Последната територия на щастието и свободната воля

Започвам книжната си година с един интересен и доста необичаен литературен експеримент на български автор. „Последната територия“ („Сиела“, 2016) от Момчил Николов не е творба, която трябва да се прочете за един ден и дори съм убедена, че само един прочит не е достатъчен, за да се осмисли. Ако си позволя да перифразирам отвращението от консуматорското общество, което определено е един от основните акценти в романа, то мога да кажа, че този текст в никакъв случай не е мейнстрийм, не се чете „леко“ и не може да бъде определян като смилаем от всеки читател. Базирам това свое твърдение върху многопластовостта на романа, който всъщност функционира на няколко равнища. Започвам с буквалното, което би трябвало да бъде и най-лесно за осмисляне – сюжетът:
Българин на средна възраст се събужда в непознат град (Барселона) и установява, че външността му е драстично променена и няма представа как е попаднал в Испания. Първата част „Изплъзващият се град“ следва неговия сблъсък с непознатата реалност и опитите му да си я обясни. Във втората част „Стратегията на охлюва“ ретроспективно сме върнати назад във времето преди въпросната случка в Барселона, където главният герой, назоваващ се Панди, вербално ни рисува себе си, не особено радостния си живот и размишленията си върху него в първо лице. Още в тази част на романа бях впечатлена от психологизма и усета към предаването в детайли на социалната фобия, развита от героя му, които авторът демонстрира, а също и от чувството за хумор, ирония и сатира. Нежеланието на Панди да бъде част от консуматорското общество ескалира до степен надхвърляща отвращение и предизвикваща особен тип невроза, с която протагонистът осъзнава, че вече не може да се справя сам. Парадоксално е как в ерата на комуникациите (в множествено число)липсва истинското общуване между хората, няма го живия контакт помежду им и това поражда все по-голяма социална изолация. Писането е една от формите на тази отчужденост и капсулиране в собствен свят: „Щом не можех да стигна до света, за който мечтаех, щом той най-вероятно вече не съществуваше, щях да си го направя сам – с въображение и с думи. Така прописах.“ (211) Светът на въображението обаче вече дори не е мимикрия на реалното битие – той е напълно измислен и самият герой го определя като симулакрум в смисъла на Жан Бодрияр: копие без оригинал. Достатъчно подробно обяснено за всички, които не са чели Бодрияр, но четат „Последната територия“ – симулакрум са нереалните светове, които не са копия на нищо съществуващо в делничното битие, а са създадени като измислица сами за себе си. Като пример за такъв свят Бодрияр беше дал Дисниленд, а също и територията, в която романът основно се случва в последствие – сънищата. В света на сънуването Панди би трябвало да намери решение на проблемите си в реалността, поне според психоаналитика си, който решава да му приложи новото експериментално лечение, наречено сънотерапия. Моментът, в който героят се решава да се подложи на тази терапия е ключов в романа и в живота му. Същото важи за последвалата му среща с Елена и Маноло.
Третата част на романа, озаглавена „Бел Епок“, донякъде изяснява връзката между тримата герои и представя един различен поглед към мисленето за психоанализата, сънищата и човешкото въображение като творец не само на свобода, но и на ограничения. От една страна историята на Маноло е силно ангажираща читателското внимание не само поради необичайната му биография и физика, но и с откритията, които той прави. Тук се усещат нотки на фентъзи не само поради наличието на паралелна (не)реалност, в която героят живее (наречена Бел Епок – идеалният свят на сънищата), но и поради възможността да се движи във времето и пространството и да общува с отдавна умрели хора (като самия Юнг), докато е в нея. Интерпретацията на разнообразните и причудливи сънища, случките и създанията, които се срещат в тях, вероятно ще бъде интересно изживяване за изкушените от психоанализата и познавачите на Юнг и неговите архетипи. За мен обаче ролята на точно тези епизоди беше най-неясна (това разбира се си е мой пропуск, защото винаги съм предпочитала Лакан и Фуко пред Юнг, колкото и да не ги разбирам и тримата).
Финалната част „Ерата на симулакрума“ свързва всичко прочетено в предходните 600 страници по непредвидим начин и изяснява не само връзките между героите, но по мое мнение и потенциалната им връзка с всички хора, опитващи се да избягат от реалността в някакъв симулакрум, който дори не е тяхно творение. Антиутопичното звучене усилва усещането за прозрение и преосмисляне на битието, което е закодирано в целия роман. За мен именно финалът е най-силната му част, въпреки че като цяло съм впечатлена от трудоемките проучвания, които несъмнено се предхождали написването му.
Разбира се, сюжетът е само основата, върху която са изградени призивите към съсредоточаване върху по-сериозни въпроси: Кога и как сме изгубили способността да живеем и сме се превърнали в консуматори – роби на търговския център? Възможно ли е да се откъснем от угнетяващата съзнанието ни мания за притежание и да бъдем щастливи по друг начин? Способни ли сме да преодолеем иронията на ерата на симулакрума, в която можем да общуваме с хора на хиляди километри разстояние, но не и с тези, седящи до нас?И разбира се, възможно ли е да станем господари на живота си, както сме призовавани в епилога?
Актуалното звучене на тези въпроси прави романа универсален. Но достойнствата на творбата тепърва ще бъдат оценявани. Стилът също не е за подценяване, защото именно той показва колко добър е един разказвач. Когато реалността е потискаща и уморителна, сънят е последната територия, в която можем да се откъснем от нея. Но ако се лишим за малко от него и почетем „Последната територия“, можем да достигнем и до други заключения.