За провинциалния живот, стереотипите и брака в "Мидълмарч"

Когато говорим за викториански роман обикновено визираме социалната проблематика у Дикенс или саркастичната ирония на Такъри. „Мидълмарч“ (ИК „Колибри“, 2012) на Джордж Елиът обаче ни показва как една жена може да сложи тези двама колоси на английската литература в малкия си джоб. Романът рисува „всеобхванта картина на своето време“ и „вероятно никой друг викториански писател не е бил толкова високоерудиран, за да предприеме подобна грандиозна задача и да представи такава бурна епоха в цялата й многопластовост“ по думите на преводача проф. Весела Кацарова (на която българският читател дължи огромна благодарност за повече от прекрасния превод на този близо 900 страничен роман).
„Мидълмарч“ с подзаглавие A Study of Provincial Life стои далеч от големия град, но това само допринася за по-близкия поглед към героите – жители на измислено градче в Средна Англия, вълнуващи се от настъпващите политически и социални реформи (1829 - 1832).

Вероятно най-впечатляващото в тази книга е умението на Елиът да „съживява“ своите персонажи и да ги показва пред читателите в цялата пъстрота на техните характери и взаимоотношения. Общността моделира поведението на индивида и играе решаваща роля за неговото място в живота, затова общественото мнение е катализатор на различни събития в романа. Въпреки това обаче героите успяват да съхранят своята ярка индивидуалност, а текстът е ангажиращо и приятно четиво именно поради своята балансираност. В този роман за провинциалния живот има всичко: наболели политически, социални и философски питания, полъх на настъпващата модерност сред традиционния английски консерватизъм и, разбира се, отражението на всичко това върху живота на обикновения човек. Отношенията между повечето герои се определят от техните политически пристрастия – тори и виги, т.е. бъдещи консерватори и либерали, те се придържат към възгледите си понякога по-сляпо, отколкото е необходимо. Разбира се, има и изключения като Артър Брук, който често мени мнението си и отстъпва от позицията си, но не е ли така и в реалния живот?
„Мидълмарч“ обаче не е политически роман, нито път е точно роман за брака, въпреки че темата е сериозно застъпена още в началото на творбата. Главната героиня Доротия Брук иска да се омъжи за интелигентен човек, с помощта на когото да превъзмогне собственото си усещане за невежество. Тя гради недостижим идеал за съпруг, затова в последствие е разочарована от избора си. Този проблем обаче срещат и доста други герои в романа, тъй като те не общуват помежду си, не разговарят, и това е заявено от автора: „Колкото и бегло да е било земното съприкосновение между Данте и Беатриче или между Петрарка и Лаура, времето променя съотношението между съставките и в по-късните епохи се предпочита да има по-малко сонети и повече разговори“. Половите стереотипи от периода карат мъжете да живеят с представата, че жената е създадена да им се подчинява, възхищава и служи, докато за жената съпругът трябва да бъде нескончаем източник на доходи. Такива доброволно приети ограничения възпрепятстват някои герои да постигнат щастие и хармония в брака. Например младият доктор Лидгейт и съпругата му Розамонд пристъпват към съвместен живот без да имат ни най-малка представа един за друг, като вместо това са заслепявани от нереални очаквания и предположения. В крайна сметка действията им водят до горчиво разочарование и за двамата. В противовес на техния прибързан брак е връзката между Мери и Фред, които се познават от деца и успяват да превъзмогнат себе си в стремежа си един към друг.
Семейните отношения също са важна част от панорамата на романа. Те са базирани на взаимно уважение, породено от морален дълг, но също така и на финансова зависимост. В благородните семейства бракът не е въпрос на личен избор и прогонването от семейството на дъщеря, която е решила да се омъжи за неодобрен кандидат, не е рядкост, защото „Една жена, колкото и да е благородна, трябва да се примири с живота, който съпругът й предлага“. Такъв е случаят с бабата на Уил Ладислоу – Джулия. В същото време обаче виждаме как мъжете могат да имат извънбрачни синове и дори да решат да им завещаят цялото си състояние, без правдивостта на подобно действие да се поставя под съмнение (Федърстоун и Джошуа Риг). Всъщност половите и класови стереотипи са така фино осмивани и разобличавани като несъвместим с модерния начин на живот архаизъм, че не можем още веднъж да не се прехласнем пред майсторското перо на Елиът. В допълнение на всички други негови достойнства „Мидълмарч“ е един остроумно забавен роман, в който се усеща и автоирония, и незлоблив смях над предразсъдъците и ограниченията на обществото: „В Мидълмарч живуркаха много тъпи хора, чиито мисловен кантар можеше да тегли само стока на едро.“ – Неслучващата се комуникация между арендатори и господари е представена посредством несполучливата среща между Артър Брук и негов подчинен, чиито син е хванат да бракониерства в земите му. За разлика от него мистър Калеб Гарт успява не само да намери общ език със селяните, които искат да попречат на строежа на железницата, но и да ги убеди да променят намеренията си, тъй като „Човек трябва добре да се възползва от ума си, доколкото го има“.
За „Мидълмарч“, безспорно едно от най-стойностните произведения на английската литература, никога не може да бъде казано или написано достатъчно и това е още един плюс на този епохален роман. За необременения с литературна история читател обаче това е една прекрасна книга, четенето и препрочитането на която носи огромно удоволствие.

Сексуалността като себезаявяване в "Делтата на Венера"

Във време на постоянно усъвършенстващи се визуални изкуства и технологии еротичната литература се асоциира единствено с посредствени романи и още по-посредствените им екранизации. Само преди по-малко от столетие обаче е било съвсем различно: ако някои дръзновени мъже са си позволявали да пишат в този жанр, то за жените темата за сексуалността е била абсолютно табу, в случай че не желаят да се окажат със съсипана репутация. Премълчаването и прикриването са двете отличителни особености на благоприличното женско отношение към интимността в продължение на столетия.

През 30-те и 40-те години на XX век на фона на грандиозните и ужасяващи събития по време и около Втората световна война светът се променя и по силата на обстоятелствата или историческите закономерности жените започват да излизат извън установените рамки и граници. Една от тези жени е Анаис Нин – писателка, родена във Франция през 1903 г, която напълно преобръща всякакви представи за ролята на жената като творец, както и за връзката между пола и създаването на текстове. Тя не се свени да говори и пише по "забранени" теми и да навлиза в пространства, маркирани като мъжка територия, в които не е желана женска интерпретация. Езикът й е дързък, стилът й става разпознаваем, а присъствието й на литературната сцена не може да остане незабелязано.

Нин започва да пише в ранна възраст, като първата й издадена книга е изследване върху Д.Х. Лорънс. Нейните дневници, издадени в 6 тома и водени почти през целия й живот, са едно от най-забележителните произведения в мемоаристиката от периода. В тях тя описва не само факти от своя живот, но и разсъждава върху мястото на жената в света, нейното светоусещане, сексуалността, интимността и отношенията между хората. Нин не вярва в универсалността – за нея всеки човек има своята индивидуална история, която чака да бъде разказана или споделена. Тя прави това в сборника с разкази озаглавен „Делтата на Венера“ (Сиела, 2017), който е събитие за времето си (писан е през 40-те години на XX век). Книгата е плод на добре обмислено впускане в еротичната страна на литературата, която до този момент не е овладявана от жена и вероятно този факт е една от причините за интереса на авторката към нея.

Петнадесетте еротични разказа, озаглавени с имената на своите протагонисти, скандализират с образност и сетивност. Героите им се преплитат, понякога се срещат, друг път се разминават, но оставят усещането за себе си чрез своята натрапчива сексуалност. Различните хора са представени чрез нееднозначните си сексуални потребности – толкова разнообразни, колкото са и човешките характери. В този фикционален свят не съществуват табута – границите между приемливо, отблъскващо, отвратително и престъпно се прекрачват за секунди, провокирайки неизменно естетическо въздействие върху читателя. Не е задължително усещането да бъде наслада – погнусата също е търсен ефект, балансиращ цялостното въздействие подобно на болката при удоволствието. Очевидно за да бъде еротичността балансирана порнографските елементи се редуват с поезия, докато думите не започнат да влияят на сетивата.

Анаис Нин прави опит да изследва женската сексуалност, но към писането на тези разкази я тласват двама мъже – тогавашният й любовник Хенри Милър и мистериозен „колекционер“, който има нестихваща потребност от еротична литература. Условието е да се пише директно, без заобикалки, без излишества, без поезия, което според Нин убива литературността в тези писания, но въпреки това тя се съгласява да ги създава. Дори ангажира още хора в този налудничав проект. Парадоксалното е, че в крайна сметка „Хомосексуалистите пишеха тъй, сякаш бяха жени. Стеснителните описваха оргии. Фригидните – влудяващи кулминации. Най-лирично настроените се впускаха в чист разврат, а целомъдрените – в перверзии. Бяхме обсебени от чудесните истории, които не можехме да разкажем. Представяхме си онзи старец, докато работихме, и го ненавиждахме, защото не ни позволяваше да слеем секса с чувствата и сексуалността с емоцията“ (10)

– всеки един от хората, които я „снабдяват“ с истории се опитва да избяга от стереотипа за себе си чрез някакъв фикционален антипод. Бягството от поезията и любовта обаче не може да бъде реализирано до край, защото те се усещат в целия сборник. Потребността от тях е не по-слаба от нуждата от сексуално задоволяване, както пише и самата авторка. Барона от "Унгарецът авантюрист" е сексуално ненаситен, но се влюбва в танцьорка, която успява да го заплени със сексуалността си. Общите сексуални отклонения стават причина за брака и на Мануел от едноименния разказ със случайно срещната във влака бивша проститутка. Матилд и Мариан търсят истинската любов, която ги отвежда към неподозирани изживявания по пътя към себеоткриването и дори осъзнаването на женската им сексуалност. Същото може да се каже и за Елена и Бижу, които уж са много различни, но всъщност се доближават една до друга чрез своята женственост. В сборника не липсват и комични моменти ("Жената с воал"), истории за ревност ("Пръстенът"), фригидност ("Лилит"), некрофилия и инцест ("Пиер"), педофилия ("Пансионът"), но и красиви изживявания като тези между Мария и брата на Ивлин от разказа "Майорка", който наистина превръща еротиката в поезия, както Хенри Милър се изразява.

„Делтата на Венера“ днес няма да ни скандализира, но е интересно как продължава да влияе със сексуалния си заряд. Героите от страниците на сборника са хората, с които всеки ден се срещаме, вероятно без да си даваме сметка за това. Прочитът на тези истории дава възможност за една по-различна интерпретация на скритите и потискани желания. Те влизат в конфликт с представите за морал, но и разрушават табута. И въпреки архаичната нотка на сексуална революция, която се усеща в сборника, той има какво да предложи и на съвременния читател.

Повтарящите се трагедии на човечеството ("Под бадемовото дърво" на Лора Маквей)

„Решавам, че това е знак – тази книга. Неочакван подарък. Затова я чета така, като че ли пресявам злато.“ (269)

Въпреки че тези думи на главната героиня са адресирани към знаменитата Толстоева творба “Ана Каренина“, аз ги заемам, за да илюстрирам финалното си впечатление от романа на Лора Маквей „Под бадемовото дърво“ (ИК „Кръгозор“, 2017). На пръв поглед тийн книжка със симпатична корица, която само бегло загатва с какво ще се срещне читателят, този роман първо ме шокира, дори разочарова, след това ми заговори с една по-различна от заложената интертекстуалност (романът на Толстой е просто книга тук, мрачната разходка по перона не ми е достатъчна за връзка между текстовете, но за сметка на това „Под бадемовото дърво“ отлично кореспондира с „Перлата, която се освободи от черупката си“ на Надя Хашими), а накрая сякаш ме впечатли с юношеската вяра в доброто и в силата на писателското въображение, способно да изгражда светове като антипод на онези, които реалността безмилостно руши.
Анотацията на корицата обещава „роман за войната и загубата на дома, за оцеляването и надеждата“, но това е прекалено обобщено твърдение. Всъщност романът е за загубата на семейството, неговата липса и силата на връзката между хората, които го съставят, непозволяваща на спомените да избледнеят, нито на надеждите да угаснат.
Разказът се води в първо лице от 15-годишната Самара, която пътува с транссибирския експрес и използва времето на това пътешествие, за да запише на хартия историята на своето голямо авганистанско семейство. Разказът преминава в ретроспекция и момичето се връща в спомените си, изливайки ги по белите листове на своите тетрадки (писането като терапия за преодоляване травмата от мигранстството не е нова тема в литературата и мемоаристиката – Ева Хофман, Азар Нафизи и т.н, но у Маквей това е изцяло художествен похват, което през цялото време се усеща в начина на говорене, според мен). Историята, започната като приятна семейна идилия в жълтата къща с бадемовото дърво, се превръща в кошмар, когато Съветстият съюз се оттегля от страната и тя започва да бъде разкъсване от граждански войни, доминирани от безскрупулните и жестоки талибани. Подобно на мнозина в този период (90-те години на XX в) семейството на Самара е принудено да търси начин за оцеляване. Нищо обаче не може да ги спаси от зверствата, на които предстои да станат свидетели, нито от трагедиите, които ще ги сполетят. Маквей взима едно семейство и описва нещастието му, но за разлика от Толстой тя не се стреми да покаже уникалността на тази трагедия, а по-скоро представя най-често случващото се, превръщащото се в норма за тези хора, които продължават да бягат и да бъдат преследвани и в наши дни.
Една от най-разтърсващите сцени в романа е когато талибаните нареждат млада вдовица да бъде убита с камъни. Описанитето на тази чудовищна жестокост, в която по един или друг начин участва цялата общност, впечатлява едновременно с натуралистичност, но и със силен емоционалин заряд, към който читателят не може да остана безучастен.

Премеждията, през които преминава Самара са многобройни и до известна степен съпоставими с тези на Рахима от „Перлата, която се освободи от черупката си“ (Както споменах, откривам доста сходства между тези две книги, което за мен показва и общото в трагедиите на авганистанците. Дали всяко семейство може да е различно в нещастието си, когато това нещастие е държавна политика десетилетия наред?). Трудностите обаче успяват да превърнат уплашеното момиче в смела жена, която няма намерение да се предаде лесно. В „Бележки на автора“ Маквей набляга на желанието си да създаде творба за хората, които въпреки чудовищността на преживените си лични трагедии успяват да продължат напред. Това всъщност е и основното послание на нейната книга, която може да бъде четена като вдъхновяваща история за силата на човешкия дух, но и като хроника на една предизвестена трагедия, която се задълбочава с времето, взима все повече жертви и няма изгледи да свърши скоро.

"Добри мъже", които носят светлината на знанието

„Добри мъже“ (ИК „ЕДНОРОГ“, 2018) е от онези книги, които по някакъв магнетичен начин завладяват още от първото докосване до тях. Книжното тяло на издателство „Еднорог“ е изключително красиво и добре оформено, като започнем от корицата на Христо Хаджитанев, съчетаваща значимите детайли от разказа в естетически издържан колаж, и продължим с хубавата хартия и приятния шрифт. Дори обемът от 624 страници просто отива на тази книга, чиито външни достойнства обаче избледняват пред съдържанието, още щом прелистим страниците.

Заслужава си да отделим подобаващо внимание на посвещението, епиграфа и бележката, поместени на първите листове. Хората, на които Реверте посвещава този роман, са реално съществували личности с принос към испанската култура, като един от тях – езиковедът и директор на Испанската кралска академия Григорио Салвадор, дори е герой в творбата. Цитатът от Джоузеф Конрад за значението на отминалите поколения и бележката, заявяваща автентичността на събитията и героите, но и напомняща за фикционалния характер на литературните произведения, задават нетипичния тон на това историко-приключенско повествование, в което сме напът да се впуснем. Нямаме време да се запитаме чий е гласът в него, защото още в пролога първоличният разказвач е асоцииран със самия автор, който сякаш ни въвежда в техниката си на писане: „Не е трудно да си представиш дуел на разсъмване в Париж в края на XVIII век. Достатъчно е да си прочел няколко книги и да си гледал няколко филма. Да го разкажеш писмено е вече малко по-сложно. А да го използваш като начало на роман – това крие своите рискове.“ (13) Повествователят поема тези „рискове“ без страх и ни повежда към една история, която увлича в приятния си водовъртеж от емоции и същевременно разкрива идеалите на просвещенската епоха и отгласа им в съвременността, поне що се отнася до значението на литературата.
Биографичните сходства между автор и разказвач усилват чувството за автентичност и придават на разказа усещане за документалност. В средата на второто десетилетие от 21-ви век член на Кралската академия на Испания се натъква случайно в библиотеката на изключително рядка и ценна находка – френска енциклопедия в 28 тома („Енциклопедия, или тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите“) - епохален научен труд , издаден в епохата на Просвещението от Дидро и Д’Аламбер. Воден от любопитство и изследователски интерес, разказвачът си поставя за задача да изясни как това произведение е успяло да стигне от Франция до Испания в годините, в които е било официално забранено от Светата инквизиция. Така романът е разделен на две сюжетни линии: разказвачът-изследовател от 21-ви век, който върви по следите на Енциклопедията и колегите му, академици от същата Кралска испанска академия, които в края на XVIII в са получили сложната и отговорна задача да осигурят първо издание от произведението и да го транспортират в робуващата си на клерикални догми родина.
Сюжетът определено не е без значение за това произведение, имайки предвид труда, който разказвачът влага, за да потвърди и разкрие по-пълноценно различни детайли от приключенията, в които неговите герои – академиците от Просвещението, трябва да се впуснат. Той се допитва до различни реално съществуващи авторитети и цитира забележителна библиография, с която си е послужил. Често прекъсва разказа си, за да ни припомни за своето проучване и да ни извади от заблудата, че това е просто един приключенски роман, защото, както казва директорът на Академията, с когото той обсъжда идеята за своето произведение: „ – Би било добре, защото това е един благороден епизод от историята на нашата академия. Справедливо ще е да си спомним, че по време на мрак винаги е имало добри хора, които са се борили, за да донесат на сънародниците си светлина и прогрес… И че не са липсвали такива, които са се опитвали да попречат.“ (41)

Сюжетната линия от XVIII век обаче не спира да поддържа читателския интерес и прави това обемно произведение истински page turner. Значението на заглавието е изяснено още в началото – Академията избира „двамина добри мъже“, които да намерят и доставят Енциклопедията. Дали тези „добри мъже“ ще бъдат схематични образи от приключенски роман, или ще се представят като носители на прогреса, не е трудно да се отгатне. На пръв поглед те са външни противоположности: пълничкият библиотекар Ермохенес Молина, който е смирен католик и бездетен вдовец, отдаден изцяло на книгите, и високият и строен адмирал Педро Сарате-и-Кералт, вярващ в прогреса на науката стар ерген, който обаче не се предава на възрастта си. Дотук тази необикновена двойка много напомня на емблематичните за испанската литература Дон Кихот и Санчо Панса, което вероятно е и авторова интенция, тъй като философските идеи на Сервантес за свободата присъстват често в диалозите на героите. Двамата академици се проявяват като „добри мъже“ в смисъл на хора на честта. Пренебрегвайки личните си неудобства, те са готови да преодолеят всякакви перипетии в името на целта, защото знаят, че трябва да го направят. От друга страна, антагонистите, които също са необходими за създаването на напрегнато очакване в подобен тип повествование, определено са образи, заслужаващи внимание. Те не са истински зли, а по-скоро са ограничени от собствените си предразсъдъци и липса на талант, и отново са двама членове на Академията: посредственият журналист Мануел Игеруела и плагиатстващият философ Хусто Санчес Терон. Техен помагач в опитите да осуетят сдобиването с енциклопедията става наемникът Паскуал Рапосо, докато „добрите мъже“ са подпомагани от користолюбивия абат Брингас. Взаимоотношенията между тях в течение на разказа ни дават да разберем, че отворените към прогреса хора (нашите „добри мъже“)са способни да преодолеят различията в името на цел, в която вярват, докато онези със закостеняло и ограничено мислене не могат да надскочат злободневието. Докато дон Ермес и Адмирала се сприятеляват, антагонистите се мразят все повече, а помагачът им накрая дори се възхищава от онези, на които трябва да навреди.
Основен лайтмотив и в двете сюжетни линии е значението на книгите и просвещението като антипод на мрака. Унищожаването на книги е еквивалентно на унищожаването на хора с идеи, които биха могли да променят света към по-добро. В борбата между светлината и затъмнението победители са онези, които успяват едновременно да преодолеят закостенялостта на предразсъдъците, но и да запазят моралните си устои, т.е. да продължат да бъдат „добри мъже“ дори в един лош свят.
„Когато изпитаме изкушението да презрем прекалено силно себеподобните си, достатъчно е да погледнем една библиотека като тази, изпълнена с паметници, издигнати от величието на човека, за да се помирим с тях.“ (339)

За мен това е първа среща с автора Артуро Перес-Реверте, но определено съм впечатлена от езика, стила и неподправеното чувство за хумор, струящо от „Добри мъже“. Една на пръв поглед схематична история е използвана за маскировка на роман, съдържащ сериозни философски въпроси, актуални и днес. Успехът в рисковано начинание като това с което се захващат дон Ермес и Адмирала, зависи както от мотивацията, така и от силата на духа и непоколебимостта. Носителите на прогреса са белязани от тези качества, които не им позволяват да се примирят със статуквото. А що се отнася до онези, които пречат, за тях винаги ще се намери оправдание, както е казано и в романа: „И през осемнадесети век, и сега – продължи той след малко – никой не е склонен да приеме, че провалът му се дължи на липса на талант, а вместо това винаги вижда навсякъде несправедливост, конспирации и пренебрежение …“ (278)

Филипа Грегъри в "Дворът на Тюдорите"

Филипа Грегъри е една от най-известните съвременни писaтeлки, чието име се свързва предимно с поредицата за Тюдорите и английския кралски двор през 15-16 век. Бакалавър по журналистика (с последвал курс по история) и доктор по литература, тя успява да съчетае достоверност и художественост с неподражаем маниер, превърнал се в нейна запазена марка. Двете по-мащабни поредици, в които са обединени романите й, са „Войната на братовчедите“ и „Дворът на Тюдорите“. Тук ще се спра върху втората, която към момента включва осем заглавия, проследяващи историческите събития от пристигането на Катерина Арагонска в двора на крал Хенри VII до управлението на последния владетел от династията на Тюдорите – кралица Eлизабет I. Заглавията са подредени според историческата си хронология (1491 - 1578), а не по дата на издаване. Всяка от тези книги има собствена физиономичност, защото говори с различен глас. Филипа Грегъри дава възможност на жените в двора на Тюдорите да разкажат съдбата си и това художествено решение е изключително успешно за поредицата. Романите споделят някои общи черти, като например въпроса за мястото на жената, значението на моралните ценности и връзката им с религията, лицемерието като начин на живот и особеностите на човешкото съзнание от 16 век. Писателката успява да ни потопи в епохата на Ранния ренесанс в Англия, където Средновековието все още осезаемо присъства не само с проблематичните си клерикални догми, но и с ограниченията, наслоявани от тях в съзнанието. Представителите на аристокрацията, които са основните герои в романите, живеят в собствен свят на въобразено величие, но всички те са роби на прищевките, хрумващи на тираничния владетел Хенри VIII. В кралския двор никой не е свободен, дори самият монарх. Усещането за сигурност е непостижимо, а интригантите са единствените, които имат шанс да оцелеят по-дълго. В тази атмосфера чуваме гласовете на потискани и дори маргинализирани жени, които разказват своите малки или по-големи житейски съдби на фона на мащабния наратив на исторята.
Хилари Мантел казва, че създателят на исторически романи е единственият писател, комуто се налага да се извинява за това, че си измисля сюжети и герои. Въпреки критиките към Филипа Грегъри за исторически неточности и слабости в наратива, тя успява едновременно да създава истории, придържайки се достатъчно близо до фактите, и да запленява милиони читатели по света. Романите й вероятно никога няма да получат Букър, но за мен бяха приятно и неангажиращо разнообразие в труден момент. Ето как ги прочетох:


"Вярната принцеса" („Еднорог“, 2011)

показва романтичен и почти невинен образ на младата Катерина Арагонска. Третоличният наратив за живота й в английския кралски двор понякога преминава в ретроспекция, а след това се превръща в епистоларна изповед. Катерина пише за страховете, желанията и изпитанията, през които постоянно й се налага да преминава. Като историческа фигура тя е интересен образ със своята нелека съдба, изпълнена с превратности. Водещото убеждение у нея, което не й позволява да се предаде дори в моменти на безнадеждност, е вярата, че тя по право е кралица на Англия и никой не може да й отнеме този трон. Филипа Грегъри предлага една увлекателна история, в която със силата на художественото слово суровата Катерина е показана от човешката си страна.
Разказът от първо лице приближава читателя до героинята, но въпреки това е трудно да се говори за симпатия към нея. Катерина е типична кралска дъщеря, която вярва в собственото си неприкосновено право да властва и е готава буквално на всичко, за да се възползва от него. Колкото и да е възвеличавана като достойна кралица и дама, тя е просто една безкомпромисна и дори безскрупулна жена – продукт на врмето си и на религиозно-дворцовите внушения, с които е възпитана. В началото виждаме младата, но решителна инфанта Каталина, която е готова да се подложи на унижение пред стария крал Хенри, за да сключи брак със сина му Артър, а във финала нейната решителност е все така непоколебима, дори 27 години по-късно, когато трябва да се справя с униженията от собствения си съпруг Хенри VIII. Верността на принцесата е преди всичко към титлата й, въпреки че версията за романтичното обещание, дадено на смъртното легло на Артър, постига отличен художествен ефект.


„Три сестри, три кралици“ („Еднорог, 2016)

разказва отново събитията от младостта на Катерина Арагонска, но от името на по-голямата сестра на Хенри VIII – Маргарет, която е омъжена за краля на Шотландия с намерението да подсигури мир между двете съседни и постоянно враждуващи държави. Пътешествието на младата принцеса между две различни култури е показателно по отношение на промяната, която може да настъпи в убежденията на човек, комуто е даден шанс да опознае своя „враг“. Шотландският крал Джеймс безспорно е най-обаятелният образ в този роман, особено на фона на слабохарактерния и суетен Хенри VIII, който постоянно мени мннието си и често изоставя сестра си на произвола. За съжаление обаче времето на рицарството отдавна е минало в Англия и подобен образ няма как да просъществува дълго.
Заглавието на романа е вдъхновено от трите бъдещи кралици, които се срещат в двора на Хенри VII в началото на 16.век (1501) – Катерина Арагонска, Маргарет и Мери. Макар и още млади момичета, те си дават обещание да бъдат сестри и да си помагат. Маргарет разказва как сестрите й не спазват това обещание към нея, като не пропуска да се поставя в позиция на жертва и да проявява завист към останалите две жени, превърнали се в нейни съпернички. Образът й е основан върху малкото факти и запазени нейни писма, които са достигнали до нас, но колкото и пленително да разказва Филипа Грегъри, Маргарет не успява да се превърне в героиня, с която читателките да се идентифицират. Налчието на тази дистанция може да бъде причина някои хора просто да не дочетат книгата, което би било жалко, защото романът има своите достойнства: шотландците са много интересен народ, а замъците им са изключително обаятелни, както и цялата атмосфера, типична за творбите на Грегъри.

„Другата Болейн“ („Еднорог“, 2007)

Безспорно най-популярният роман на Филипа Грегъри дължи своя успех от една страна на несекващия интерес към скандалната исторя с аферата между Ан Болейн и Хенри VIII, но не можем да отречем и нестандартния поглед, през който тези добре известни на всеки исторически събития са разказани. В романа говори сестрата на Ан, Мери, която е единствената оцеляла от децата Болейн и има какво да разкаже. Тя става свидетел на възхода и падението на своята сестра, както и на абсолютната трансформация на крал Хенри, която води не само до промяна в личния му живот, но и до преобръщането на реда в цяла Англия. Останала в сянката на сестра си, Мери се превръща в достоверен хроникьор на ужаса, съпътстващ разпада на традиционния кралски двор. Мнозина обвиняват Ан заради това че разпалвайки огъня на желанието в сърцето на суетния крал Хенри, тя успява да „подпали“ цялата страна. Истината обаче се различава от легендата, защото Ан и всички останали жени на Хенри са жертви на обстоятелствата. На Мери е отсъдено да бъде "другата Болейн" не само заради превъзходството на Ан, но и поради възможността да осъзнае жестокостите, превърнали се в ежедневие за нейното семейство, и да се разграничи от тях. Романът съчетава историзъм и художественост като ни пренася в изпълнения с интриги и задкулисни борби двор на крал Хенри VIII. През очите на Мери ставаме свидетели на неговата чудовищна трансформация в тиранина, познат ни от учебниците по история и виждаме как мечтата на едно младо момиче да стане кралица може да струва не само живота, но и честта и достойнството на хората, които обича.

В "Наследството на Болейн"(„Еднорог“, 2008)

Филипа Грегъри проследява събитията в двора на Хенри VIII от 1539 до 1542 г през погледа на три много интересни учестнички в тях: Джейн Болейн (позната ни като Джейн Паркър от "Другата Болейн"), Ана от Клев и Катрин Хауърд. Четвъртата и петата съпруги на краля се превръщат в забележителни персонажи, които разкриват своята човешка страна и до голяма степен поставят под въпрос стереотипните рамки, в които до момента са интерпретирани като исторически фигури. Те престават да бъдат "грозната" и "глупавата" съпруга и се превръщат в жени, които разказват себе си като частици от великия наратив на исторята. Дори тийнейджърката Катрин Хауърд успява да провокира съчувствие, въпреки наивната си простота на провинциална английска девойка, която е възпитана да разсъждава през призмата на материалната облага ("Да видим какво имам"). Похватът с първоличния наратив е запазена територия на Грегъри, като по този начин тя умело въвежда читателя в света на различни героини. Особено съм впечатлена от създаването на образа на Джейн Болейн (Джейн Паркър), която още от първите страници разсъждава за себе си като за жертва, изгубила обичания си съпруг, но успяла да запази титлата си "лейди Рочфорд". За читателите като мен, запознали се първо с предходната книга от поредицата - "Другата Болейн", е ясно, че Джейн е възможно най-отрицателната героиня, която на всичко отгоре изобщо не е фикционална: доказателствата за нейното предателство към съпруга й и сестра му Ан Болейн са неопровержими както още в тогавашно време, така и в наши дни. Тя обаче гледа през собствените си очи, през които продължава да се вижда онеправдана и ощетена. Мисълта за вина й е чужда и тя всячески се опитва отново да се домогне до титла, съжалявайки че Мери е отнела по-голямата част от наследството на Болейн. Джейн обаче дори не предполага, че тя е само пионка в ръцете на алчния си и безскрупулен чичо Томас Хауърд, херцог на Норфолк.
Филипа Грегъри успява да ме накара да изпитам усещане на съспенс, разказвайки ми история, с която съм сравнително добре запозната. Не мога да не й се възхитя за това майсторство. Страховете на Ана от Клев, несигурността и болката й са повече от осезаеми за читателя. Същото се отнася за наивните самозаблуди на Катрин и окончателното падение на Джейн. А крал Хенри е истински шедьовър на историческия роман, затова и поредицата се върти около неговия възход и постепеното му саморазрушаване.
"Наследството на Болейн" безспорно се нарежда сред любимите ми исторически романи, като дори смятам, че този роман е по-добър от "Дугата Болейн".

„Укротяването на кралицата“ („Еднорог“, 2016)

Катрин Пар е известна основно с факта, че успява да надживее съпруга си - тиранина Хенри VIII, но с изключение на това нейната личност е незаслужено пренебрегвана от историята. Романът около тази забележитела жена изважда наяве множество нейни постижения - преводи на Библията, теологични разсъждения, дори съставяне на авторска книга. Влиянието на Катрин върху младата принцеса Елизабет е неоспоримо - в романа е загатнато нейното решение да не се омъжва, след като на съпруга е дадено правото да подчинява жена си и да я "укротява". Заглавието на романа е свързано с унижението, което Катрин Пар трябва да понесе от тираничния си съпруг, за да оцелее. Романът, както и останалите произведения на Грегъри, има своите феминистични нотки, особено силно осезаеми в образа на Ан Аскю - мъченица, загинала на кладата в защита на правото си да разсъждава върху Библията. И тук постоянно ставаме свидетели на неспирните интриги в кралския двор, но в последните си години кралят се държи шизофренично и изпраща на смърт дори най-близките си съветници. Никой не може да се чувства сигурен около него, а Катрин има нелеката задача да го омилостивява в честите му пристъпи на гняв. Хенри се е превърнал в абсолютно чудовище, а Катрин възприема брака си с него като приказката за Синята брада, от която смъртта на единия от двама им е единствен изход.
Любовните копнения по Томас Сиймор, които се предполага че дават сили на Катрин и показват нейната женственост и потребност от истинска любов в един свят на фалш и интриги обаче, ми дойдоха в повече, тъй като въпреки радостта си в края на романа, че отново е свободна, героинята доброволно се обрича на нови страдания с него. Още на първите страници на следващия роман "Шутът на кралицата" ставаме свидетели как Сиймор проявява явни сексуални желания към младата принцеса Елизабет, докато Катрин очаква детето му.

„Шутът на кралицата“ („Еднорог“, 2009)

се случва основно по времето на управлението на Мери Тюдор и е разказван през очите на нейния необикновен шут-жена на име Хана. В смутните времена на управлението на тираничния Хенри VIII Англия е доведена до тежко икономическо състояние, с което младият и болнав крал Едуард не може да се справи. По настояване на съветниците си той поддържа протестантството и държи сестрите си изолирани далеч от двора. Малко преди неговата смърт Хана е изпратена от лорд Робърт Дъдли да шпионира принцеса Мери, която е законната наследница на короната. Хана е необичаен и дори неправдоподобен герой, но нейната изключителност внася доза колорит в този иначе не особено завладяващ роман. Вероятно няма човек, който да твърди, че харесва "Кървавата Мери", но разказът за нея успява да обясни действията, с които краткото й управление е запомнено. Мери се изживява като мъченица, готова на всичко за да върне католическата религия на майка си в Англия. Достойна дъщеря на Каталина Арагонска, тя държи на правото си да управлява и вярва, че то не може и не трябва да й бъде отнето.Романът и в частност Хана като разказвач, са доста щадящи към Мери и обвиняват предимно нейния съпруг Филип II за зверствата, съпътстващи краткото й управление. Неминуемо се натрапва сравнението със съдбата на майка й, която също като нея умира изоставена и нещастна.
Другите два женски образа в романа са тези на младата принцеса Елизабет и на самата Хана. Още в първите страници Хана наблюдава 14-годишната Елизабет, която играе по доста сексуален начин с пастрока си Томас Сиймор. В последствие нейната чувствена сексуалност ще бъде предмет на множество коментари в книгата. Като цяло Грегъри очевидно не приема идеята за "девствената кралица" и се стреми да направи образа на Елизабет особено сексуален по модела на майка й Ан Болейн. Малката сестра се явява абсолютен антипод на студената и сериозна Мери, която не успява да се докаже нито като кралица, нито като жена. В този ред на мисли самата Хана е объркана по отношение на симпатиите си към двете царствени сестри и лорд Робърт Дъдли, който я привлича неимоверно. Хана не е симпатична героиня, решенията, които взима са силно проблематични, непостоянна е, но това е част от умението й да стои на границата между световете. Тя е ясновидка, но и изключително образована жена, влюбва се, но не иска да се лиши от свободата си, твърди че може да бъде вярна, но не знае на кого и като цяло е изтъкана от противоречия. Романът до голяма степен разкрива и нейното собствено съзряване, разбира се с уговорката, че тя е измислен персонаж. Въпреки че е първоличен разказвач Хана не е симпатичен персонаж, а по-скоро провокира въпроси с неизвестни отговори. Покрай увлечението й към Робърт Дъдли се срещаме със съпругата му Ейми, с която Хана известно време живее в провинцията. Още тук тя е представена като невежа и досадна жена, пречеща на светския живот на съпруга си. В следващата книга от поредицата имаме възможност да вникнем и в гледната точка на лейди Дъдли, която е поредната жертва на кралските обстоятелства.

„Любовникът на девицата“ („Еднорог“, 2010)

Романът пресъздава първата година от управлението на Елизабет I и предполагаемата й афера с Робърт Дъдли. Младата кралица е показана като неуверена и подвластна на чуждо влияние, а образът на Дъдли е по-скоро отблъскващ със своята студенина и пресметливост. Отношенията в кралския двор са крайно лицемерни, интригите са ежедневни, а заговорите за убийство също не са рядкост. Съветникът на младата Елизабет Уилям Сесил обаче знае как да се възползва от обстоятелствата и дори да ги дирижира. На мистерията около смъртта на Ейми Дъдли е дадена нова трактовка, намек за участието на кралицата в убийството й, но със съвсем различен мотив от предполагаемия брак с Робърт. Образът на Елизабет като цяло не е много положителен у Грегъри. За сметка на това Ейми, която получава възможността да убеди читателите в любовта си към Робърт, е показана като саморазрушила се от невъзможен копнеж жена, която отдавна няма свое лице и смисъл на живот. Като за предполагаема феминистка Грегъри изгражда предимно негатвни женски образи на маргинални героини, но и на самата кралица. Това обаче също може да бъде обяснено - Елизабет успява да управлява един мъжки свят, държейки се като мъж. Въпреки че Греъри й приписва всички възможни женски недостатъци и пороци, Елизабет е най-успешният владетел от династията на Тюдорите.Тя съумява да използва женската си обаятелност при протаканията в преговорите си за евентуален съпруг като междувременно стабилизира Англия. Личните й отношения с Робърт Дъдли са дефинирани още в заглавието на романа, въпреки че за тях никога не е имало исторчески доказателства. Скандалните догадки и клюки обаче винаги са били неразривно свързани с Тюдорите, така че няма как да ги избегнем. В този роман определено липсва положителен образ и в даден момент това се превръща в проблем, тъй като прелива и в следващата творба

„Другата кралица“(„Еднорог“, 2010)

, която продължава да разказва за управлението на недолюбваната от авторката кралица Елизабет и съперничката й Мери, кралицата на Шотландия. Мери притежава някои от чертите на баба си Маргарет, разказвачката от "Три сестри, три кралици", а именно убеждението, че е кралица по право и всеки е длъжен да й се кланя, а тя може да прави каквото пожелае. След като й се налага да избяга от Шотландия заради обявилите се срещу нея лордове, Мери търси подкрепата на братовчедка си Елизабет, въпреки че я смята за узурпаторка. Кралицата на Англия, доверявайки се на съветника Сесил, поверява Мери в ръцете на благородническото семейство Талбот, които трябва да играят ролята на нейни домакити и тъмничари едновременно. В книгата се редуват разказите на тримата - Мери, Джордж Талбот и жена му Бес. От тях единствено Бес разсъждава като модерен човек и жена, изпреварила времето си. Тя не произхожда от благородническо семейство и е успяла да се издигне благодарение на собствената си находчивост и на тримата си предходни съпрузи, които са я осигурили материално. Тя казва, че подобна финансова независимост на жена в Англия е възможна само при управлението на Елизабет. Съпругът й е представител на класа, приключваща господството си заради своята неспособност да се адаптира. Той и Мери символизират старите порядки, докато Бес и Елизабет носят духа на новото време, което идва, за да разтърси из основи неадаптивните. Мери отказва да се промени и този отказ предопределя съдбата й. Ако трябва да бъда честна, бих предпочела да чета за Мери Стюарт в учебник по история вместо този роман. Но може би по-късно ще се върна към него, защото вече прекалено дълго чета само романите на Филипа Грегъри.

„Мемоарите на една лека жена“ - скандал или различен прочит на Просвещението

Съвсем спонтанно и необяснимо, или може би под формата на несъзната потребност за задоволяване на любопитството си, посрещнах Международния ден на жената с произведението на Джон Клилънд “Мемоарите на една лека жена“ (Deja Book, 2017). С нагласата, че просвещенски автор, останал (поне у нас) в сянката на Филдинг и Ричардсън, няма с какво чак толкова да ме впечатли, прелистих белите страници на красивото книжно тяло с твърди корици и разбрах, че една от причините то да се радва на широка популярност напоследък са илюстрациите на Пол Аврил (които са наистина прекрасни, но фактът, че мога да споделя тук само една от тях говори достатъчно красноречиво за актуалното звучене на основния проблем, свързан с книгата, а именно – цензурата и автоцензурата). Не бях чела този текст, въпрек че има свободен онлайн достъп до него и дори е част от проекта Гутенберг, но бях чула за последния скандал, свързан с книгата – лондонски университет я сваляше от програмата си заради потенциална обида, която романът може да нанесе на студентките (във второто десетилетие на двадесет и първия век). Е, Клилънд преди 270 години е знаел това, което днес знаят издателите му – скандалът продава, защото буди различни емоции, сред които любопитството е на първо място. Дотук с бягството ми от стереотипите за женския пол, без извинения.

Мъжките „залитания“ към фемнизма винаги са ми били подозрителни (понеже вероятно съм широко скроена и непредубедена колкото адресатите на този роман, да живее непреходността на неговата иронията, но пак да повторя, че не се извинявам за рецепциите си), затова и подходих предпазливо към произведението на Джон Клилънд. На първо място наративът се води в епистоларна форма от името на самата Фани Хил, но вече като зряла жена. Това до известна степен обяснява философските разсъждения и референции към Лок, Дидро, Волтер и др., но все пак езикът е крайно неправдоподобен за жена от 1740-те, която на всичкото отгоре е и необразована. За художествено произведение това не е важно, рзбира се, но просто го отбелязвам като изискване към произведенията на Просвещението за миметичност и комбиниране на фикционалното и документалното (както е в разказа на Филдинг в приложението). Явно е, че творбата е билдункс роман с нетипична героиня (пародия на Ричърдсъновата Памела и предвестничка на Беки от „Панаир на суетата“), която се бори с превратностите на живота, но без авторът на тези „приключения“ да спазва благоприлично мълчание по въпроса как една бедна жена може да се издигне в обществото. Акцентът определено е поставен върху еротиката, а типичната за младо момиче свенливост е използвана като средство за извличане на повече дивиденти от мъжкия пол. Фани Хил обаче е изключително интересна героиня, която успява не само да оцелее, но и да овладее мъжкия свят с помощта на единственото си оръжие – своята сексуалност. „Леката жена“ изведнъж започва да си тежи на мястото (друг път ще изразявам възмущението си от българския израз, който ме кара да формулирам това изречение). В този смисъл наистина открих някои феминистични нотки в повествованието на Клилънд (естествено от тях лъха средата на 18-ти век), с които успешно сатиризира една огромна част от Просвещенската литература, особено по отношение на прокламираната идея за добродетел и порок.

Порокът е част от съзряването и е важно да не бъде премълчаван. Невинните жени са лъгани изключително лесно и също толкова безпроблемно са примамвани в света на похотта, от който сякаш няма изход. Идеята за добродетелност е абсолютно погрешно разбирана и се основава най-вече на невежество и сляпо подчинение. Това са и двата стълба в основата на идеята за „добро“ семейство, за които жената е вързана в продължение на векове. Клилънд „отвързва“ своята Фани и я пуска на свобода, от която тя успява да се възползва, без да се опитва да стане мъж или да избяга от свойственото за собствения си пол поведение. Дори само подобно действие скандализира читателя от 18-ти век. А еротиката (и особено елементите на хомосексуалност, по отношение на която и самият автор е по-предпазлив) директно дискредитира Мемоарите и ги запраща в изгнание за около два века.
Произведението на Клилънд е интересно от литературноисторическа гледна точка. Със своите скандалност и провокативност, "Мемоарите на една лека жена" сякаш е изтласкана встрани от "голямата" литература на Просвещанието и етикетирана като "първият еротичен роман", който в продължение на две столетия е бил забранен. Разгръщайки го обаче, установяваме, че мястото на тази сравнително малка по обем книжка в голямата литературна история е неоспоримо. Паралелите с Хенри Филдинг (чиито разказ по действителен случай "Съпругът-жена" е поместен след текста на Мемоарите) само показват степента на социална и нравстена ангажираност, която това произведеие има към времето си. За да може да го интерпретираме пълноценно е необходимо да се вгледаме между редовете (колкото и разсейващи да са илюстрациите, допринасящи за имиджа на книгата като "скандално порочна") и да разчетем иронията в наставлението, сатирата в благоприличието и пародията в повтарянето на установени наративни техники.

"Играч първи, приготви се" - оазисът на виртуалното щастие

Литературата дълго време е възприемана като бягство от реалността в утопичния свят на фантазията. Дори бегъл поглед към историята на художественото слово през различните епохи потвърждава това твърдение: измислените светове излъчват непреодолима притегателност, затова някои философи и държавници (като Платон или забранилият рицарските романи крал Филип II) се опитват да ограничават достъпа на обикновените хора до нея. През 21-ви век обаче обсесията към литературни творби отдавна е заменена от маниакално вглъбяване в компютърните игри, което достига напълно ново измерение на бягство от реалността: създаването на виртуални светове.

В един такъв свят се развива действието на дистопичния роман от Ърнест Клайн „Играч първи, приготви се“ (INTENSE, 2015). Годината е 2040, човечестото е успяло съвсем да съсипе планетата, настъпила е енергийна криза, а милиони хора бягат от мизерния си живот в гетата (известни като „купчините“) във виртуалния свят ОАЗИС, където имат възможност да изпитат усещания, близки до тези на пълноценното живеене. Разбира се, всичко там е илюзия, но това е достатъчно за хиляди социални отшелници, които могат да контактуват с други хора единствено чрез аватарите си. Така още в началото на романа е поставен проблемът за отчуждението на индивида от социума до степен на невроза. С нализането в историята става ясно, че поддържането на висок рейтинг и завиден имидж в ОАЗИС често е за сметка на извънвиртуалния живот. Милиони хора изобщо не излизат от домовете си, а полицията разполага със специално оборудване за арестуване на длъжници, пристрастени към виртуалната реалност. Самоубийствата на геймъри са нещо съвсем обичайно, а пристрастените вече се категоризират и със специален термин: „Каза, че се запознали преди шест години, когато и двамата се записали в група за терапия на хикикомори – млади хора, живеещи в пълна изолация от обществото. Хикикоморите се затваряли в стаите си, четели манга и сърфирали из ОАЗИС по цял ден, като разчитали на семействата си да им носят храна. В Япония имаше хикикомори още от началото на века, но броят им бе скочил рязко от началото на Лова.“
Ловът стои в основата на историята, разказана през очите на 18-годишния Уейд Уотс. Той обяснява на читателите, че създателят на ОАЗИС Джон Холидей е починал и е оставил богатството си скрито в играта, което мотивира много геймъри, наречени „ловци“ да се впуснат в търсенето му. Реалният живот на Уейд е изпълнен с трудности – той е сирак, отглеждан от недружелюбната си леля, който не умее да общува с околните и е потискан от външния си вид. Такива са и повечето геймъри, сърфиращи в ОАЗИС, където Уейд успява не просто да се „впише“, но и да стане изключително популярен с рицарското си потребителско име Парзивал. Холидей е написал книга с указания, превърнала се в Библия за всички негови почитатели, известна като „Алманахът на Анорак“, която Уейд знае наизуст. Тя, също както и романът, са изпълнени с препратки към видео игри, филми и продукти на попкултурата от 80-те и 90-те години на 20-ти век, които Холидей възражда в играта си.
В този роман е направено оразличаване между нърдове и гийкове, но и двата типа възприемани от обществото по-скоро като пренебрегвани чудаци, тук са получили почти привлекателен облик. Алманахът учи последователите на Холидей, че това да си затворен по цял ден вкъщи пред компютъра е „готино“, маструбацията е здравословна, а излизането навън е твърде надценявано. Уейд обаче е напът да разбере, че самият Холидей всъщност е бил един нещастен човек, скрил болката си зад своя аватар. На тази мисъл го навежда и фактът, че за да намери скритото от Холидей яйце, ловецът има нужда от поне двама приятели. В такъв случай възхвалата на интелигентното самотничество е само привидна, а истинските послания на романа са крити в борбата с предразсъдъците, потисничеството и ограниченията, която героите му водят. Парзивал, Аех, Арт3мида и Шото успяват да извървят дълъг път и да осъзнаят, че магията не се случва само във виртуалния свят, а и в духовния свят на човека.

„Играч първи, приготви се“ е роман за приятелството, приключенията, предизвикателствата и, разбира се, компютърните игри. Той е подходящ както за тийнейджъри, така и за двойно и тройно по-възрастни читатели, които ще си припомнят 80-те и 90-те години на 20-ти век с носталгично умиление. Фактът, че изчетох тази близо 500 -странична книжка наведнъж (по време на пътуване), без да съм изиграла една компютърна игра в живота си е достатъчен, за да я препоръчам като разтоварващо и зарибяващо четиво дори на себеподобните си (не знам какъв е терминът за такива като мен – вероятно нърдове в очите на геймърите?!?). В историята обаче има и препратки към рицарските романи, „Властелинът на пръстените“ и някои митологични персонажи, което говори за някаква приемственост между литература и компютърни игри. Още един дистопичен прочит на бъдещето, който е забавен за четене, така че - пригответе се да влезете в ОАЗИС.

"Невероятните приключения на Кавалиър и Клей" превръщат литературата в магия

Добрата литература винаги успява да избяга от клишето, или поне да го излъже по такъв начин, че то да послужи на нейните цели. С илюзия, фокус, или внимателно обмислен номер магьосникът на словото Майкъл Шейбон не спира да изкушава читателите си да навлизат все по-дълбоко в неговия удостоен с награда Пулицър роман „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ (изд. „Еднорог“, 2017). Първите страници на това сравнително обемисто (704 стр.) произведение ни изпращат в предвоенна Прага, където срещаме младежа от еврейски произход Джоузеф Кавалиър и неговото образцово семейство с почти идиличен живот. Втората световна война разтърсва целия познат на момчето свят из основи и го принуждава да започне да овладява Новия свят (по-конкретно Ню Йорк), за да оцелее. Текстът обаче не е поредната история за травмите от жестоката война и не бива да бъде поставян в някакво утвърдено и утъпкано русло на жанровата литература, защото многообразието на теми и мотиви го прави наджанров роман.

Ако се опитам да изброя комбинацията от жанрове, чиито белези мога да разпозная в романа, много вероятно е да пропусна нещо, но именно тази възможност провокира читателското любопитство към по-дълбоко вглеждане в механизмите на произведението. На пръв поглед то може да бъде комикс за две момчета, които пишат комикси. Тези момчета в даден момент са останали без бащи и преминават през многобройни изпитания, т.е. елементите на билдункс романа също са налични. Големият исторически наратив си тече като фон на събитията, срещаме се с реални исторически личности като Салвадор Дали и Хари Худини и научаваме много както за историята на илюзионизма, така и за създаването на комикси, така че съм изкушена да прибавя моята любима историографска метафикция към списъка от жанрове, с които това интересно произведение се заиграва в своята интертекстуалност. Магията и фентъзи елементите също присъстват през цялото веме. Джо постоянно пътува, ту се появява, ту изчезва и на моменти се въвлича в приключения на комиксов барон Мюнхаузен, от които се измъква с таланта на своя супергерой Ескаписта. Този негов герой не се вписва в утвърдената представа за супергерой – различността му отразява неконвенционалността на създателите му. Неговата суперсила е да се измъква, да преодолява вериги и ключалки и да изчезва. Пътуващият човек не може да бъде задържан на едно място, нито вързан, затова Джо, както своето комиксово алтер его, постоянно бяга. В неговото бягство прозираме травмата, която войната му оставя и с която той трябва да се научи да живее. Проблемите на еврейската идентичност (т.нар. Jewishness) са умело вплетени в целия роман и особено в персонажа на Джо, който в своето скиталчество и страдания се опитва да изкупи вината, която изпитва заради загубата на семейството си. Тук Шейбън свири на много тънка струна, но отново му се получава и страданията на Джоузеф го правят достатъчно устойчив, за да поиска да се завърне там, от където е избягал и да се опита да съгради разрушеното. Несломимостта (или по-точно адаптивността) на духа заема централно място в тази история, защото умението да не се отказваш е от изключителна важност не само за илюзиониста, но и за твореца, а и за бизнесмена в Новия свят.

Самите Джо и Сами са алтернативни герои на американската си мечта, която постигат сякаш с магия. Успехът им е привиден низ от случайности, зад които обаче стоят къртовски труд, лишения и неосъществени мечти. Двамата братовчеди успяват да изкарат пари от изкуството, което обичат, но и заплащат висока цена за този успех. Тяхната различност не им позволява да се обезличат и да се „претопят“ в котела на унифициране, в който законите на издателския бизнес се опитват да ги запратят.

Хомосексуалността на Сами и страхът от обвързване на Джо доизграждат тяхната невъзможност за „вписване“ и личната им вътрешна изолация от света. Най-добре можем да усетим тази тяхна дистанцираност чрез отношенията им с Роза – жената, която и двамата обичат и в даден момент изоставят. Любовта, животът и изкуството не се подчиняват на ограничения, но тази истина трябва да бъде изстрадана, преди да бъде осъзната. Образът на Роза е съчетание от традиционното мислене за жената като пристан, който очаква пътуващия скитник да се завърне, и модерна еманципирана жена, която е достоен партньор на своя съпруг.

„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ носи в себе си философския заряд на постмодерната литература от началото на настоящия век, но 17 години по-късно не губи от своето очарование. Да, това е роман и за семейството, но преди всичко за отношенията между хората и влиянието на епохата върху тях, за изчезващите и появяващите се бащи, за самоотвержените майки, за бунтарски настроените синове и за възможността любовта да устои и да лекува болката. Но тук присъстват и големите наративи на историята, на издателския бизнес, на потисканите индивидуалности. Войната осакатява хората, но изкуството може да ги спаси. А приключенията с фантастичен привкус правят този необичаен разказ още по-интересен и заслужаващ читателското внимание. Супергероите са едновременно по страниците на комиксите, но и сред хората. Те са ангелите на новото време, които Джо рисува. Вярата в тях и помощта, която оказват на потиснатите и страдащите пробуждат надежда за попадане в един по-добър свят: светът на фантазията, който единствен може да противостои на разрухата, в която тъне реалността.

За фините прахови частици и мъглата над нашето поколение

"Но ако все пак един ден успеех да напиша книга, знаех, че ще бъде иронична книга. Такава, която през цялото време кара читателя да се чуди дали трябва да я вземе насериозно, или да се посмее." (67)

Не знам дали "тоя се подиграва с мен" (67), но знам, че винаги с удоволствие чета Ангел Игов, защото в моята представа той олицетворява всичко стойностно, което най-много липсва на съвременната ни литература (и култура): съчетание от талант, академична ерудиция, младост, достатъчна доза упоритост и чувство за самоирония, че да продължава да твори и работи в "идиличната" атмосфера на родната ни действителност.Тези качества откривам и в третия му роман "Фини прахови частици" (ИК "Жанет 45",2017), който с неподражаем стил казва много, без да многословничи.

Заглавието може да бъде тълкувано и като метафора за обреченото съществуване на хората - прашинки в света, чиито живот е потискан от още по-дребни фини прахови частици - проблемите, на които всички робуваме. Разбира се, това е история на градското пространство, в което замърсяването на въздуха е съществен проблем, породен от струпването на хора, автомобили и къщи на едно място, в което буквално се задушаваш от миризмите на тълпата, но си сам в нея. Отчуждението на градския човек не е новост, но епиграфите в началото на романа сякаш ни подготвят именно за сблъсъка с неговия абсурд. Цитатите от September 1, 1939 на W.H.Auden, "Голямата земя" на Георги Рупчев и My Struggle на норвежкия писател Карл Уве Кнаусгор (за чието съществуване признавам, че разбрах покрай този цитат) говорят за самотата, изолацията от глобалните проблеми, стремежът към някакво уединение, но и тъгата за отиващите си от нас. С други думи, романът показва упоритото самозалъгване на едно поколение (моето, а и авторовото), белязано първо от замърсяването (чернобилския дъжд на 1 май 1986 г), а след това от заминаването:

