Четене за четенето или как литературата обединява светове

Обичам книги, които ме карат да се завръщам към други книги. Така усещам пълноценно магията на литературата. В този смисъл, за мен метафикцията е един от най-интересните жанрове, въпреки критиките, че е лишена от въображение. Когато четеш „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ (изд. "Сиела", 2016) обаче, определено се нуждаеш от нещо повече от въображение: трябва да станеш способен да проявяваш една специфична литературна емпатия – да отвориш съзнанието си за различна интерпретация на почти всички, познато ти до момента. Литературата, разбира се, е в основата на този роман, но ако приемем, че нейната главна функция е да пренася хората в един фикционален свят, конструктите на този свят, неговата интерпретация, до голяма степен се формират от личния опит на читателя, неговите виждания и морални ценности, моделирани от реалността, в която този читател живее. Този парадокс на четенето и говоренето за литература определя и неразривната й връзка с всичко, което ни заобикаля и всъщност отговаря на въпроса защо изобщо тя ни е необходима. „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ разказва как шепа инакомислещи жени под ръководството на своята университетска преподавателка по английска литература Азар Нафизи се събират тайно, за да обсъждат „забранени“ текстове (класики) на „упадъчната“ западна култура в кроя на 80-те и първата половина на 90-те години в столицата на Ислямска република Иран. Във времена,в които всяко различие трябва да бъде осъдено на смърт, тази привидно несъвместима група с различни политически и религиозни убеждения е обединена от вярата си в силата на добрата литература. Именно възможността за многогласие при тълкуването е привлекателната страна на тези срещи, където всяка жена може четейки текста да прочете себе си, своя свят и мястото в него, към което се стреми, или от което се опитва да се откъсне. Разказът на творбата е ограничен в първо лице, ед.ч. и това му придава звучене на мемоар. Гласовете на студентките са чути през разсъжденията на тяхната преподавателка. Нейното писане обаче е и нейният вид терапия – също както прави Ева Хофман в своя мемоар-дисертация Lost in Translation („Изгубено при превода“), Нафизи се завръща към миналия си живот в родната си страна, където за разлика от Хофман обаче тя се е чувствала чужденка. Преподаването на литература на „шепа избрани студенти“(22) дава възможност на самата преподавателка да преосмисли собствените си виждания и да се опита да разбере избора, който някои от студентките й правят, без да ги съди. В романа умело се вплетени лекционните размишления на Нафизи върху четирима основни автори от конспекта по английска литература: Набоков, Фицджералд, Джеймс и Остин. Като човек, който е изучавал доста подробно и четиримата, ми беше много интересно да проследя тези теоретични размишления, както и реакциите на студентите към проблемите и повдигнатите въпроси, дори към героите. Хората, които изучават литература, вярват че тя говори на универсален език, но четенето на „Лолита“, „Покана за екзекуция“ или дори „Дейзи Милър“ в Ислямска република провокира вътрешна борба и полемики, каквито ние едва ли можем да си представим. Първоначалната реакция към различието е тотално отричане, породено от страха към него – „Способни сме да станем слепи цензори, за да наложим нашите виждания и желания над другите“(459). Литературата би трябвало да ни научи на обратното – да не съдим прибързано, без да сме се запознали както със съдържанието, така и с културно-историческата обстановка и философията на епохата, защото "Само чрез литературата човек може да влезе в кожата на другия, да разбере неговите различни и противоречиви черти и да не допусне да стане безмилостен."(175) Защо препоръчвам романа? Защото успява да покаже не само връзката между литературата и живота, но и да повдигне завесата към политическата обстановка в Иран, която за мен е terra incognita. Основното достойнство на творбата обаче откривам в скрития призив за толерантност и в непримиримостта към потисничеството, които се усещат на всяка страница.