„Царицата на нощта“ –литературен полет на крилете на музиката

"Проклятието не се състои в това, че не можем да избираме съдбата си."
Проклятието, проклятието, под което живеем всички ние, е именно в това, че можем. (618)

„Царицата на нощта“ (Издателство “Еднорог“, 2017) на американския автор Алекзандър Чи е дефинирана от самия него като „книга за „Вълшебната флейта“ – операта, в която се появява едноименната героиня, обявила се в подкрепа на любовта, дори когато тя влиза в противоречие с разума. Още Платон вижда великото изкуство като досег до боговете, който отнема разума и развива усещането за красота, характерно за добрите творци. Подобно божествено докосване е възприемано по-скоро като проклятие, отколкото като благословия. По този начин разсъждава и майката на главната героиня, която е убедена, че над невръстната й дъщеря тегне проклятие или е обладана от зъл дух, отнемащ нейната добродетел в замяна на божествено красивия глас, с който я дарява. Тя обаче не подозира, че привидно слабата й дъщеря притежава още един дар – тя е и актриса, която слива живота и творчеството си по такъв невероятен начин, че успява да го превърне в произведение на изкуството.

Анонимното момиче от дивата американска пустош остава непознато до края на романа именно благодарение на честата смяна на своите самоличности, или героините, в които се превъплъщава. Нейното истинско име не е разкрито на читателя, тъй като след смъртта на семейството й тя приема името на своя мъртва роднина, чиито надгробен камък зърва случайно – Лилиет Берн. Приемайки името на мъртво момиче тя търси ново начало за себе си, но и до известна степен предопределя по-нататъшната си съдба. Лилиет е вариант на Лилит – непокорната първа жена на Адам, която така и не се научава да му се подчинява и затова е прогонена от Рая и превърната в демон. По същия начин Лилиет отказва да се подчини на привидните предопределености на съдбата и всячески се бори срещу нея като намира начин да „покълне“, дори когато земята под краката й се разтваря, за да я погълне (както я съветва гадателката в края на романа). Нейната способност да оцелява и да се възражда от пепелта още повече митологизира образа й на фатална жена, а божественият й глас кара всеки, който я чуе, да опрощава греховете й.
Голяма част от художествения текст е свързан неразривно с оперното изкуство също като живота на главната героиня. Художественото слово на литературата се свързва с обладаващата магия на музиката и заблестява с пищността на изисканите тоалети в салоните на най-префинаните аристократи и най-добрите оперни сцени. Но за да стигне до тях, главната героиния Лилиет Берн трябва да премина през различни изпитания, които не спират да вълнуват читателя и да го потапят в свят, обединяващ фикционалност, историзъм и преди всичко – опера. Тази необичайно вълнуваща героиня е протагонист на творба, която едновременно следва тенденциите в съвременното писане, синкретично сливащо изкуствата, но говори със собствен стил и различим глас. Романът е интересна сплав, колаж от романс, пикаресков роман, исторически роман, дори историографска метафикция, в която героинята едновременно пише романа на своя живот по време на последните си пътувания, където описва как самата тя е станала героиня в друг роман, а паралелно с това определя целия си живот като опера, в която участва под различни имена. Предсказанието, че ще се върне там, от където е започнала, се сбъдва, но не за да я постави в безконечното завъртане на цикличното безвремие, в което е обречена да изживява някакво периодично наказание. Тъкмо обратното. Тя се завръща, за да покаже, че се е помирила със себе си и е осъзнала страха от проклятието, с което цял живот се е борила, като безсмислен.

Проклятието(на дарбата, на половата неравнопоставеност, на епохата, в която аристократизмът замира, дори на любовта) е един от основните мотиви в романа. Лилиет бяга от него, опитва се да го измами, крие се под различни имена и в надпреварата си с него попада първо в цирк, след това във вертеп, в манастир и дори в императорския дворец. Повествованието се води в първо лице и това ни дава възможност да съпреживеем емоциите на героинята. Доста смело решение от страна на автора е да говори от името на жена, но въпреки недотам женските описания на сексуалните сцени, към края на романа говоренето му придобива достатъчно автентичен маниер за женско светоусещане. Любовта привидно се изплъзва на тази нетрадиционна героиня, но всъщност постоянно присъства в живота й и дори само мисълта за нея я кара да не спира да мачтае за дългоочакваното щастие. Тя обаче е "царицата на нощта" - владее мъжките сърца и техните тайни, а дързостта й да не се вписва никъде я изолира в отделен свят, който самата тя моделира.
Присъствието на реални личности(в тази интенционално нереална история) като императорското семейство, семейство Верди, Тургенев, Полин Виардо-Гарсия, дори Жорж Санд представя историческата епоха по-достоверно и говори за мащабно предварително проучване, довело и до дългогодишното писане на романа. Резултатът обаче си заслужава чакането. Романът е толкова богат откъм език, образи, характеристики на различни социални прослойки и препратки към литературни и музикални произведения, че дори когато изглежда претрупан като някоя от безбройните рокли на главната героиня, продължава да привлича внимание към себе си. Връзката между литература и музика съществува откакто ги има и двете изкуства: "всъщност операта е нова дреха на стари трагедии" (494), а романът на Алекзандър Чи ни я припомня по очарователен начин.