Филипа Грегъри в "Дворът на Тюдорите"

Филипа Грегъри е една от най-известните съвременни писaтeлки, чието име се свързва предимно с поредицата за Тюдорите и английския кралски двор през 15-16 век. Бакалавър по журналистика (с последвал курс по история) и доктор по литература, тя успява да съчетае достоверност и художественост с неподражаем маниер, превърнал се в нейна запазена марка. Двете по-мащабни поредици, в които са обединени романите й, са „Войната на братовчедите“ и „Дворът на Тюдорите“. Тук ще се спра върху втората, която към момента включва осем заглавия, проследяващи историческите събития от пристигането на Катерина Арагонска в двора на крал Хенри VII до управлението на последния владетел от династията на Тюдорите – кралица Eлизабет I. Заглавията са подредени според историческата си хронология (1491 - 1578), а не по дата на издаване. Всяка от тези книги има собствена физиономичност, защото говори с различен глас. Филипа Грегъри дава възможност на жените в двора на Тюдорите да разкажат съдбата си и това художествено решение е изключително успешно за поредицата. Романите споделят някои общи черти, като например въпроса за мястото на жената, значението на моралните ценности и връзката им с религията, лицемерието като начин на живот и особеностите на човешкото съзнание от 16 век. Писателката успява да ни потопи в епохата на Ранния ренесанс в Англия, където Средновековието все още осезаемо присъства не само с проблематичните си клерикални догми, но и с ограниченията, наслоявани от тях в съзнанието. Представителите на аристокрацията, които са основните герои в романите, живеят в собствен свят на въобразено величие, но всички те са роби на прищевките, хрумващи на тираничния владетел Хенри VIII. В кралския двор никой не е свободен, дори самият монарх. Усещането за сигурност е непостижимо, а интригантите са единствените, които имат шанс да оцелеят по-дълго. В тази атмосфера чуваме гласовете на потискани и дори маргинализирани жени, които разказват своите малки или по-големи житейски съдби на фона на мащабния наратив на исторята.
Хилари Мантел казва, че създателят на исторически романи е единственият писател, комуто се налага да се извинява за това, че си измисля сюжети и герои. Въпреки критиките към Филипа Грегъри за исторически неточности и слабости в наратива, тя успява едновременно да създава истории, придържайки се достатъчно близо до фактите, и да запленява милиони читатели по света. Романите й вероятно никога няма да получат Букър, но за мен бяха приятно и неангажиращо разнообразие в труден момент. Ето как ги прочетох:


"Вярната принцеса" („Еднорог“, 2011)

показва романтичен и почти невинен образ на младата Катерина Арагонска. Третоличният наратив за живота й в английския кралски двор понякога преминава в ретроспекция, а след това се превръща в епистоларна изповед. Катерина пише за страховете, желанията и изпитанията, през които постоянно й се налага да преминава. Като историческа фигура тя е интересен образ със своята нелека съдба, изпълнена с превратности. Водещото убеждение у нея, което не й позволява да се предаде дори в моменти на безнадеждност, е вярата, че тя по право е кралица на Англия и никой не може да й отнеме този трон. Филипа Грегъри предлага една увлекателна история, в която със силата на художественото слово суровата Катерина е показана от човешката си страна.
Разказът от първо лице приближава читателя до героинята, но въпреки това е трудно да се говори за симпатия към нея. Катерина е типична кралска дъщеря, която вярва в собственото си неприкосновено право да властва и е готава буквално на всичко, за да се възползва от него. Колкото и да е възвеличавана като достойна кралица и дама, тя е просто една безкомпромисна и дори безскрупулна жена – продукт на врмето си и на религиозно-дворцовите внушения, с които е възпитана. В началото виждаме младата, но решителна инфанта Каталина, която е готова да се подложи на унижение пред стария крал Хенри, за да сключи брак със сина му Артър, а във финала нейната решителност е все така непоколебима, дори 27 години по-късно, когато трябва да се справя с униженията от собствения си съпруг Хенри VIII. Верността на принцесата е преди всичко към титлата й, въпреки че версията за романтичното обещание, дадено на смъртното легло на Артър, постига отличен художествен ефект.


„Три сестри, три кралици“ („Еднорог, 2016)

разказва отново събитията от младостта на Катерина Арагонска, но от името на по-голямата сестра на Хенри VIII – Маргарет, която е омъжена за краля на Шотландия с намерението да подсигури мир между двете съседни и постоянно враждуващи държави. Пътешествието на младата принцеса между две различни култури е показателно по отношение на промяната, която може да настъпи в убежденията на човек, комуто е даден шанс да опознае своя „враг“. Шотландският крал Джеймс безспорно е най-обаятелният образ в този роман, особено на фона на слабохарактерния и суетен Хенри VIII, който постоянно мени мннието си и често изоставя сестра си на произвола. За съжаление обаче времето на рицарството отдавна е минало в Англия и подобен образ няма как да просъществува дълго.
Заглавието на романа е вдъхновено от трите бъдещи кралици, които се срещат в двора на Хенри VII в началото на 16.век (1501) – Катерина Арагонска, Маргарет и Мери. Макар и още млади момичета, те си дават обещание да бъдат сестри и да си помагат. Маргарет разказва как сестрите й не спазват това обещание към нея, като не пропуска да се поставя в позиция на жертва и да проявява завист към останалите две жени, превърнали се в нейни съпернички. Образът й е основан върху малкото факти и запазени нейни писма, които са достигнали до нас, но колкото и пленително да разказва Филипа Грегъри, Маргарет не успява да се превърне в героиня, с която читателките да се идентифицират. Налчието на тази дистанция може да бъде причина някои хора просто да не дочетат книгата, което би било жалко, защото романът има своите достойнства: шотландците са много интересен народ, а замъците им са изключително обаятелни, както и цялата атмосфера, типична за творбите на Грегъри.

„Другата Болейн“ („Еднорог“, 2007)

Безспорно най-популярният роман на Филипа Грегъри дължи своя успех от една страна на несекващия интерес към скандалната исторя с аферата между Ан Болейн и Хенри VIII, но не можем да отречем и нестандартния поглед, през който тези добре известни на всеки исторически събития са разказани. В романа говори сестрата на Ан, Мери, която е единствената оцеляла от децата Болейн и има какво да разкаже. Тя става свидетел на възхода и падението на своята сестра, както и на абсолютната трансформация на крал Хенри, която води не само до промяна в личния му живот, но и до преобръщането на реда в цяла Англия. Останала в сянката на сестра си, Мери се превръща в достоверен хроникьор на ужаса, съпътстващ разпада на традиционния кралски двор. Мнозина обвиняват Ан заради това че разпалвайки огъня на желанието в сърцето на суетния крал Хенри, тя успява да „подпали“ цялата страна. Истината обаче се различава от легендата, защото Ан и всички останали жени на Хенри са жертви на обстоятелствата. На Мери е отсъдено да бъде "другата Болейн" не само заради превъзходството на Ан, но и поради възможността да осъзнае жестокостите, превърнали се в ежедневие за нейното семейство, и да се разграничи от тях. Романът съчетава историзъм и художественост като ни пренася в изпълнения с интриги и задкулисни борби двор на крал Хенри VIII. През очите на Мери ставаме свидетели на неговата чудовищна трансформация в тиранина, познат ни от учебниците по история и виждаме как мечтата на едно младо момиче да стане кралица може да струва не само живота, но и честта и достойнството на хората, които обича.

В "Наследството на Болейн"(„Еднорог“, 2008)

Филипа Грегъри проследява събитията в двора на Хенри VIII от 1539 до 1542 г през погледа на три много интересни учестнички в тях: Джейн Болейн (позната ни като Джейн Паркър от "Другата Болейн"), Ана от Клев и Катрин Хауърд. Четвъртата и петата съпруги на краля се превръщат в забележителни персонажи, които разкриват своята човешка страна и до голяма степен поставят под въпрос стереотипните рамки, в които до момента са интерпретирани като исторически фигури. Те престават да бъдат "грозната" и "глупавата" съпруга и се превръщат в жени, които разказват себе си като частици от великия наратив на исторята. Дори тийнейджърката Катрин Хауърд успява да провокира съчувствие, въпреки наивната си простота на провинциална английска девойка, която е възпитана да разсъждава през призмата на материалната облага ("Да видим какво имам"). Похватът с първоличния наратив е запазена територия на Грегъри, като по този начин тя умело въвежда читателя в света на различни героини. Особено съм впечатлена от създаването на образа на Джейн Болейн (Джейн Паркър), която още от първите страници разсъждава за себе си като за жертва, изгубила обичания си съпруг, но успяла да запази титлата си "лейди Рочфорд". За читателите като мен, запознали се първо с предходната книга от поредицата - "Другата Болейн", е ясно, че Джейн е възможно най-отрицателната героиня, която на всичко отгоре изобщо не е фикционална: доказателствата за нейното предателство към съпруга й и сестра му Ан Болейн са неопровержими както още в тогавашно време, така и в наши дни. Тя обаче гледа през собствените си очи, през които продължава да се вижда онеправдана и ощетена. Мисълта за вина й е чужда и тя всячески се опитва отново да се домогне до титла, съжалявайки че Мери е отнела по-голямата част от наследството на Болейн. Джейн обаче дори не предполага, че тя е само пионка в ръцете на алчния си и безскрупулен чичо Томас Хауърд, херцог на Норфолк.
Филипа Грегъри успява да ме накара да изпитам усещане на съспенс, разказвайки ми история, с която съм сравнително добре запозната. Не мога да не й се възхитя за това майсторство. Страховете на Ана от Клев, несигурността и болката й са повече от осезаеми за читателя. Същото се отнася за наивните самозаблуди на Катрин и окончателното падение на Джейн. А крал Хенри е истински шедьовър на историческия роман, затова и поредицата се върти около неговия възход и постепеното му саморазрушаване.
"Наследството на Болейн" безспорно се нарежда сред любимите ми исторически романи, като дори смятам, че този роман е по-добър от "Дугата Болейн".

„Укротяването на кралицата“ („Еднорог“, 2016)

Катрин Пар е известна основно с факта, че успява да надживее съпруга си - тиранина Хенри VIII, но с изключение на това нейната личност е незаслужено пренебрегвана от историята. Романът около тази забележитела жена изважда наяве множество нейни постижения - преводи на Библията, теологични разсъждения, дори съставяне на авторска книга. Влиянието на Катрин върху младата принцеса Елизабет е неоспоримо - в романа е загатнато нейното решение да не се омъжва, след като на съпруга е дадено правото да подчинява жена си и да я "укротява". Заглавието на романа е свързано с унижението, което Катрин Пар трябва да понесе от тираничния си съпруг, за да оцелее. Романът, както и останалите произведения на Грегъри, има своите феминистични нотки, особено силно осезаеми в образа на Ан Аскю - мъченица, загинала на кладата в защита на правото си да разсъждава върху Библията. И тук постоянно ставаме свидетели на неспирните интриги в кралския двор, но в последните си години кралят се държи шизофренично и изпраща на смърт дори най-близките си съветници. Никой не може да се чувства сигурен около него, а Катрин има нелеката задача да го омилостивява в честите му пристъпи на гняв. Хенри се е превърнал в абсолютно чудовище, а Катрин възприема брака си с него като приказката за Синята брада, от която смъртта на единия от двама им е единствен изход.
Любовните копнения по Томас Сиймор, които се предполага че дават сили на Катрин и показват нейната женственост и потребност от истинска любов в един свят на фалш и интриги обаче, ми дойдоха в повече, тъй като въпреки радостта си в края на романа, че отново е свободна, героинята доброволно се обрича на нови страдания с него. Още на първите страници на следващия роман "Шутът на кралицата" ставаме свидетели как Сиймор проявява явни сексуални желания към младата принцеса Елизабет, докато Катрин очаква детето му.

„Шутът на кралицата“ („Еднорог“, 2009)

се случва основно по времето на управлението на Мери Тюдор и е разказван през очите на нейния необикновен шут-жена на име Хана. В смутните времена на управлението на тираничния Хенри VIII Англия е доведена до тежко икономическо състояние, с което младият и болнав крал Едуард не може да се справи. По настояване на съветниците си той поддържа протестантството и държи сестрите си изолирани далеч от двора. Малко преди неговата смърт Хана е изпратена от лорд Робърт Дъдли да шпионира принцеса Мери, която е законната наследница на короната. Хана е необичаен и дори неправдоподобен герой, но нейната изключителност внася доза колорит в този иначе не особено завладяващ роман. Вероятно няма човек, който да твърди, че харесва "Кървавата Мери", но разказът за нея успява да обясни действията, с които краткото й управление е запомнено. Мери се изживява като мъченица, готова на всичко за да върне католическата религия на майка си в Англия. Достойна дъщеря на Каталина Арагонска, тя държи на правото си да управлява и вярва, че то не може и не трябва да й бъде отнето.Романът и в частност Хана като разказвач, са доста щадящи към Мери и обвиняват предимно нейния съпруг Филип II за зверствата, съпътстващи краткото й управление. Неминуемо се натрапва сравнението със съдбата на майка й, която също като нея умира изоставена и нещастна.
Другите два женски образа в романа са тези на младата принцеса Елизабет и на самата Хана. Още в първите страници Хана наблюдава 14-годишната Елизабет, която играе по доста сексуален начин с пастрока си Томас Сиймор. В последствие нейната чувствена сексуалност ще бъде предмет на множество коментари в книгата. Като цяло Грегъри очевидно не приема идеята за "девствената кралица" и се стреми да направи образа на Елизабет особено сексуален по модела на майка й Ан Болейн. Малката сестра се явява абсолютен антипод на студената и сериозна Мери, която не успява да се докаже нито като кралица, нито като жена. В този ред на мисли самата Хана е объркана по отношение на симпатиите си към двете царствени сестри и лорд Робърт Дъдли, който я привлича неимоверно. Хана не е симпатична героиня, решенията, които взима са силно проблематични, непостоянна е, но това е част от умението й да стои на границата между световете. Тя е ясновидка, но и изключително образована жена, влюбва се, но не иска да се лиши от свободата си, твърди че може да бъде вярна, но не знае на кого и като цяло е изтъкана от противоречия. Романът до голяма степен разкрива и нейното собствено съзряване, разбира се с уговорката, че тя е измислен персонаж. Въпреки че е първоличен разказвач Хана не е симпатичен персонаж, а по-скоро провокира въпроси с неизвестни отговори. Покрай увлечението й към Робърт Дъдли се срещаме със съпругата му Ейми, с която Хана известно време живее в провинцията. Още тук тя е представена като невежа и досадна жена, пречеща на светския живот на съпруга си. В следващата книга от поредицата имаме възможност да вникнем и в гледната точка на лейди Дъдли, която е поредната жертва на кралските обстоятелства.

„Любовникът на девицата“ („Еднорог“, 2010)

Романът пресъздава първата година от управлението на Елизабет I и предполагаемата й афера с Робърт Дъдли. Младата кралица е показана като неуверена и подвластна на чуждо влияние, а образът на Дъдли е по-скоро отблъскващ със своята студенина и пресметливост. Отношенията в кралския двор са крайно лицемерни, интригите са ежедневни, а заговорите за убийство също не са рядкост. Съветникът на младата Елизабет Уилям Сесил обаче знае как да се възползва от обстоятелствата и дори да ги дирижира. На мистерията около смъртта на Ейми Дъдли е дадена нова трактовка, намек за участието на кралицата в убийството й, но със съвсем различен мотив от предполагаемия брак с Робърт. Образът на Елизабет като цяло не е много положителен у Грегъри. За сметка на това Ейми, която получава възможността да убеди читателите в любовта си към Робърт, е показана като саморазрушила се от невъзможен копнеж жена, която отдавна няма свое лице и смисъл на живот. Като за предполагаема феминистка Грегъри изгражда предимно негатвни женски образи на маргинални героини, но и на самата кралица. Това обаче също може да бъде обяснено - Елизабет успява да управлява един мъжки свят, държейки се като мъж. Въпреки че Греъри й приписва всички възможни женски недостатъци и пороци, Елизабет е най-успешният владетел от династията на Тюдорите.Тя съумява да използва женската си обаятелност при протаканията в преговорите си за евентуален съпруг като междувременно стабилизира Англия. Личните й отношения с Робърт Дъдли са дефинирани още в заглавието на романа, въпреки че за тях никога не е имало исторчески доказателства. Скандалните догадки и клюки обаче винаги са били неразривно свързани с Тюдорите, така че няма как да ги избегнем. В този роман определено липсва положителен образ и в даден момент това се превръща в проблем, тъй като прелива и в следващата творба

„Другата кралица“(„Еднорог“, 2010)

, която продължава да разказва за управлението на недолюбваната от авторката кралица Елизабет и съперничката й Мери, кралицата на Шотландия. Мери притежава някои от чертите на баба си Маргарет, разказвачката от "Три сестри, три кралици", а именно убеждението, че е кралица по право и всеки е длъжен да й се кланя, а тя може да прави каквото пожелае. След като й се налага да избяга от Шотландия заради обявилите се срещу нея лордове, Мери търси подкрепата на братовчедка си Елизабет, въпреки че я смята за узурпаторка. Кралицата на Англия, доверявайки се на съветника Сесил, поверява Мери в ръцете на благородническото семейство Талбот, които трябва да играят ролята на нейни домакити и тъмничари едновременно. В книгата се редуват разказите на тримата - Мери, Джордж Талбот и жена му Бес. От тях единствено Бес разсъждава като модерен човек и жена, изпреварила времето си. Тя не произхожда от благородническо семейство и е успяла да се издигне благодарение на собствената си находчивост и на тримата си предходни съпрузи, които са я осигурили материално. Тя казва, че подобна финансова независимост на жена в Англия е възможна само при управлението на Елизабет. Съпругът й е представител на класа, приключваща господството си заради своята неспособност да се адаптира. Той и Мери символизират старите порядки, докато Бес и Елизабет носят духа на новото време, което идва, за да разтърси из основи неадаптивните. Мери отказва да се промени и този отказ предопределя съдбата й. Ако трябва да бъда честна, бих предпочела да чета за Мери Стюарт в учебник по история вместо този роман. Но може би по-късно ще се върна към него, защото вече прекалено дълго чета само романите на Филипа Грегъри.

„Мемоарите на една лека жена“ - скандал или различен прочит на Просвещението

Съвсем спонтанно и необяснимо, или може би под формата на несъзната потребност за задоволяване на любопитството си, посрещнах Международния ден на жената с произведението на Джон Клилънд “Мемоарите на една лека жена“ (Deja Book, 2017). С нагласата, че просвещенски автор, останал (поне у нас) в сянката на Филдинг и Ричардсън, няма с какво чак толкова да ме впечатли, прелистих белите страници на красивото книжно тяло с твърди корици и разбрах, че една от причините то да се радва на широка популярност напоследък са илюстрациите на Пол Аврил (които са наистина прекрасни, но фактът, че мога да споделя тук само една от тях говори достатъчно красноречиво за актуалното звучене на основния проблем, свързан с книгата, а именно – цензурата и автоцензурата). Не бях чела този текст, въпрек че има свободен онлайн достъп до него и дори е част от проекта Гутенберг, но бях чула за последния скандал, свързан с книгата – лондонски университет я сваляше от програмата си заради потенциална обида, която романът може да нанесе на студентките (във второто десетилетие на двадесет и първия век). Е, Клилънд преди 270 години е знаел това, което днес знаят издателите му – скандалът продава, защото буди различни емоции, сред които любопитството е на първо място. Дотук с бягството ми от стереотипите за женския пол, без извинения.

Мъжките „залитания“ към фемнизма винаги са ми били подозрителни (понеже вероятно съм широко скроена и непредубедена колкото адресатите на този роман, да живее непреходността на неговата иронията, но пак да повторя, че не се извинявам за рецепциите си), затова и подходих предпазливо към произведението на Джон Клилънд. На първо място наративът се води в епистоларна форма от името на самата Фани Хил, но вече като зряла жена. Това до известна степен обяснява философските разсъждения и референции към Лок, Дидро, Волтер и др., но все пак езикът е крайно неправдоподобен за жена от 1740-те, която на всичкото отгоре е и необразована. За художествено произведение това не е важно, рзбира се, но просто го отбелязвам като изискване към произведенията на Просвещението за миметичност и комбиниране на фикционалното и документалното (както е в разказа на Филдинг в приложението). Явно е, че творбата е билдункс роман с нетипична героиня (пародия на Ричърдсъновата Памела и предвестничка на Беки от „Панаир на суетата“), която се бори с превратностите на живота, но без авторът на тези „приключения“ да спазва благоприлично мълчание по въпроса как една бедна жена може да се издигне в обществото. Акцентът определено е поставен върху еротиката, а типичната за младо момиче свенливост е използвана като средство за извличане на повече дивиденти от мъжкия пол. Фани Хил обаче е изключително интересна героиня, която успява не само да оцелее, но и да овладее мъжкия свят с помощта на единственото си оръжие – своята сексуалност. „Леката жена“ изведнъж започва да си тежи на мястото (друг път ще изразявам възмущението си от българския израз, който ме кара да формулирам това изречение). В този смисъл наистина открих някои феминистични нотки в повествованието на Клилънд (естествено от тях лъха средата на 18-ти век), с които успешно сатиризира една огромна част от Просвещенската литература, особено по отношение на прокламираната идея за добродетел и порок.

Порокът е част от съзряването и е важно да не бъде премълчаван. Невинните жени са лъгани изключително лесно и също толкова безпроблемно са примамвани в света на похотта, от който сякаш няма изход. Идеята за добродетелност е абсолютно погрешно разбирана и се основава най-вече на невежество и сляпо подчинение. Това са и двата стълба в основата на идеята за „добро“ семейство, за които жената е вързана в продължение на векове. Клилънд „отвързва“ своята Фани и я пуска на свобода, от която тя успява да се възползва, без да се опитва да стане мъж или да избяга от свойственото за собствения си пол поведение. Дори само подобно действие скандализира читателя от 18-ти век. А еротиката (и особено елементите на хомосексуалност, по отношение на която и самият автор е по-предпазлив) директно дискредитира Мемоарите и ги запраща в изгнание за около два века.
Произведението на Клилънд е интересно от литературноисторическа гледна точка. Със своите скандалност и провокативност, "Мемоарите на една лека жена" сякаш е изтласкана встрани от "голямата" литература на Просвещанието и етикетирана като "първият еротичен роман", който в продължение на две столетия е бил забранен. Разгръщайки го обаче, установяваме, че мястото на тази сравнително малка по обем книжка в голямата литературна история е неоспоримо. Паралелите с Хенри Филдинг (чиито разказ по действителен случай "Съпругът-жена" е поместен след текста на Мемоарите) само показват степента на социална и нравстена ангажираност, която това произведеие има към времето си. За да може да го интерпретираме пълноценно е необходимо да се вгледаме между редовете (колкото и разсейващи да са илюстрациите, допринасящи за имиджа на книгата като "скандално порочна") и да разчетем иронията в наставлението, сатирата в благоприличието и пародията в повтарянето на установени наративни техники.

"Играч първи, приготви се" - оазисът на виртуалното щастие

Литературата дълго време е възприемана като бягство от реалността в утопичния свят на фантазията. Дори бегъл поглед към историята на художественото слово през различните епохи потвърждава това твърдение: измислените светове излъчват непреодолима притегателност, затова някои философи и държавници (като Платон или забранилият рицарските романи крал Филип II) се опитват да ограничават достъпа на обикновените хора до нея. През 21-ви век обаче обсесията към литературни творби отдавна е заменена от маниакално вглъбяване в компютърните игри, което достига напълно ново измерение на бягство от реалността: създаването на виртуални светове.

В един такъв свят се развива действието на дистопичния роман от Ърнест Клайн „Играч първи, приготви се“ (INTENSE, 2015). Годината е 2040, човечестото е успяло съвсем да съсипе планетата, настъпила е енергийна криза, а милиони хора бягат от мизерния си живот в гетата (известни като „купчините“) във виртуалния свят ОАЗИС, където имат възможност да изпитат усещания, близки до тези на пълноценното живеене. Разбира се, всичко там е илюзия, но това е достатъчно за хиляди социални отшелници, които могат да контактуват с други хора единствено чрез аватарите си. Така още в началото на романа е поставен проблемът за отчуждението на индивида от социума до степен на невроза. С нализането в историята става ясно, че поддържането на висок рейтинг и завиден имидж в ОАЗИС често е за сметка на извънвиртуалния живот. Милиони хора изобщо не излизат от домовете си, а полицията разполага със специално оборудване за арестуване на длъжници, пристрастени към виртуалната реалност. Самоубийствата на геймъри са нещо съвсем обичайно, а пристрастените вече се категоризират и със специален термин: „Каза, че се запознали преди шест години, когато и двамата се записали в група за терапия на хикикомори – млади хора, живеещи в пълна изолация от обществото. Хикикоморите се затваряли в стаите си, четели манга и сърфирали из ОАЗИС по цял ден, като разчитали на семействата си да им носят храна. В Япония имаше хикикомори още от началото на века, но броят им бе скочил рязко от началото на Лова.“
Ловът стои в основата на историята, разказана през очите на 18-годишния Уейд Уотс. Той обяснява на читателите, че създателят на ОАЗИС Джон Холидей е починал и е оставил богатството си скрито в играта, което мотивира много геймъри, наречени „ловци“ да се впуснат в търсенето му. Реалният живот на Уейд е изпълнен с трудности – той е сирак, отглеждан от недружелюбната си леля, който не умее да общува с околните и е потискан от външния си вид. Такива са и повечето геймъри, сърфиращи в ОАЗИС, където Уейд успява не просто да се „впише“, но и да стане изключително популярен с рицарското си потребителско име Парзивал. Холидей е написал книга с указания, превърнала се в Библия за всички негови почитатели, известна като „Алманахът на Анорак“, която Уейд знае наизуст. Тя, също както и романът, са изпълнени с препратки към видео игри, филми и продукти на попкултурата от 80-те и 90-те години на 20-ти век, които Холидей възражда в играта си.
В този роман е направено оразличаване между нърдове и гийкове, но и двата типа възприемани от обществото по-скоро като пренебрегвани чудаци, тук са получили почти привлекателен облик. Алманахът учи последователите на Холидей, че това да си затворен по цял ден вкъщи пред компютъра е „готино“, маструбацията е здравословна, а излизането навън е твърде надценявано. Уейд обаче е напът да разбере, че самият Холидей всъщност е бил един нещастен човек, скрил болката си зад своя аватар. На тази мисъл го навежда и фактът, че за да намери скритото от Холидей яйце, ловецът има нужда от поне двама приятели. В такъв случай възхвалата на интелигентното самотничество е само привидна, а истинските послания на романа са крити в борбата с предразсъдъците, потисничеството и ограниченията, която героите му водят. Парзивал, Аех, Арт3мида и Шото успяват да извървят дълъг път и да осъзнаят, че магията не се случва само във виртуалния свят, а и в духовния свят на човека.

„Играч първи, приготви се“ е роман за приятелството, приключенията, предизвикателствата и, разбира се, компютърните игри. Той е подходящ както за тийнейджъри, така и за двойно и тройно по-възрастни читатели, които ще си припомнят 80-те и 90-те години на 20-ти век с носталгично умиление. Фактът, че изчетох тази близо 500 -странична книжка наведнъж (по време на пътуване), без да съм изиграла една компютърна игра в живота си е достатъчен, за да я препоръчам като разтоварващо и зарибяващо четиво дори на себеподобните си (не знам какъв е терминът за такива като мен – вероятно нърдове в очите на геймърите?!?). В историята обаче има и препратки към рицарските романи, „Властелинът на пръстените“ и някои митологични персонажи, което говори за някаква приемственост между литература и компютърни игри. Още един дистопичен прочит на бъдещето, който е забавен за четене, така че - пригответе се да влезете в ОАЗИС.

"Невероятните приключения на Кавалиър и Клей" превръщат литературата в магия

Добрата литература винаги успява да избяга от клишето, или поне да го излъже по такъв начин, че то да послужи на нейните цели. С илюзия, фокус, или внимателно обмислен номер магьосникът на словото Майкъл Шейбон не спира да изкушава читателите си да навлизат все по-дълбоко в неговия удостоен с награда Пулицър роман „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ (изд. „Еднорог“, 2017). Първите страници на това сравнително обемисто (704 стр.) произведение ни изпращат в предвоенна Прага, където срещаме младежа от еврейски произход Джоузеф Кавалиър и неговото образцово семейство с почти идиличен живот. Втората световна война разтърсва целия познат на момчето свят из основи и го принуждава да започне да овладява Новия свят (по-конкретно Ню Йорк), за да оцелее. Текстът обаче не е поредната история за травмите от жестоката война и не бива да бъде поставян в някакво утвърдено и утъпкано русло на жанровата литература, защото многообразието на теми и мотиви го прави наджанров роман.

Ако се опитам да изброя комбинацията от жанрове, чиито белези мога да разпозная в романа, много вероятно е да пропусна нещо, но именно тази възможност провокира читателското любопитство към по-дълбоко вглеждане в механизмите на произведението. На пръв поглед то може да бъде комикс за две момчета, които пишат комикси. Тези момчета в даден момент са останали без бащи и преминават през многобройни изпитания, т.е. елементите на билдункс романа също са налични. Големият исторически наратив си тече като фон на събитията, срещаме се с реални исторически личности като Салвадор Дали и Хари Худини и научаваме много както за историята на илюзионизма, така и за създаването на комикси, така че съм изкушена да прибавя моята любима историографска метафикция към списъка от жанрове, с които това интересно произведение се заиграва в своята интертекстуалност. Магията и фентъзи елементите също присъстват през цялото веме. Джо постоянно пътува, ту се появява, ту изчезва и на моменти се въвлича в приключения на комиксов барон Мюнхаузен, от които се измъква с таланта на своя супергерой Ескаписта. Този негов герой не се вписва в утвърдената представа за супергерой – различността му отразява неконвенционалността на създателите му. Неговата суперсила е да се измъква, да преодолява вериги и ключалки и да изчезва. Пътуващият човек не може да бъде задържан на едно място, нито вързан, затова Джо, както своето комиксово алтер его, постоянно бяга. В неговото бягство прозираме травмата, която войната му оставя и с която той трябва да се научи да живее. Проблемите на еврейската идентичност (т.нар. Jewishness) са умело вплетени в целия роман и особено в персонажа на Джо, който в своето скиталчество и страдания се опитва да изкупи вината, която изпитва заради загубата на семейството си. Тук Шейбън свири на много тънка струна, но отново му се получава и страданията на Джоузеф го правят достатъчно устойчив, за да поиска да се завърне там, от където е избягал и да се опита да съгради разрушеното. Несломимостта (или по-точно адаптивността) на духа заема централно място в тази история, защото умението да не се отказваш е от изключителна важност не само за илюзиониста, но и за твореца, а и за бизнесмена в Новия свят.

Самите Джо и Сами са алтернативни герои на американската си мечта, която постигат сякаш с магия. Успехът им е привиден низ от случайности, зад които обаче стоят къртовски труд, лишения и неосъществени мечти. Двамата братовчеди успяват да изкарат пари от изкуството, което обичат, но и заплащат висока цена за този успех. Тяхната различност не им позволява да се обезличат и да се „претопят“ в котела на унифициране, в който законите на издателския бизнес се опитват да ги запратят.

Хомосексуалността на Сами и страхът от обвързване на Джо доизграждат тяхната невъзможност за „вписване“ и личната им вътрешна изолация от света. Най-добре можем да усетим тази тяхна дистанцираност чрез отношенията им с Роза – жената, която и двамата обичат и в даден момент изоставят. Любовта, животът и изкуството не се подчиняват на ограничения, но тази истина трябва да бъде изстрадана, преди да бъде осъзната. Образът на Роза е съчетание от традиционното мислене за жената като пристан, който очаква пътуващия скитник да се завърне, и модерна еманципирана жена, която е достоен партньор на своя съпруг.

„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ носи в себе си философския заряд на постмодерната литература от началото на настоящия век, но 17 години по-късно не губи от своето очарование. Да, това е роман и за семейството, но преди всичко за отношенията между хората и влиянието на епохата върху тях, за изчезващите и появяващите се бащи, за самоотвержените майки, за бунтарски настроените синове и за възможността любовта да устои и да лекува болката. Но тук присъстват и големите наративи на историята, на издателския бизнес, на потисканите индивидуалности. Войната осакатява хората, но изкуството може да ги спаси. А приключенията с фантастичен привкус правят този необичаен разказ още по-интересен и заслужаващ читателското внимание. Супергероите са едновременно по страниците на комиксите, но и сред хората. Те са ангелите на новото време, които Джо рисува. Вярата в тях и помощта, която оказват на потиснатите и страдащите пробуждат надежда за попадане в един по-добър свят: светът на фантазията, който единствен може да противостои на разрухата, в която тъне реалността.

За фините прахови частици и мъглата над нашето поколение

"Но ако все пак един ден успеех да напиша книга, знаех, че ще бъде иронична книга. Такава, която през цялото време кара читателя да се чуди дали трябва да я вземе насериозно, или да се посмее." (67)

Не знам дали "тоя се подиграва с мен" (67), но знам, че винаги с удоволствие чета Ангел Игов, защото в моята представа той олицетворява всичко стойностно, което най-много липсва на съвременната ни литература (и култура): съчетание от талант, академична ерудиция, младост, достатъчна доза упоритост и чувство за самоирония, че да продължава да твори и работи в "идиличната" атмосфера на родната ни действителност.Тези качества откривам и в третия му роман "Фини прахови частици" (ИК "Жанет 45",2017), който с неподражаем стил казва много, без да многословничи.

Заглавието може да бъде тълкувано и като метафора за обреченото съществуване на хората - прашинки в света, чиито живот е потискан от още по-дребни фини прахови частици - проблемите, на които всички робуваме. Разбира се, това е история на градското пространство, в което замърсяването на въздуха е съществен проблем, породен от струпването на хора, автомобили и къщи на едно място, в което буквално се задушаваш от миризмите на тълпата, но си сам в нея. Отчуждението на градския човек не е новост, но епиграфите в началото на романа сякаш ни подготвят именно за сблъсъка с неговия абсурд. Цитатите от September 1, 1939 на W.H.Auden, "Голямата земя" на Георги Рупчев и My Struggle на норвежкия писател Карл Уве Кнаусгор (за чието съществуване признавам, че разбрах покрай този цитат) говорят за самотата, изолацията от глобалните проблеми, стремежът към някакво уединение, но и тъгата за отиващите си от нас. С други думи, романът показва упоритото самозалъгване на едно поколение (моето, а и авторовото), белязано първо от замърсяването (чернобилския дъжд на 1 май 1986 г), а след това от заминаването:

"Още нямам за себе си отговор на въпроса защо останах в България, докато всякакви хора около мен я напускаха с омерзение. Именно с омерзение, защото българите отдавна вече не бягат от бедност или от липса на възможности; просто не издържат повече. Спасяват се от простотията. Има един период, тъкмо преди да свикнеш, когато всичко става нетърпимо. И ако тогава нещо те побутне в друга посока, си тръгваш. Ако не - оставаш. Свикваш. Даже влизаш в парламента." (190)

Частиците проникват в организма ти и те разболяват. Ако не се научиш да живееш с тях, биваш унищожен. Също както с простотията. Политическата сатира е толкова умело представена, че наистина поражда смях през сълзи и цъкане с език (без да споменавам "случайни и повърхностни" прилики с действителни лица и събития). Българската действителност е безкомпромисно изобличена през очите на първоличния разказвач Кирил Сарафов, тридесет и пет годишен монтажист на документални филми, завършил философия в Софийския университет. Той говори за себе си, за двамата си най-добри приятели от детството (повей от "Кратка повест за срама"), но преди всичко за своя град, съставен от сгради, спомени и фини прахови частици. Обичам да чета София на Ангел Игов, защото това е и моята София - градът с плюещи плочки, в който винаги намираш защо да останеш:

"Наистина обичам София, макар да не знам защо. Друг на мое място отдавна би се махнал от тук. Но мен София ме е обзела, влязла е буквално в белите ми дробове. София е столицата с най-високо съдържание на фини прахови частици в целия тъкмо подминат Европейски съюз, трайно над нормата; качеството на въздуха е реално по-лошо, отколкото в мегаполиси като Лондон и Париж. Фини прахови частици - звучи почти като фин млечен шоколад, но са много по-вредни за здравето, особено за такива нещастници като мен, неусетно развили още в детството си хронична астма." (61)

Градът е свързан със своите хора, а София като столица на България е обречена да бъде и столица на абсурда. Дори само в едно изречение от романа можем да усетим иронията (с почти трагически измерения), абсурда, болката от безнадеждността на масовата интелектуална безпомощност и гротесковия ефект на криворазбраната цивилизация:
"Продължих да слизам надолу по хълма, пресякох кръстовището при метростанцията, назована в пристъп на историческо овчедушие "Европейски съюз", все едно тук влакът те откарва право в сърцето на Европейския съюз: излизаш с ескалатора и отвън те приветства тълпа костюмирани еврочиновници, лично Жан-Клод Юнкер ще ти стисне ръката, щом си слязъл на тая благословена метростанция, където мирисът на европейската идея се носи още по-силно от аромата на банички и кифли с мармалад, каквито приготвят в подлеза, за да заситят евроглада на населението, лично Мартин Шулц ги приготвя, навлякъл бяла престилка,която страшно му отива на запотеното лице, на брадата и благодушната плешивина."(60)

Разминаването между реалност и очаквания е колосално и поражда нестихващата ирония, която неминуемо бележи личността на всеки малко по-разсъждаващ представител на споменатото поколение "чернобилчета"(...) но в моето поколение Чернобил се превърна в мит, способен да обясни всичко." (121) Протагонистът черпи от нея с пълни шепи и щедро я хвърля в лицето на читателя, където тя се наслоява като софийската ни мръсна мъгла и се превръща в жлъчна сатира.
Замърсяването на умовете е най-подходящият декор за българската политичесща сцена, а борбата срещу машинациите й е рискована и обречена на провал. Но въпреки това финалът е оптимистичен: героят е "прецакал" лошите и върви уверено към хоризонта на залеза в очакване на нови предизвикателства, с които да се захване. А аз си мисля как иронията и умението да не се взимаш насериозно са спасителният пояс за нашето поколение, отказващо да се задуши докрай от мръсотията на фините прахови частици и слузестото безхаберие на дебелокожите безочливи политици.

Грехът на Лилит или спасението на човечеството

Апокрифите винаги са по-интересни от канонично признатите библейски текстове, защото предлагат алтернативен прочит или съвсем различна история, подлагайки установените догми на съмнение. Векове наред едностранчивото тълкуване на религията ограничава мисленето и дори само сковаващата стагнация на Средновековието е достатъчно доказателство за това. Апокрифите обаче не изчезват дори тогава - те се запазват и предават от поколение на поколение, въпреки че са обявявани за ерес и заклемявани от официалната религия в продължение на векове. Интересът към тях е форма на бунт, породена от желание за мислене. Естественото човешко любопитство не се задоволява само с един отговор, дори когато става въпрос за фантастични небивалици. Липсата на яснота обаче не само провокира логиката, но доста често поражда още по-мъгляви и налудничави теории на конспирацията. Жанрът на историческия трилър до голяма степен се основава на подобни теории и разсъждения, което поне в моите очи го прави прекалено схематичен и еднотипен. Талантливият писател обаче е способен да надскочи жанровите ограничения и да преодолее стереотипите.

Радко Пенев е именно такъв творец - успява да изгражда светове от думи, които едновременно увличат и провокират, разкриват тайни и задават въпроси, но винаги диалогизират с читателя, оставяйки му поле за интерпретация.След свежия полъх от българските културни и географски реалии в "Ритуалът" ("Сиела", 2016), вторият му роман "Грехът на Лилит" ("Сиела", 2017) има по-космополитно звучене и пренася читателите през няколко държави: от мъгливо дъждовната Англия до изпепеляващо горещите пустини на Йордания и Сирия.
Главните герои са познатите от "Ритуалът" Боряна Казакова и Петър Георгиев, но към тях се присъединява и лондонската асироложка Мегън Сегар, която за мен е много притегателен образ, постепенно разкриващ своите тайни.

Дори да не бях чела "Ритуалът" и да не знаех как увличащо разказва авторът, със сигурност щях да се насоча към "Грехът на Лилит" заради заглавието. Лилит е интересен образ, чието противоречиво възприемане е много плодотворна почва за интерпретация. Мистериозното търсене на артефакти в романа е пряко обвързано с апокрифните разкази за тази първа жена, „която не изгуби безсмъртието“. „Лилит е представена като зло същество, което нощем прелъстява мъже, убива новородени и бременни и пие човешка кръв“ (221), според един от героите на романа. Тя е демоничен образ от апокрифите, с който плашат непослушните деца (и мъже?) и посочват за назидание на непокорните жени. За феминистките обаче Лилит е нещо съвсем различно - тя е смелата жена, която не се свени да обърне гръб дори на Бог. Страхът от нея е основателен. Възможно ли е такава жена просто да се оттегли в мълчание? Или гласът (заедно с грехът) й продължава да отеква в съвремието ни? Романът дава възможен отговор и на този въпрос, но и потдитква към размисъл върху същността на греха.

След случайна среща с професор Абдул Хамза Боряна се оказва притежател на автентичен артефакт - глинена плочка, изписана с клинопис, която задава съвсем нова интерпретация на мита за първородния грях. Не след дълго професорът е убит по особено жесток начин, археоложката е отвлечена от атлетичен злодей, а Петър се впуска в търсенето на изчезналата си приятелка, като отново се въвлича в много интересни и опасни приключения. Както споменах, асироложката Меган, която се съгласява да помогне на Петър, е доста интересен персонаж. Тук трябва да призная, че женските образи, особено Лилит и Мегън, ме впечатлиха с непредубедено представяне и по-задълбочен психологизъм от характерния за жанра. Вероятно това е една от причините да харесам този роман още повече от предишния. Лилит и нейните наследнички са носители на противоречиви характеристики, но в никакъв случай не могат да останат безлични в своята непокорност. Романът предлага още един прочит на апокрифа и разкрива какъв е грехът на Лилит, но не и дали той е опростен. И трябва ли изобщо да бъде опрощаван?

Дали цялото човечество не е пряко обвързано с нея и каква е причината за интереса към тайните й? Романът не си поставя за задача да дава преки отговори, но предлага достатъчно вълнуващ сюжет, в който читателят може да се потопи докато си задава въпроси, свързани с произхода на човечеството, но и със съвременните отношения между хората, които въпреки изминалите оттогава хилядолетия, сякаш не са се променили много. Лилит отново е демоничен образ, но може би спасението на човечеството преминава през осъзнаването на трагизма в тази демоничност? За да се чете "Грехът на Лилит" обаче съвсем не е нужно човек да се впуска в толкова философски разсъждения, а просто да се наслади на една добре написана история.

За дързостта да се изкачваш "Нагоре по стълбата, която води надолу"

„Как можеш да четеш книга за собствения си живот?“ – този въпрос ми бе зададен, докато се забавлявах с произведението на Бел Кауфман „Нагоре по стълбата, която води надолу“ (ИК „Еднорог“, 2014) и ме накара едновременно да се усмихна и натъжа. Между смеха и сълзите всъщност се развиват действията и в книгата, и в „реалния“ училищен живот, който е представен изключително достоверно. Написан през далечната 1965 година, този роман (условно го категоризирам като роман, но за мен това си е по-скоро психологически очерк и изследователско проучване) поставя проблемите на образователната система от нашето време, защото те явно са непреходни, вечни и (както ни учеха едно време да пишем в литературните си есета) универсални.

За незапознатите със същността на училищната администрация читатели тази книга е вид пародия, роман на абсурда или нонсенс. За учителите обаче е абсолютно достоверно отражение на работната атмосфера, отношението и проблемите, пред които ежедневно се изправяме. Основният конфликт е породен от чудовищното разминаване между подготовката, която университетът дава на младата учителка Силвия Барет за педагогиката и преподавателската дейност, и реалността, пред която се изправя попадайки в училище. Педагогическите теории и вдъхновяващите прокламации за ролята на учителя се оказват предимно с пожелателен характер, особено в училището, в което героинята на Кауфман попада. Там учениците са изоставащи, семействата им – проблемни, а мотивацията за работа напълно отсъства. Материалната база се разпада, медицинската сестра няма право да дава лекарства, всяка административна наредба противоречи на предишната, а учениците мразят учителите си, които пък от своя страна ги презират. В този омагьосан кръг обаче мис Барет успява да открие своето призвание и да даде каквото може от себе си на учениците, напук на всички неблагоприятни обстоятелства и препятствия.
Заглавието на романа е заявление за абсурда на буквоядите и безсмислените наредби. То е разяснено от авторката в предговора: „Заглавието, което избрах накрая, е взето от самата книга – от бележка на административния директор с нейния дребнаво заядлив тон: „Задържан от мен за нарушение на правилата:изкачва се нагоре по стълбата, която е само за слизане“. Това заглавие обаче може да бъде интерпретирано и като метафора на училищния живот, в който ако си позволиш да мислиш и да се „изкачваш“, биваш остро порицаван, независимо дали си ученик, или учител.
Опитът на авторката служи като основа на тази книга, а историята на написването и преиздаването й може да бъде прочетена в предговора. Въпреки че произведението е фикционално, в него могат да бъдат открити много точни имитации на училищни наредби, планове и наблюдения на уроци, същност на родителските срещи (единственото по-безсмислено нещо от противоречащите си наредби), извадки от ученически съчинения и вътрешноучилищна кореспонденция.Бел Кауфман е подредила и изрекла всичко онова, което учителите мислим, още преди половин век. Удивително е как някои неща никога не се променят, но най-вече любовта към нелеката професия, която доброволно си избираме. И продължаваме да се катерим нагоре, дори по стълбата, която води надолу.

"Тормоз в училище. Насилникът, жертвата и наблюдателят" - проклятието, с което всички живеем

Ученик уби друг ученик в Борисовата градина посред бял ден. Две момичета убиха своя съученичка в дома й в Пловдив. Момче на 15 години уби 11-годишно момиче в Бургас. Тези три примера са само малка част от действителността у нас през последните 15 години. Защо агресията ескалира всеки ден и могат ли учителите и училищната институция да направят нещо по въпроса? Търсейки отговор на това свое питане, открих книгата на Барбара Колоросо „Тормоз в училище“ (ИК „Софтпрес“, 2017). Това изследване би трябвало да се нареди сред задължителната училищна документация, за да може в парадоксалния свят на наредбите и ДОИ-тата да присъства поне един смислен и полезен компонент. За разлика от споменатата бумащина обаче (в която всички затъваме и съвсем скоро ще се удавим в безсилието си) тази книга е полезна, практически подплатена с примери (абсолютно релевантни и на българската съвременна действителност) и съвети, даващи възможност на всички нас – родители, учители и изобщо цялата (лицемерно) загрижена общественост да погледне отстрани и осмисли света, в който живеят учениците. Разминаването между представата на възрастните за него и истината е колосална, но често пъти остава неосъзната. Училището се превръща в място, което задава модел на насилие и предлага роля на всеки ученик. Тази роля често продължава да бъде играна и след завършването като рефлектира в обществото и става причина за заглавията в черните хроники, които ежедневно четем, цъкаме с език и се надяваме на нас да не ни се случва. То обаче се случва. На нас. Защото ние сме обществото.

Изследването на авторката е проведено в САЩ в продължение на десетилетия и показва моделите на тормоз в училище, които по мое мнение са почти еднакви във всички западни общества, включително нашето. Книгата е разделена на две части – в първата се изясняват причините и моделите на тормоза в училище, както и трите основни роли, които участниците в него поемат: насилник, жертва и наблюдател. Училището е определено като театър, в който се разиграва една и съща трагедия – жертвата е нарочена от насилника поради своето различие, слабост или изолираност. Насилникът има сериозни проблеми, които се опитва да прикрие, тормозейки привидно по-слаби жертви. Наблюдателите могат да бъдат няколко вида, но общото между тях е, че не се намесват и позволяват на насилника да се чувства всемогъщ, а жертвата – заслужаваща „наказанието“ си. В тунела обаче може да се появи и светлина в лицето на някой смелчага, опълчил се с цената на собствената си сигурност срещу неправдата. Историите в книгата са десетки, взети са от реалния живот (дори не само от училище – има примери и от работна среда с възрастни хора), но в повечето случаи наистина се развиват по модела на трагедията – завършват с нещастие: самоубийство или масово убийство (когато след години тормоз жертвата става насилник). Психологическите профили и на трите вида участници са много достъпно обяснени, както и причините тези роли да съществуват. За мой ужас учителят обикновено е в ролята на наблюдател, но понякога може да бъде и насилник, дори без да е имал това намерение. Защо изобщо съществува такъв проблем?

От една страна самите учители у нас са потискани от прекалено много външни фактори, които няма смисъл да изброявам. Много от тях изобщо не считат повечето прояви на агресия между учениците за нещо нередно. Други наистина не ги забелязват, докато не стане късно. Трети пък често бъркат тормоза с конфликт (случвало се е и на мен) и подхождат към него по абсолютно погрешен начин. За своя собствен близо десетгодишен опит като учител открих много полезна информация в тази книга. Част от нея, например, е изследването с горилата, описано в „Горилите сред нас“ (144):
„През 1999 г. Даниъл Симънс и Кристофър Чабрис провеждат изследователски проект, по време на който участниците трябва да гледат седемдесет и пет секундно видео, озаглавено „Горилите сред нас – постоянна непреднамерена слепота за динамични събития“. Във видеото два отбора – едните облечени в бяло, другите в черно, си подават две баскетболни топки. Участниците в проучването трябвало да преброят колко пъти се подава топката между играчите от един отбор. На около четиридесет и петата секунда от видеото се появява жена, облечена в костюм на горила, отива до групата на играчите, спира за кратко, за да се потупа в гърдите, и после изчезва от кадър, прекарвайки общо девет секунди на екран. Участниците, които броили подаванията, били запитани дали са видели горилата. Едва 36% заявили, че са я видели. Останалите 64% изпитват онова, което е известно като „непреднамерена слепота“, тоест неспособност да забелязваш неочаквани обекти, към които не проявяваш внимание.
Ако не сме настроени към възможността сред нас да има горила – насилието да се извършва пред очите ни или точно зад гърба ни, и очакваме да видим само конфликт или драма, ако сме въоражени с политики и процедури, за да се справим с тях, накрая само ще превърнем мишената в още по-голяма жертва и ще насърчим насилника.“

В българското училище за съжаление се случва точно това. Чакаме драмата, ритниците и крясъците, наблюдаваме „проблемните“ ученици (и лепим етикети), а често забравяме, че и„добрите“ деца са напълно способни да бъдат лоши. Опасността от скритите агресори, онези, които умеят да заблуждават и да се харесват на възрастните е една от основите на тормоза в училище, а в последствие и в живота. Трудно ще се случи претовареният от безсмислена бумащина учител да вдигне глава и да се усъмни, че най-услужливият и подкрепящ го ученик всъщност тормози съучениците си без страх от наказание. По-вероятно е нароченият за побойник да го „отнесе“, въпреки че ударът му е бил вик за помощ при самозащита. Цялата ни система от административни наказания е абсолютно сбъркана, безсмислена и безполезна. Но тя отразява тоталното безсилие на образователното ни министерство и на държавата ни като цяло. Един педагогически съветник или психолог на училище не е достатъчен, да не говорим, че в много училища дори един няма. А добрата комуникация, която може да послужи като превенция на насилието, в повечето случаи е химера.
Втората част на изследването ни дава насоки как да се справим с тормоза, като акцентът е поставен освен върху пълноценната комуникация с децата и върху нашата информираност за дейностите и интересите им. Пренебрежителното отношение, с което почти винаги посрещаме оплакванията им, често води до сериозни проблеми в последствие. Обърнато е внимание и на кибернасилието, добиващо все по-широка популярност и у нас. С две думи, препоръчано ни е да слушаме повече и да гледаме по-внимателно преди да съдим. Особено важно е да наблегнем върху морала, защото в основата на всяко насилие лежи презрението към другия. Нашето общество обаче ще извърви дълъг път, преди да го осъзнае, защото днес хуманните ценности са демоде, а ученици ме питат защо трябва изобщо да учат хуманитарни дисциплини, при положение че „няма да ни трябват в живота“. Аз се опитвам да обяснявам защо, докато сама не се зачудя…
Книгата на Барбара Колоросо не сочи с пръст и не обвинява никого. Тя представя една обективна картина на съвременното училище и повдига наболели проблеми, с които би трябвало да се занимаваме. Защото отношенията между учениците в училище не ги „подготвят“ за живота, а СА техният живот. Този живот не може да се регулира с правилници, декларации, санкции и „плашене на гаргите“. Затова и проблемът с агресията ще се задълбочава.

"Възвишение" на антигероите

Милен Русков грабва вниманието още с епиграфите на романите си. Във "Възвишение"(ИК "Жанет 45", 2011) първо прочитаме "Извинение за неблагоприятност описания" от списание "Любословие" на Константин Фотинов през 1844 г.В него най-общо е дефинирана разликата между "благоречие" и "просторечие", както и тяхата трудна съвместимост в един и същи текст. Дори само подборът на този цитат е достатъчен, за да харесам Руков - спорът за ролята, същността и най-вече езика на изкуството винаги е бил наболял проблем, но от появата на интернет насам е същинска война. Авторът се заиграва с консуматорската потребност на модерното общество и с думите от списанието на Фотинов обещава "ще говорим просто толкова, колкото е возможно".

Обещанието на пръв поглед е спазено,буквалистите би трябвало да бъдат удовлетворени, но онези, които не умеят да четат между редовете, вероятно не са дочели романа. Обаче за сметка на това със сигурност са го коментирали, особено покрай екранизацията му (която чакам с нетърпение да видя).

За мен двата основни проблема, превърнали се както в мост, така и в бариера пред рецепцията на този роман, са именно въпросите за езика и за времето.
Първоначалният шок от архаично-диалектния език винаги ще свързвам с усещането, което изпитвах, когато трябваше да чета „Горски пътник“. Умението на Русков да вплете поемата на Раковски в ежедневния котленски говор и да употреби такава богата гама от фразеологизми в речта на първоличния разказвач разкрива творческата му виртуозност. Езикът на „Възвишение“ сам по себе си се превръща от средство за говорене в изкуство, дори става „главен герой“ в романа (по думите на Мария Калинова). Подобна нагласа обаче може да ни подведе, че по-важно е как се говори, а не какво се казва, докато в същото време романът доста успешно кореспондира с една сериозна литературна традиция (не само българска, както пък отбелязва англицистът Ал. Шурбанов).
Говорът на централния персонаж Гичо (Гаврил) от Котел, през чиято перспектива се развива действието, ни праща директно в съзнанието му още от първата страница. Този герой е изключително пълнокръвен и впечатлява с моралното си израстване в края на романа, но всъщност нито той, нито дружината му, са истински революционери. Русков избира да говори чрез човек от простолюдието, маргинален образ дори в собственото си градче (в чиито революционен комитет не е особено желан), тъй като такъв персонаж му дава творческата свобода да преминава лесно границите между високото и ниското и да разсъждава както над битовизми, така и над сериозни духовни и морални въпроси. Подобен похват авторът използва и в новия си роман „Чамкория“, където е не по-малко успешен. Засягането на философски и наболели теми като цената на свободата, морала, достойнството и стагнацията в съзнанието на хората след петвековно робство става чрез ирония, достигаща злостен сарказъм и една особена интертекстуалност, асоциирана от мен с пародийност. Паисий, Ботев, Захари Стоянов, Вазов отекват в привидно смешни и абсурдни сцени:
„Но ей ти го Тодор Шумненеца изскочи на пътя с гол в ръката нож, затича ся, та ги настигна (…)“ (105)
„ – Че той френец кога е виждал! – отвърна Асенчо. – Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.
- Туй бача ти Паиси го е казал – поправих го аз. „ (170)

Недоучилият възпитаник на Сава Доброплодни стига и до Робеспиер и Гарибалди в разсъжденията си за революцията. Колкото по-внимателен е читателят, толкова повече пластове на междутекстовост открива и осъзнава, че хуморът във „Възвишение“ e много по-близо до „Бай Ганьо“ (както отбелязва Св. Игов), отколкото до „Чичовци“.
Този творчески подход обаче отговаря на нуждите на времето, в което е писан романът (защото Гичо и Асенчо са героите на нашето време и антигероите на Възраждането). От една страна, връзката с литературната традиция е възможна благодарение на времето, в което романът е написан. Постмодернизмът не само диалогизира с предхождащите го епохи, но съвсем безмилостно ги разрушава в търсене на алтернативен прочит и останал недочут глас. В героичния разказ за Българското възраждане това са гласовете на некадърния, предателя, страхливеца и самовлюбения самохвалко. Затова героите на Русков са псевдо (революционери, българи, дори хора), те са лъжепатриоти и личната трагедия на Гичо е в осъзнаването на цялата безсмисленост на подобно битие:
343 стр:

Гичо е модерен персонаж, който осъзнава безнадеждността на битието, без да може да се спаси от нея. Разбира се, образът му е използван и за пародия на творец (подражаващ на Раковски по възможно най-абсурдния и комичен начин) в съчетание с пародията на революционер и дори възрожденски интелигент (все пак "хваща гората" с "Горки пътник" под мишница, влиза в езиковедски спорове и се изявява като ментор на Асенчо. Препратките към "Дон Кихот" несъмнено са доловими (за мен най-много при Дядо Юван - Росинант, за чиято смърт и най-много страдах)не само при двойката персонажи Дон Кихот - Санчо / Гичо - Асенчо, но и в постояното позоваване на пословици и поговорки и усещането за изолация в някакъв собствен свят, недостижим за околните.
Героите на "Възвишение" са антигероите на Възраждането, които обаче намират своя "нов прочит" днес. Това е роман, в който "образцов" революционер е Димитър Общи, а творец - Раковски, защото нашето време се проявява като наследник на тях, а не на идеалите, проповядвани от Левски и Ботев. Руков не дискредитира истинските герои на онова време, нито се опитва да го прави. Той ни показва нещо различно и провокира интерпретацията ни. Дали ще се познаем? Дали ще достигнем катарзис? Това вероятно са твърде високи цели, но поне със сигурност ще се посмеем. Въпросът за сълзите в очите оставям за следващия път, когато си препрочета "Възвишение".

"Любимата формула на Професора" превръща математиката в поезия

Повечето хора имат напълно погрешна представа за математиката и математиците. Особено аз. Желанието ми да се запозная с романа на японската писателка Йоко Огава бе провокирано от надеждата, че един закостенял предразсъдък ще бъде преодолян или поне разклатен. "Любимата формула на Професора" ("Колибри", 2017) успя да ми даде дори повече, отколкото се надявах - урок по математика, в който формулата намира незабавно приложение в живота, защото може да обясни реда в света и мястото за всеки в него.

Романът е съвсем по японски деликатен, тих и спокоен, но упорито намиращ път към съзнанието и сърцето на читателя. Разказът се води в първо лице от тредесетгодишна домашна помощница, която отглежда сама своя десетгодишен син и работи в къщата на шейсет и четири годишен гениален математик с увредена краткосрочна памет. Възприемаме героите с числа и социални роли, но не и с имена, защото тази история е част от живота, представя взаимоотношенията между хората под различен (доста идеализиран) ъгъл и насочва към универсални мотиви за приятелството, самотата, любовта към изкуството и науката (защото математиката става поезия и започваме да я възприемаме като изкуство, а не като досаден предмет от училище).
Главната героиня е толкова ненатрапчива, колкото и Професора. В тяхното тихо общуване обаче се ражда необикновено приятелство, в което имат пръст и "приятелските числа" - 220 и 284. Професора притежава рядко срещана дарба: той не само вижда красотата на математиката, но и успява да я покаже на останалите. Едва завършилата гимназия домашна помощница възкликва: "Скучната задача ми прозвуча като първите строфи на поема" (59), когато Професора я прочита на глас. Неговата всеотдайност към математиката докосва особено силно сина на домашната помощница, наречен от Професора Рууто, заради формата на главата му, която напомня знака за корен квадратен (готов да даде приятелство на всики числа). Историята на тяхната дружба е като вълшебна приказка, в която обаче може да усетим по мъничко тъга и болка.
Въпреки увреждането си Професора остава изключителен учител и се превръща в модел за подражание на малкото момче. Екранизацията на романа акцентира върху ролята, която възрастният математик изиграва в живота на Рууто, за да може той да продължи да "предава нататък" ползата от математиката. Филмът кореспондира с романа доста успешно, макар и да има някои необходими разлики. Важното обаче е, че и в двата случая виждаме една красива и нежна история, в която математиката променя облика си и проговаря с езика на изкуството. Това е нейното истинско приложение в живота, което много хора никога не разбрат. Във всеки учебник по математика трябва да бъде поставен цитатът, обясняващ разликата между красивото и некрасивото доказателство:
"Истински вярното доказателство е онова, което създава хармония, без противоречие между непропукващата се дори за миг всеобхватна твърдост и гъвкавостта. Има колкото искаш доказателства, които технически са верни, но са прекалено шумни, немарливи и дразнещи. Разбирате ли? Трудно е да се изрази красотата на числата, така както никой не може да обясни защо са красиви звездите" (29).
Романът на Йоко Огава е приятно четиво, което може поне за малко да преобърне традиционната представа за математиката, социалните роли и стереотипите.