Но си струва да се опита." (447)
Уилям Уортън издава първия си роман, когато е на 52 години и доказва, че никога не е късно да опиташ и да успееш да сътвориш нещо великолепно. Забулена в мистерия, личността на автора (доктор по психология и запален по канарчетата птичар) също прозира в емблематичната му творба, която благодарение на проблематиката и увлекателния език се превръща в един от най-четените и дискутирани американски романи. Издаден у нас през 1981 г. от „Народна просвета“, той присъства в немалко домове, но обяснителните бележки под линия (като например пояснения кой е Кларк Кент и кой – Попай Моряка) и определянето на мажоретките като „викачки“ ме накараха да се замисля колко чужда ни е била американската култура и как през последните няколко десетилетия сме претърпели съществена трансформация (за съжаление не изцяло положителна) в това отношение. Тъй като смятам, че културно-историческата обстановка играе определяща роля при интерпретацията на дадена творба, трябва да отбележа, че действието се развива няколко години преди и малко след Втората световна война в тихо градче в щата Пенсилвания, САЩ. Настоящата епоха на мултикултурализъм и стремеж към емпатия (поне в литературата) трудно би приела елементите на расизъм, които се прокрадват понякога, или пък откровената жестокост при сцените с умъртвяването на уличните кучета от кучкарите. В онези години обаче подобни сцени дори не са били обект на дискусия, да не говорим за обстоен анализ и възмущение. Творбата безспорно има други достойнства, които позволяват да пренебрегнем пропастта между литературно-философските тенденции на епохите.
Този завладяващ роман разказва за съзряването и болезнения сблъсък с реалността на двама на пръв поглед много различни приятели от малко американско градче. Колкото повече Ал се фокусира върху външния си вид, силата и спортните си занимания, толкова повече Пилето потъва във въображаем свят, досегът с който може да бъде осъществен единствено в сънищата.Това е творба за две момчета, чийто мечти са свързани с бягство от реалността, но сякаш именно то ги сплотява и утвърждава приятелството им. Романът обаче отразява и един общочовешки стремеж към докосване до красотата на мечтите и впускане в живота дори напук на страха.
Втората световна война вече приключва, когато раненият сержант Алфонсо е изпратен във военна психиатрия, за да се опита да установи контакт със своя приятел от детството, който отказва да комуникира и се държи неправдоподобно за човешко същество. Разказвайки му спомените си с него, Ал ни пренася във времето преди войната, когато с Пилето са се забърквали в най-различни истории, не винаги със съвсем благополучен край. Повествованието на Ал е прекъсвано от спомените и разсъжденията на Пилето. Това ни дава възможност да погледнем на някои събития през две различни перспективи. Накрая обаче всичко опира до жаждата за живот и копнежа по мирните дни, който се засилва във времето на зло и разруха. Това е трогателната и оставяща отпечатък история на две момчета, които не само успяват да станат мъже по много по-труден начин, отколкото някога са предполагали,но съхраняват и частица от общото си минало като искра в мрака на нерадостната действителност. От нея никой не се измъква лесно, но чувството за хумор помага, особено ако е споделено с приятел.
Творбата има две темпорални направления – в психиатрията, където Алфонсо говори на стария си приятел с прякор Пилето (така и не научаваме кръщелното име на героя в течение на цялото повествование) и в спомените и на двамата герои. Миналото ги тегли към себе си не толкова с щастливо детство и юношество, колкото с усещането на младостта и дръзновението, които ужасът на войната до голяма степен им е отнел. Тези срещи, които всъщност са и срещи с живота отпреди войната, помагат и на двамата герои да се завърнат към себе си, въпреки опасенията, че са изгубили смисъла и желанието си за борба със статуквото. Ал е бунтар по природа, който след войната се самоопределя като страхливец, а Пилето няколко пъти в романа се пита кой всъщност е той самият. Страстта му към канарчетата го отчуждава от хората, но той вижда много общи черти помежду им, като например животът в плен и непознаването на свободата. Приключенията, в които се впускат двете момчета и размислите, които провокират и читателското внимание придават на творбата допълнителна философско-психологическа нотка. Но основният мотив според мен е приятелството, което надживява общите интереси, отчуждението, войната и страха.
„Пилето“ е едно завръщане към младостта от перспективата на изстрадалата зрялост. Творбата повдига много въпроси за същността на света и смисъла на пребиваването ни в него, но шегаджийското намигане, с което ни е напомняно да не се взимаме прекалено насериозно присъства през цялото време:
„Всеки си е посвоему луд. Ако това досажда на твърде много хора, тогава те обявяват за невменяем.“ (185)
Лудостта като стремеж към различие и дори като механизъм на автоидентификация разкрива тесногръдието на жестокия свят, който не е гостоприемен към индивидуалностите. Войната обезличава хората и заличава самоличностите им. В подобни случаи краят не може да бъде наречен щастлив, но дори когато смехът е през сълзи, той е едно завръщане към изгубената човечност. Точно тази човечност можем да открием и в романа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар