„Тесният път към далечния север“ – между висотата и низостта на японския дух

„Щастливият човек няма минало, нещастният няма нищо друго.“
(12)

Романите за Втората световна война трудно могат да бъдат еднозначно определяни, защото всеки един от тях сякаш носи някаква лична болка, история, който бива разказвана фрагментарно, с много референции и лабиринти, из които читателят се върти напред-назад във времето. Това мигновено преминаване през десетилетия освен тенденция в постмодерното писане е и отражение на застопоряването, в която изпада съзнанието на жертвите на травма. Ако приемем, че по-голямата част от човечеството е жертва на колективната травма от ВСВ, то връщането назад е неизбежна необходимост за осмислянето на бъдещето. След дългото мълчание на участниците в тази чудовищна война, говоренето за нея от следващите поколения се превръща в терапия, в начин ако не за преодоляване, то поне за преосмисляне на всички злини, отнели човечността и изострили зверските и най-долни инстинкти.
Австралийският писател Ричард Фланаган изповядва личната си история, довела до създаването на романа шедьовър, носител на MAN Booker Prize 2014 пред The Sunday Morning Herald (http://www.smh.com.au/entertainment/books/freeing-my-father-20130915-2ttiz). Писателят признава, че творбата е посветена на неговия баща – оцелял военнопленник в японски затвор, но не той е централният персонаж в нея. Романът дава глас на отдавна забравените пленници и роби, загинали в нечовешки мъки по времето на строежа на жп линия между Сиам и Бирма за нуждите на японските военни. Отдалечеността от Европа и прикритието на тропическата растителност оставят това зверство встрани от големите трагедии на войната, за които обикновено се говори. Жестокостта обаче е не по-малка.
Вероятно най- забележителната характеристика на романа е заявена още в заглавието му: „Тесният път към далечния север“ е заглавие на сборник с най-високите постижения на японската поезия, отразяващи извисения дух на поданиците на Императора. Парадоксалното е, че точно тези образци на изящното слово са рецитирани от най-големите тирани – полковник Кота и помощника му Никамура, докато изтезават, малтретират и посичат австралийските военнопленници в името на същия този Император. Възвишеното съзнание се оказва фалшива претенция и на преден план излизат низките, зверски страсти на жестокост и омраза към всичко и всеки, който все още намира начин да вярва, че има изход. Красотата на думите се размива в грозотата на действията. В света на войната поезията губи смисъл. Но това е само на пръв поглед.

Протагонистът Дориго Еванс се вкопчва в изящната словесност, с чиято помощ се мъчи да съхрани собствените си хубави спомени и да надмогне ужаса на съществуването си в лагера. Историята на романа е до голяма степен неговата история, допълнена от съдбите на хората, които са еднакво обречени, независимо дали умират в процеса на непосилен труд или оцеляват, за да отложат малко физическата си смърт. Още в началото на произведението става ясно, че Дориго е оцелял и се радва на почести, които по негова собствена преценка са незаслужени. Така започва ретроспекцията на живота му и разгръщането на все по-мрачните картини на смърт, страх и отчаяние. Във всички изпитания, на които е подложен обаче, той успява да запази спомена за любовта. Любов, която не може да бъде „нормална“, във време, в което целият свят е превърнат в ад, но която е достатъчно силна и изпепеляваща, за да продължава да напомня за себе си, дори когато е нежелана.
Романът е разделен на пет части, всяка от които започва с епиграф от хайку. Първата разказва за настоящия живот на уважавания хирург и герой от войната Дориго Еванс, втората разкрива голямата му любов, третата ни прави свидетели на непосилния живот на австралийските военнопленници в трудов лагер на японците, където строят Линията, четвъртата част показва как са продължили съществуването си оцелелите от военния ад, а петата логически поставя финал на историята, доколкото това е възможно. Единството от тези пет части прави романа толкова впечатляващ. Героите и спомените оживяват и читателят съпреживява с тях и с Дориго една от най-мрачните войни в историята на човечеството.
Както всички носители на големи награди „Тесният път към далечния север“ има и своите почитатели, и непримирими критици. Темата за войната определено не е нова, нито стилът на писане (освен неизбежните паралели с Клавел, спонтанно се сещам и за „Английският пациент“, „Птича песен“, „Стрелката на времето“, а сигурно и много други) е непознат. Не може да се отрече обаче, че романът влияе, докосва, разтърсва – не оставя читателя безразличен. От една страна това се дължи на личната ангажираност с историята, която няма как да се пренебрегне. Но облечена с подходящите думи, тази история заживява свой живот. И се случва това, което осъзнава Дориго Еванс: „Беше стигнал до извода, че хубавата книга те кара да я препрочетеш. А най-хубавите те подтикват да се взреш отново в собствената си душа.“ (36)