„Музей на невинността“ –пътеводител или каталог на една любов

Стилът на Орхан Памук не позволява той да остане неразпознат, но в някои случаи тази невъзможност за анонимност носи със себе си клишета и предубеждения. В „Музей на невинността“ обаче той се изявява не само като виртуоз на словото, но и като психолог и познавач на човешката душа. Ако перифразирам цитат от романа "няма човешко сърце, което да не може да бъде спечелено и крепост, която да не може да бъде превзета с търпение и смирение"(561), мога да кажа, че по същия начин "с търпение и смирение" Памук си проправи път към моето читателско сърце. "Музей на невинността" е едновременно изповед , пътеводител и каталог на една любов, която от самото си начало е осъдена на невъзможност. Творецът представя тази любов пред читателя по един нетрадиционен начин - като силна, разтърсваща емоция, напластявана във времето, вещите и цялото същество на разказвача. Тази вечна тема придобива нова трактовка и поради спецификата на културно-етническата обстановка и сложността на семейните отношения, които дори през последната четвърт на 20. век трудно признават волята на индивида във въпросите, свързани с продължаването на рода. Повикът на сърцето влиза в конфликт с общоприетата представа за морални устои, но това позволява на разказвача обстойно да обговори позицията си и да аргументира своя избор, на който остава верен до самия край.
            Езикът на Памук е богат и красив до степен на лиричност. Той не просто разказва, а рисува душевни състояния чрез словото. Физическата болка става осезаема за читателя, също както и несекващото страдание, обземащо живота на Кемал в продължение на една година след раздялата му с Фюсун. Тези епизоди са особено драматични, защото от една страна разкриват външните ограничения, които не позволяват на младия мъж да бъде щастлив, но всъщност показват и психологическата бариера на ограниченост, която той трябва да премине. Това е болезнена метаморфоза на съзнанието, през която Кемал преминава, за да израсне духовно и да успее да съхрани любовта, която преобръща живота му.
         Условно разделям романа на три части, в които едновременно дочувам отзвука на други три мои любими творби, които обаче са интерпретирани през културните специфики на истанбулското общество в периода 1975-2007 година. Животът на Кемал преди Фюсун сякаш ни показва картини от "Великият Гетсби": новобогаташите си основават свое младежко общество, в което всеки се стреми да се представи европеизиран и модерен като постоянно се организират партита и се демонстрира определен вид интелектуално превъзходство (което в последствие е не само безпочвено, но дори комично в споменатите мюсюлмански културни реалии). Страдащият след раздялата с Фюсун Кемал извиква в съзнанието ми образа на друг велик литературен страдалец : Морис Бендрикс от "Краят на аферата". Колкото и да се опитвам да стоя настрана от религията и в двете творби, кармичната обреченост я има и в двете любовни истории, които дори приключват по сходен начин. Третият роман, с който не мога да не направя паралел е "Любов по време на холера". Той ни помага да проумеем същността на очакването и ролята му за идеализирането на любовта и опазването й от принизяването до баналност. Памуковият Кемал наистина успява да премине през лъскавия живот на Джей Гетсби, гневът на Морис Бендрикс и несломимостта и търпението на Флорентино Ариса. Той обаче запазва и специфичната за Памук склонност към анализ на битието и времето. В романа е отделено доста място на времето като конструкт на битието, както и на вещите и ролята им в музея. Опредметяването на любовта и своеобразното й хронологично подреждане в музей намират своето обяснение в стремежа на Кемал да съхрани спомена за своята любима и тяхната история. Твърдението на Аристотел, че времето е линеарен отрязък от мигове се превръща в кредо за протагониста и той до края на живота си се стреми да се завръща към точно определени мигове, които е запомнил. Това му дава възможност и да формулира забележителното първо изречение на романа: "Бил е най-щастливият миг в живота ми, не съм го знаел", а в последствие и да поясни: „Впрочем, в момента на изживяването му никой не съзнава, че тъкмо този е най-щастливият миг в живота му“ (89). Възможността за осъзнаването се появява със спомена, а завръщането към него е опит за повторното му изживяване. Изкуството на литературата всъщност не само прави възможно повторното изживяване, но както и вещите в музея дава възможност на повече хора да се докоснат до спомена, до любовта, до човешкото.

Тъй като повествованието се води в първо лице (от Кемал, а в последната глава и от Орхан Памук, който обича да се появява в книгите си), представената гледна точка към описаните събития и емоционални терзания е мъжката. Женските гласове са сподавени и типизирани до схематични роли на майка, съпруга или мръсница. Дори привидно европеизирана жена като Сибел не може да се опълчи на общоприетото мнение. Най-големият страх на родителите е дъщеря им да не „свърши“ като злополучна изоставена от мъжа героиня. Образът на жената в романа от една страна е такъв, какъвто се очаква в едно мюсюлманско общество: силно потиснат. От друга страна обаче всяка една от героините носи своята непокорност и се опитва да се бори със статуквото.  Онези от тях, които истински се опълчват на неправдата обаче, биват безжалостно изолирани, осъждани и одумвани дори на погребението си (Белкъс – „проститутката утешителка“).

Романът повдига въпросите за духовната самота сред общество от фалш и за най-интимните копнежи на сърцето, които не се подчиняват на норми и договорки.
Тази книга ме накара да погледна на Памук по различен начин и да оценя майсторството му на творец и разказвач. Съществуването на „Музей на невинността“ уплътнява още повече историяна на Кемал и Фюсун, както и на всички, които някога са изживявали истински разтърсващата любов, която искат да помнят.

 https://www.youtube.com/watch?v=Kk9VBYfYHMM

"До кого писа писмата?" - "Странност на ума" - една половинвековна разходка

Когато още първото изречение на един роман резюмира съдържанието му, то обикновено заблуждава или поне предава само частична информация. В случая със "Странност на ума" читателят бързо разбира, че Мевлют всъщност не е главният герой, нито творбата е посветена точно на неговата история. Романът в целостта си изпълнява една много по-всеобхватна задача: той рисува Истанбул през очите на неговите обитатели и техните гласове за период от около 50 години.

В моя прочит "Странност на ума" има две сюжетни линии: семейната сага на фамилиите Акташ и Карташ (заедно с приближените до тях хора) и преобразяването (или изграждането) на съвременния Истанбул на фона на политико-социалните промени в Турция. Връзката между традиционното и новото е представена чрез личната история на дошлия от село търговец на боза, който се мъчи да овладее пространството на градското, докато не проумява, че той самият е бил завладян от града. Разклоненията в потока на мислене (ума) на Мевлют са неразривно свързани с отбивките на криволичещите истанбулски улици, които той обикаля. От чужденец, преследван от улични кучета, полицаи и крадци, Мевлют се превръща в част от града, става "свой" на градското пространство. Тази трансформация е болезнена за него, защото се случва с цената на много лишения и лични нещастия, но в края на романа установяваме, че враждебният Истанбул е признал Мевлют за свое дете и дори бездомните кучета вече го обичат.

През целия си живот в столицата Мевлют работи като уличен продавач, дори когато тази работа не му е необходима. Истината е, че вървейки през града той го усеща, изживява го и успява да се почувства част от него: "В града, сред тълпата, човек можеше да се почувства самотен и беше възможно да скрие странността на ума си сред тълпата - онова, което всъщност превръща града в град"(127). Мевлют става истинско дете на града, като се сблъсква с характерното усещане за меланхолия, безнадеждност и самота, които той навява. "Странност на ума ми. Каквото и да правя, аз се чувствам напълно самотен на този свят" (254).

Уличният търговец, пристигнал от село като дете, става мъж в града. Градското пространство обаче е враждебно към него и не му позволява да бъде щастлив. Мевлют цял живот носи копнежа по щастието и само веднъж го изживява като осъзнато, чрез семейството си. Той е граничен персонаж, застанал на междата между село и град, минало и настояще, традиция и модерност. Това постоянно раздвояване не му позволява да познае покоя на щастието и той разсъждава как "животът бе сякаш нещо, което се случва на друг".

Въпросите на сърцето са показателни за неспособността на Мевлют да направлява дори собствения си живот. Чрез интригите на братовчед си Сюлейман той се въвлича в сложна любовна история и три години пише любовни писма до непознато момиче с красиви очи. Важно ли е кое е момичето? Намерението на сърцето може ли да бъде изразено чрез намерението на езика? И не е ли всичко това поредната странност на ума? Макар и доста по-късно Мевлют ще осъзнае, че късметът всъщност винаги е бил на негова страна, а "всички житейски неща, причиняващи му страдание, се дължаха на една странност, странност на ума му"(300).

Романът лесно може да заблуди и подведе невнимателния читател. Наративната техника е впечатляваща, издържана в типичен маниер на постмодерна полифония, даваща израз на всеки глас. Но, докато някои ще се зачудят дали писмата са за Раиха или за Семиха, други ще осъзнаят, че голямата любов на Мевлют всъщност е Истанбул, с чиито улици той е свързан по-силно от всякаква брачна клетва. Вървейки по тях той едновременно обхожда спомените си и достига до най-съкровените кътчета на своя ум.

Най-точното определение за "Странност на ума" аз откривам в думите на Алберто Мангел за в. „Гардиън“: Though at times it reads as a cross between a history manual and private memoir, A Strangeness in My Mind is above all a love letter to the city in all its faded, messy, dusty glory (1).  Любовното писмо до Истанбул, което Памук умело е написал, вплитайки в него душите на десетки, стотици, дори милиони негови обитатели като Мевлют и останалите персонажи в романа. Всеки един от тях обговаря града през личната си перспектива и оставя една малка частица в безкрайната му история.

(1) https://www.theguardian.com/books/2015/oct/02/strangeness-in-my-mind-orhan-pamuk-review-istanbul-novel

За неразбраната другост в "Сняг" на Орхан Памук

Когато започвам роман на Нобелов лауреат винаги имам огромни очаквания да бъда разтърсена или поне провокирана към инакомислие. "Сняг" на Памук оправда втората част от тези очаквания, вероятно защото за мен той и неговото писане си остават "други", "странни", непознати и провокиращи към подлагане под съмнение някои мои лични виждания. Въпреки това издирих и прочетох точно този роман, за да се опитам да вникна в едно по-различно светоусещане и да "преживея" литературно един фикционален преврат, докато все още чувам чудовищния отглас на реалния.

Като основна тема в "Сняг" мога да определя сблъсъка между два на пръв поглед несъвместими свята - една колизия от непримиримости, с която ние, външните наблюдатели и туристи, няма как да сме запознати. Ако образът на Турция в рекламните ни брошури е изграден на базата на хармоничното съжителство между Европа и Ориента, "Сняг" ни показва напрежението, озлоблението, унижението и нещастието на една страна, която "така и не е успяла да преодолее вроденото й чувство за цивилизационна шизофрения" (Christian Caryl, The New York Review Of Books, 2005). Неопределеното място на турците и постоянното "бродене" между Изтока и Запада ги превръща не само в културен феномен, но и в народ, който трудно се самоидентифицира. Неслучайно Памук изгражда творбата си в постоянни опозиции, дори героите му са раздвоени и се изразяват двусмислено: "Доста по-късно Ка щеше да отбележи, че всички, с които се бе срещал в Карс - с изключение на Неджип - се изразяваха двусмислено с някаква инстинктивна хармоничност и щеше да се запита кое я обуславя - бедността, страхът, самотата, изолираният живот?" (326) Главният герой Ка (връзката с Кафка и дори с Чеховия човек в калъф е очебийна през цялото повествование) е олицетворение на тази раздвоеност с постоянните си колебания и със страха си от щастието. Останалите персонажи обаче също не могат да бъдат определени като еднозначни, колкото и да се опитваме да ги поляризираме на основата на социалните и политически роли, които са си избрали. Както на пръв поглед Ка е западно ориентиран емигрант, възприеман от карсци като атеист, така и Мурат, водачът на ислямската партия, в миналото е бил негов състудент и съмишленик. Усещането за недоизказаност и недоразбраност витае в общуването между персонажите. Всяко становище има подтекст и отделна история, която остава необговорена, но почувствана. Личната болка от продължителното потискане на собствените желания ескалира и рано или късно се проявява под формата на някакво действие – протест,самоубийство, поезия, насилие или преврат. Това са само форми, под които се изливат дълго трупаните емоции свързани с въпросите на културната и личностната идентичност на цяла една нация, в която всеки индивид има по няколко роли, често пъти несъвместими.

Тази раздвоеност поражда и доминиращото чувство за срам. Всеки от героите се срамува от нещо - Ка - от неуспеха си зад граница, Мурат - от промяната в убежденията си, Ипек - от несполуките си в любовта, Сунай Заим - от публичното унижение и т. н. Усещането за несъвместимост просмуква цялата творба - чувството, че не си на мястото си, че си неуместен, отхвърлен, неразбран, незначителен. Срамът от собствената другост е трагедия сам по себе си. Той подтиква към самоубийство момичетата, привлекли вниманието на медиите към забравения граничен град Карс. Също така отприщва озлобление и желание за мъст. Отхвърлянето на другите в този случай е защитна реакция на срама от собствената другост. Той провокира гнева на хората, които не желаят да приемат налагани отвън рестрикции върху това кои да бъдат и като какви да се определят. Памук се опитва да остави техния глас да прозвучи в творбата с молбата, която отправят: да не вярваме на нищо, написано за тях и за града им. Защото вероятно няма да ги разберем, или още по-лошо – ще ги съжалим.

Наративната техника на романа е издържана в постмодерната традиция за полифонично звучене. В допълнение на споменатата раздвоеност на повечето персонажи, разказвачът е авторовото алтер его Орхан бей, който буквално възстановява по часове престоя на мъртвия си приятел, поета Ка, в градчето Карс като чете разнообразни източници и слуша различни разкази, докосвайки се до множество гледни точки. Орхан пренаписва, но и пре-живява Ка през очите, сърцата и спомените на различни хора. В процеса на това търсене той се натъква и на много неочаквани разкрития  за своя приятел, не всички от които са положителни. Разказът се понася ту напред, ту назад във времето и оставя усещането за пагубна предопределеност и невъзможност за промяна.

Събитието, около което са заплитат нишките на романа обаче е именно превратът в градчето. Обречен на гибел, той се случва единствено поради стечение на обстоятелствата – снеговалежът е прекъснал пътищата към Карс и външната намеса известно време е невъзможна. Съдбите на героите са обвързани с този преврат, който е поредният сблъсък на идеи, убеждения и лични интереси. За съжаление в свят, в който индивидът е потискан и безкрайно нещастен, не е възможно да се говори за обективна и трезва преценка – всяко действие е прекалено лично, особено когато става дума за общество в малко градче, в което всички се познават. И въпреки това се мразят и не се разбират. Но предпочитат да останат там. А на въпроса защо, който аз няма как да не си задам, си отговарям с цитат от творбата: „Може би стигнахме до сърцевината на нашата история. В каква степен може да се проумее болката и обичта на другия? В каква степен можем да проумеем хората, изпитващи по-силни страдания, лишения и терзания от нас?“ (348) Другостта се нарича по този начин, защото е трудна за проумяване. Тя обикновено остава неразбрана, особено ако е обвързана с отчуждение и радикално противопоставяне на всичко познато. Но нейните неразрешими въпроси раждат литература, достойна за Нобелова награда. Великите разказвачи като Памук умеят да оставят противоречиви чувства и неразрешени въпроси. Защото все пак мисленето ражда удоволствието на читателя.