"Празната пещера" - измислената история е добра само като литература

 Представете си едно хиперболизирано чувство за национална принадлежност, раздуто до мащабите на усещане за богоизбраност, вечност и святост. С претенциите на „древните“ народи, но много по-силно и съответно по-изфабрикувано. Илюзорното себезаблуждение е наложено на цялата нация като контрапункт на ширещата се след Прехода абдикация от национални ценности в главозамайващия роман на Димана Трънкова „Празната пещера“ („Жанет 45“, 2016).

 „Нашето минало е нашето бъдеще“ – фраза, характерна за националистическа партия се превръща в лого на цялата държава. Тя всъщност вече не е държава, а Народна родина. Хората в нея не са госпожи и господа, а „съотечественици“, търсещи корените си още в епохата на мезолита (среднокаменна епоха, около 15 000 години пр. Хр.), откъдето се опитват по „научен“ път да възстановяват древна храна и вино, но същевременно действителността им е контролирана от мрежа, проследяваща чиповете, които са тяхната идентификация. Никой не може да се отклонява от правилата, „има ред“  и ако той не бъде следван, се превръщаш в бивш човек, отиваш в трудов лагер за напълно безсмислена, но за сметка на това смъртоносно изтощителна работа, а невръстното ти потомство е поверено на дом за деца, спасени от родителска грижа, който дори носи името „Дом на щастието“. Разбира се, всичко е наблюдавано от Ония, които освен камери и бръмбари имат доносници навсякъде и никога не можеш да бъдеш сигурен дали собствената ти дъщеря няма да те издаде на полицията, че се мръщиш на новините по официалната телевизия на Родината. Познато ли ви звучи? Всяка антиутопия почива върху идеята за тоталитарна държава, но тази ми е особено зловеща, защото е едновременно ехо от разкази на по-възрастните от мен, които са я живели, и мечта на екзалтираните националисти, тяхната визия за пътя към новото ни възраждане. „Нашето минало е нашето бъдеще“ – археолог по образование и журналист по призвание, Димана Трънкова е създала гениален девиз на тази фикционална родина, така болезнено асоциирана с България. Нереалността и липсата на съдържание в подобна заблуда са закодирани още в заглавието на романа – пещерата е вид дупка, която колкото и да се опитват да напълнят с бивши хора и спомени за тях, ще си остане празна, защото истината както и историята не могат да бъдат пренаписвани и съхранявани в недостоверен вариант. Лъжата рано или късно се размива, тя не може да пребъде, именно защото е празна. В романа пещерата е символ на всичко, което учредителите на Родината се опитват да наложат – смехотворно абсурдна лъжа, опакована с нереална претенция и поза.

В капсулирания свят на зомбираните от пропаганда „съотечественици“ още има хора, които помнят живота от преди „Еволюцията“ и с тях трябва да се работи за интеграция. Те са хора, стоящи на границата между преди и сега, а паметта им не позволява да се превърнат в това, което се иска от тях. Мотивът за границата е основен в произведението, а героите от старото време са ключови за него, защото помнят. Ако миналото наистина е бъдеще, то ужасите му са ясни, а последствията - предвидими за всички, които не са ги забравили. Пропагандата обаче полага усилия те да стават все по-малко, като насила ги поставя в общности на новия порядък. Романът стартира с едно такова събитие – нещо като купон за възрастни, който виждаме през очите на героинята Мая – дълбоко тревожна жена на средна възраст, отчаяно опитваща се да бъде част от общество, което я е унищожило. В последствие се заплита и основният конфикт – след дълги години (незнайно колко точно) на полускиталчески живот в най-изолираната от цивилизацията страна, наречена Земя на червената пръст, нашият протагонист Джон изведнъж решава да си провери имейла и хуква да се завръща към призрачното си минало в Родината, когато е бил свързан с героинята от пролога Мая. Импулсът, който го тегли отново натам, е свързан със скритото от него съществуване на тяхна дъщеря. Така той се впуска в пътешествия с екшън сцени и игра на самоличности, за да я открие и спаси. Мая междувременно продължава да живее своята лична драма, свързана с повтарящи се сънища за гибелта на непозната жена, убита на границата по време на комунистическия режим, чиято самоличност и история се опитва да издири с огромен риск за собствената си безопасност. Сънят като граница между измислица и реалност също присъства с важна роля в тази история.

„Празната пещера“ на Димана Трънкова е страхотен роман, който поддържа интереса въпреки дължината си от 470 страници и се чете в синхрон с динамиката на действието. Героите са достоверни и противоречиви, отговарящи на света, в който живеят. Сюжетът кореспондира с очакванията на антиутопията, но и съдържа оригиналност, което те задържа в него. Много, много добра книга, която се радвам, че най-накрая успях да прочета, макар и доста време след издаването ѝ.

"Инспекцията" на отречените човешки отношения

Още една перфектна книга за плажа, която имах късмета да взема със себе си. Какво би станало ако умните хора не се разсейваха от противоположния пол, а вместо това влагаха абсолютно цялата си енергия в учене и самоусъвършенстване? Фройд би могъл да даде отличен отговор на този въпрос, а Малерман вплита този отговор в развръзката на романа, като ни кара да се дивим, настръхваме и възмущаваме едновременно („Инспекцията”, изд. „Сиела”, 2019, превод Паулина Мирчева, корица – Живко Петров). 

Когато лишим индивида от човешките му потребности, не бива да се изненадваме, че той престава да бъде хуманен, дори деволюира. Емпатията е невъзможна без хуманност, общуването е непродуктивно без емоционалност, а истината не може да бъде еднозначно дефинирана при никакви обстоятелства. Липсата на право да изразяваш мнение и сляпото подчинение на необяснимо ограничаващи свободата правила никога не води до нищо добро, а потисканата сексуална енергия намира начин да бъде трансформирана в агресия, почти неизбежно. Особено когато цялата тази философия влиза в остро противоречие с поощряването на научното мислене и призива да не се страхуваш да оспорваш авторитети. Още в неясната концепция на организаторите се усеща шизофренията на цялата ситуация. Когато човек решава да се прави на бог и се захваща да твори светове, най-често трябва скъпо да плати за тази дързост, за този свой хюбрис. Ричард и Мерилин го осъзнават по трудния начин.

Неспособни да прозрат смисъла от това да се откажеш от комфортния си ергенски живот и да се събереш с друг човек, с когото трябва да се съобразяваш, ражда тяхната странна идея да отрекат традиционното семейство и противоположния пол и да се опитат да отгледат деца, които никога да не научат, че има и друг пол освен техния. Мотивът е, че противоположният пол разсейва. Ролята на семейството и най-вече неговата липса обаче, са в основата на този роман. Въпреки че официално всички пансионери – момчета, които към момента на разказване са 12-годишни, припознават един и същи мъж като свой Б.А.Щ.А, той всъщност е създателят на зловещ експеримент, за целите на който ги използва и лъже. Самата идея, от която в последствие се оформя този експеримент, е плод на чувство за непълноценност. Потискана непълноценност, замаскирана зад снобарска претенция и фалшива  маниерност. Така се появява и следващият парадокс – хората, които не са съумели да създадат нормално човешко семейство, решават да сътворят много по-мащабно такова, с което да компенсират собствените си липси и дори да останат в историята. Но как можеш да пребориш природата, при положение че ти самият си част от нея?

 „Инспекцията” е романът, с който най-сетне захаресвах Малерман. Чела съм „Кутия за птици”, „Къщата на езерното дъно” и „Ковчегът на Керъл”, но никой от тях не може да се сравнява с „Инспекцията”, по мое мнение. Тази книга грабва от самото начало. Смесицата от мистерия и антиутопия, обещана в анонса, всъщност ми напомняше на „Никога не ме оставяй” на Казуо Ишигуро много повече, отколкото на „1984”, например. Сходствата са не само в мястото на действие – пансион, но и в мистериозната зловещина на неясното бъдеще, грозящо умни и амбициозни тийнейджъри без истински родители.  Действието на романа е поглъщащо, а финалът си заслужава да бъде четен и осмислян след повече от 400-те страници. В тази книга открих нещо, което все ми липсваше в предишните романи на Малерман, не знам дали е в начина на писане или в темата, но динамиката е по-завладяваща, мистерията, макар и предвидима на моменти, поддържа интереса към  психологически подплътен разказ, а героите се запомнят, макар уж да са еднакви. Роман на парадоксите, идеален за разтоворващо четиво.