дори не знам изобщо
дали има нещо такова преведено на български (в англоезичната литература намирам
и цели спектри на това личностно разстройство, но аз не съм психолог, затова
смятам, че книгата е четиво, насочено към непсихолози, хора, които искат да се
запознаят с поведенческите особености и отличителните белези на нарцисиста). Фокусът основно е върху отношенията в
двойка емпат-нарцисист, тъй като и последващата история от първо лице е такава,
но в същността си дефинициите са валидни за всякакъв тип общуване, което налага
съвместна дейност с подобен тип човек. Лично за мен е минус липсата на
библиография за по-подробно запознаване с темата, но, както написах,
предназначението на книгата е за широк кръг читатели, а не е специализирана
литература. Не е и художествена, въпреки че втората част е първоличен разказ за
преживяванията на останалата в продължение на 28 години в капана на токсичната
си връзка жена. Усеща се силен елемент на автобиографичност, но историята е
по-скоро илюстрация към теорията, затова там няма да търсим художествени
достойнства.
Езикът е
разговорен, на моменти жаргонен, на моменти обедняващ, но точно описващ
състоянието, в което мозъкът ти спира, блокираш и дори ограничаваш речника си
до позволеното. В началото започва по-хаотично, в края вече има разсъждения и
цитати на мислители и психолози – дори езикът се променя с промяната на
психическата нагласа, това поне забелязвам аз, защото знам какво е да ти
пресъхнат думите, особено когато и по професия, и по призвание, живееш чрез
тях. Като читател и емпат от най-тъпия вид дълбоко преживях тази книга.
Наистина мина през системата ми и си я изстрадах, затова е по-добре да се чете в
момент на спокойствие и уравновесеност. Но, понеже всеки човек е уникален като
психика, логично е всеки да я усети различно. Анализът на прочетеното ще го
потвърди, ако си дадем труда да му отделим време.
От значение е да
осъзнаваме, че това не е книга на оплакваща се от бившия си съпруг жена. Не е
писана за обвинение. Не е история за сеир. Не е нито розов роман, нито сензация
от скандални разкрития. Книгата започва във върхов момент на личностна криза и
постепенно разкрива причините, които са довели героинята до това състояние.
Важна роля в него играе съпругът ѝ, с когото тя дълго време се опитва да
постигне хармония неуспешно. Но, противно на първосигналното предположение, тя
не обвинява него за състоянието си, напротив – стига до единствения приемлив
извод – да търси и коригира какво у нея самата я кара да търпи този психически
тормоз. Това означава да се погледнеш отвътре и то е даже по-трудно от признанието,
че си жертва на психически тормоз. Какво те прави подходяща мишена и можеш ли
да промениш себе си, за да се освободиш? Това е лайтмотивът на тази книга за
мен:
„Чувството за вина – както казва Вадим Зеланд – е излишен потенциал, който задейства равновесните сили. В Природата не съществуват понятия като добро и лошо, излишният потенциал се появява там, където има напрежение. За равновесните сили е все едно дали си направил нещо „добро“ или „лошо“. За тях това е едно и също. Те просто се стремят да изравнят създадените разлики в енергийните потенциали, като често ни доближават до това, от което се страхуваме и което си мислим подсъзнателно, че заслужаваме. Чувството за вина създава в подсъзнанието сценарий за наказание и се случва така, че се появяват проблеми, които решаваме, че са възмездие. А то е, защото ние сме програмирали ума си за наказание.“ (190)
Точно „програмирането“
на ума е в основата на всеки проблем, затова и човешката психика е така
необятна. Колкото по-скоро осъзнаем, че не сме способни да проумеем всичките ѝ
механизми, толкова по-бързо ще разберем, че щастието е в общуването с хората,
които ни карат да се чувстваме добре, с никого другиго не сме длъжни да
общуваме, независимо от обстоятелствата. Това не е бягство, напротив, съзряване
е, даже е „стъпване на земята“ за хвърчащите в небесата романтици, които
вярват, че са призвани да спасят нечия душа с безсмислената си саможертва.
Подобен акт също е вид личностно разстройство – самобичуваш се без смисъл,
защото вярваш, че твоето страдание ще бъде изкупление за нечия демонична душа,
пък била тя и на скъп човек. Това ми звучи толкова нарцистично, колкото и
психическият тормоз – ние не сме богове, не можем да променяме хората, много
често дори и себе си не можем да променим. Тогава с какво право „спасяваме“?
„Най-големите
личностни драми произтичат от желанието на някого да „спаси“ някой друг. Никой
не може да бъде спасен, ако не е направил лично съзнателна крачка към това.
Всеки има право да живее в страх, в заблуда, в манипулация. И никой няма право
да го вади от там, „спасявайки го“. (202)
За мен книгата е
урок по самоспасяване – възкръсване от пепелта на собствената си глупост, от
пожара на токсичната връзка-изпепеляване. Това можем да контролираме. Себе си.
Научавайки се да го правим, ние развиваме умението да се самосъживяваме като
феникс. А от „Хари Потър“ знаем, че сълзите на феникса са лечебни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар