Последна неделна сутрин на август. Привкус на късно лято с минимална заявка за есенна тъга. Решавам, че ще стана рано, за да поснимам предполагаемо пустите улици на Созопол в този социално странен час. Ще ми се да видя крайморското градче по различен начин, но вместо това успявам да го чуя благодарение на Storytel и страхотното им попълнение романа „Потъването на Созопол“, написан през далечната вече 2007 г от Ина Вълчанова и превърнат във филм през 2014.
Гласът на Константин Динчев се слива с протагониста Чаво, който тръгва от София към Созопол и излива душата си чрез преплетени ретроспекции, но винаги въртящи се около древния морски град, неразривно свързан с целия му живот. Созопол, градът на спасението или на паданието? Град, който след толкова години вече не е за гледане, защото се е превърнал в друга версия на себе си, но за сметка на това все още може да бъде усетен, да бъде припомнен чрез мислено ревизиране на средствата за пътуване (с корабчето, с автобуса, с влака, с такси, с кола, но „сега няма кола и пристига с автобус“) и радостта от акостирането в „онзи Созопол, в който дори нощем площадът е застлан с рибарски мрежи, а през деня стари рибари, седнали по турски на земята, ги кърпят с големи дървени игли между рояците от мухи, потопени в миризмата от фабрика „Славянка“, най-богатата миризма на развалена риба, съществувала някога на света, непоносима до пълен възторг, миризмата на детството, най-добре запомнената миризма от детството“.
Детството често е убежище, в което човек иска да се завърне. Чаво не прави изключение – изживявайки своята криза на средната възраст, той не знае какво точно да прави с живота си, не е сигурен дали изобщо му е останал живот, затова се отправя към старата и непосещавана от осем години къща на своя баща в крайморския град, решен да изпие там десет бутилки водка и да ни разкаже, пускайки потока на мисълта си напред-назад, как се е стигнало до този развой.
Фрагментарността на наратива ме привлича като пъзел, който читателят/слушател има за задача да нареди. Чаво се опитва да реконструира житието си, да се срещне със себе си в криволичещите дебри на своя ум и бушуващите вълни на неразбраната си душа и да си се припомни, докато обикаля старите калдъръмени сокаци на дъждовно юнския Созопол и бавно съживява спомените, най-ярък от които е този за любовта.
Образът на любовта в един от най-романтичните градове според мен е резултат на перспективата, определена от възрастта. В случая на Чаво тя е болка, съжаление и усещане за празнота и непълноценно изживян живот на 50-годишен човек, който някога е бил: „момченце, облечено с моряшка фланелка и черни шорти, носи раничка с блокче и водни бои. Сега носи сив пуловер, джинси и кецове и косата му също е сива“ и размишлява за онова неопределено минало, което най-често дефинираме като „едно време“: „Едно време беше най-хубаво, а сега младите какво знаят . Това си е съвсем подходящо разсъждение за възрастта, както пише на медицинския ми картон. Едно време пишеше „Без особености“, а сега пише: „без особености за възрастта“. Изобщо, възрастта е един от ключовите компоненти на тази история, но съвсем не е най-важният. Възрастта като неизбежна и негативна промяна, като оскучняване, депресиране, отчаяние. Като самота. Най-вече самота. А точно чувството за самота е най-големият парадокс в Созопол, където постоянно си заобиколен от хора. Този град не може да ти позволи да бъдеш сам, защото е пригоден за колективни преживявания, за създаване на спомени, не за анализирането им. Той стои като мост между мечтите и надеждите на младостта и претрупаното с багаж и усещания за липса на пространство настояще.
Магията на мистичното място се проявява в образа на Джина, наричана мислено от Чаво Откачалката. Тя всъщност е най-интересният и мистериозен персонаж в романа, главно действащо лице, което влияе на останалите герои и на събитията. Неосъзнавано от него самия, а и от читателя, тя изважда Чаво от дълбините на самотата и депресията, почти принуждавайки го да поеме живителната глътка въздух. Нещо като ангел-хранител, пратен му от Созопол, за да го спаси от потъване. Не бива да влизаш в морето сам, защото не се знае кога ще имаш нужда някой да те хване и да те издърпа. Потъването е трудно, когато имаш приятели. А Чаво все още ги има и тяхната поява внася нова посока в разказа му и колорит в цялата история. От спомените за пътувания на стоп до къпането с дрехите на Еньовден приятелите насищат живота със смисъл. Затова „Потъването на Созопол“ всъщност е възраждането на приятелството. То не признава възраст, не се интересува от концепцията за времето, може да побеждава дори необратимото – смъртта. То може да спаси от потъване дори цял град, че даже и света може да спаси, стига да има условията.
В Созопол всичко е възможно, защото тук мечтите са за реализиране. Дъждът плисва неочаквано и също така неочаквано спира. И той е живот като всяка вода. Близостта до морето променя перспективите, въпреки възрастта. Магията на древния град и неговите къщи от дърво и камъни, виещи се калдъръмени улички и аромат на смокини и водорасли е вечна: „От терасата на горния етаж се вижда морето. Обърната е към пристанището и понеже е на височината на покривите се вижда почти целият залив без една малка част в средата, където на фона на пребледнялото вечерно небе, обрамчето с червения кант на залеза, стои като инкрустирана дървена созополска къща, съвсем като от картичка. Гледам я от горна позиция, защото съм на нивото на турските ѝ керемиди. Виждам други покриви за този, в най-различни ракурси, под мен се белеят три по-ниски къщи, които също не са грозни. От мястото си мога да видя поне четири смокини.“
Сутрешната ми разходка из Созопол остава незабравима заради този роман. Особено е усещането да го слушаш точно когато си на местата, които текстът описва. Отново сменям перспективата, през която го виждам, чувам, подушвам. Красиво е. И накак особено. Созополско.
Няма коментари:
Публикуване на коментар