"Още нямам за себе си отговор на въпроса защо останах в България, докато всякакви хора около мен я напускаха с омерзение. Именно с омерзение, защото българите отдавна вече не бягат от бедност или от липса на възможности; просто не издържат повече. Спасяват се от простотията. Има един период, тъкмо преди да свикнеш, когато всичко става нетърпимо. И ако тогава нещо те побутне в друга посока, си тръгваш. Ако не - оставаш. Свикваш. Даже влизаш в парламента." (190)

Частиците проникват в организма ти и те разболяват. Ако не се научиш да живееш с тях, биваш унищожен. Също както с простотията. Политическата сатира е толкова умело представена, че наистина поражда смях през сълзи и цъкане с език (без да споменавам "случайни и повърхностни" прилики с действителни лица и събития). Българската действителност е безкомпромисно изобличена през очите на първоличния разказвач Кирил Сарафов, тридесет и пет годишен монтажист на документални филми, завършил философия в Софийския университет. Той говори за себе си, за двамата си най-добри приятели от детството (повей от "Кратка повест за срама"), но преди всичко за своя град, съставен от сгради, спомени и фини прахови частици. Обичам да чета София на Ангел Игов, защото това е и моята София - градът с плюещи плочки, в който винаги намираш защо да останеш:

"Наистина обичам София, макар да не знам защо. Друг на мое място отдавна би се махнал от тук. Но мен София ме е обзела, влязла е буквално в белите ми дробове. София е столицата с най-високо съдържание на фини прахови частици в целия тъкмо подминат Европейски съюз, трайно над нормата; качеството на въздуха е реално по-лошо, отколкото в мегаполиси като Лондон и Париж. Фини прахови частици - звучи почти като фин млечен шоколад, но са много по-вредни за здравето, особено за такива нещастници като мен, неусетно развили още в детството си хронична астма." (61)

Градът е свързан със своите хора, а София като столица на България е обречена да бъде и столица на абсурда. Дори само в едно изречение от романа можем да усетим иронията (с почти трагически измерения), абсурда, болката от безнадеждността на масовата интелектуална безпомощност и гротесковия ефект на криворазбраната цивилизация:
"Продължих да слизам надолу по хълма, пресякох кръстовището при метростанцията, назована в пристъп на историческо овчедушие "Европейски съюз", все едно тук влакът те откарва право в сърцето на Европейския съюз: излизаш с ескалатора и отвън те приветства тълпа костюмирани еврочиновници, лично Жан-Клод Юнкер ще ти стисне ръката, щом си слязъл на тая благословена метростанция, където мирисът на европейската идея се носи още по-силно от аромата на банички и кифли с мармалад, каквито приготвят в подлеза, за да заситят евроглада на населението, лично Мартин Шулц ги приготвя, навлякъл бяла престилка,която страшно му отива на запотеното лице, на брадата и благодушната плешивина."(60)

Разминаването между реалност и очаквания е колосално и поражда нестихващата ирония, която неминуемо бележи личността на всеки малко по-разсъждаващ представител на споменатото поколение "чернобилчета"(...) но в моето поколение Чернобил се превърна в мит, способен да обясни всичко." (121) Протагонистът черпи от нея с пълни шепи и щедро я хвърля в лицето на читателя, където тя се наслоява като софийската ни мръсна мъгла и се превръща в жлъчна сатира.
Замърсяването на умовете е най-подходящият декор за българската политичесща сцена, а борбата срещу машинациите й е рискована и обречена на провал. Но въпреки това финалът е оптимистичен: героят е "прецакал" лошите и върви уверено към хоризонта на залеза в очакване на нови предизвикателства, с които да се захване. А аз си мисля как иронията и умението да не се взимаш насериозно са спасителният пояс за нашето поколение, отказващо да се задуши докрай от мръсотията на фините прахови частици и слузестото безхаберие на дебелокожите безочливи политици.

Грехът на Лилит или спасението на човечеството

Апокрифите винаги са по-интересни от канонично признатите библейски текстове, защото предлагат алтернативен прочит или съвсем различна история, подлагайки установените догми на съмнение. Векове наред едностранчивото тълкуване на религията ограничава мисленето и дори само сковаващата стагнация на Средновековието е достатъчно доказателство за това. Апокрифите обаче не изчезват дори тогава - те се запазват и предават от поколение на поколение, въпреки че са обявявани за ерес и заклемявани от официалната религия в продължение на векове. Интересът към тях е форма на бунт, породена от желание за мислене. Естественото човешко любопитство не се задоволява само с един отговор, дори когато става въпрос за фантастични небивалици. Липсата на яснота обаче не само провокира логиката, но доста често поражда още по-мъгляви и налудничави теории на конспирацията. Жанрът на историческия трилър до голяма степен се основава на подобни теории и разсъждения, което поне в моите очи го прави прекалено схематичен и еднотипен. Талантливият писател обаче е способен да надскочи жанровите ограничения и да преодолее стереотипите.

Радко Пенев е именно такъв творец - успява да изгражда светове от думи, които едновременно увличат и провокират, разкриват тайни и задават въпроси, но винаги диалогизират с читателя, оставяйки му поле за интерпретация.След свежия полъх от българските културни и географски реалии в "Ритуалът" ("Сиела", 2016), вторият му роман "Грехът на Лилит" ("Сиела", 2017) има по-космополитно звучене и пренася читателите през няколко държави: от мъгливо дъждовната Англия до изпепеляващо горещите пустини на Йордания и Сирия.
Главните герои са познатите от "Ритуалът" Боряна Казакова и Петър Георгиев, но към тях се присъединява и лондонската асироложка Мегън Сегар, която за мен е много притегателен образ, постепенно разкриващ своите тайни.

Дори да не бях чела "Ритуалът" и да не знаех как увличащо разказва авторът, със сигурност щях да се насоча към "Грехът на Лилит" заради заглавието. Лилит е интересен образ, чието противоречиво възприемане е много плодотворна почва за интерпретация. Мистериозното търсене на артефакти в романа е пряко обвързано с апокрифните разкази за тази първа жена, „която не изгуби безсмъртието“. „Лилит е представена като зло същество, което нощем прелъстява мъже, убива новородени и бременни и пие човешка кръв“ (221), според един от героите на романа. Тя е демоничен образ от апокрифите, с който плашат непослушните деца (и мъже?) и посочват за назидание на непокорните жени. За феминистките обаче Лилит е нещо съвсем различно - тя е смелата жена, която не се свени да обърне гръб дори на Бог. Страхът от нея е основателен. Възможно ли е такава жена просто да се оттегли в мълчание? Или гласът (заедно с грехът) й продължава да отеква в съвремието ни? Романът дава възможен отговор и на този въпрос, но и потдитква към размисъл върху същността на греха.

След случайна среща с професор Абдул Хамза Боряна се оказва притежател на автентичен артефакт - глинена плочка, изписана с клинопис, която задава съвсем нова интерпретация на мита за първородния грях. Не след дълго професорът е убит по особено жесток начин, археоложката е отвлечена от атлетичен злодей, а Петър се впуска в търсенето на изчезналата си приятелка, като отново се въвлича в много интересни и опасни приключения. Както споменах, асироложката Меган, която се съгласява да помогне на Петър, е доста интересен персонаж. Тук трябва да призная, че женските образи, особено Лилит и Мегън, ме впечатлиха с непредубедено представяне и по-задълбочен психологизъм от характерния за жанра. Вероятно това е една от причините да харесам този роман още повече от предишния. Лилит и нейните наследнички са носители на противоречиви характеристики, но в никакъв случай не могат да останат безлични в своята непокорност. Романът предлага още един прочит на апокрифа и разкрива какъв е грехът на Лилит, но не и дали той е опростен. И трябва ли изобщо да бъде опрощаван?

Дали цялото човечество не е пряко обвързано с нея и каква е причината за интереса към тайните й? Романът не си поставя за задача да дава преки отговори, но предлага достатъчно вълнуващ сюжет, в който читателят може да се потопи докато си задава въпроси, свързани с произхода на човечеството, но и със съвременните отношения между хората, които въпреки изминалите оттогава хилядолетия, сякаш не са се променили много. Лилит отново е демоничен образ, но може би спасението на човечеството преминава през осъзнаването на трагизма в тази демоничност? За да се чете "Грехът на Лилит" обаче съвсем не е нужно човек да се впуска в толкова философски разсъждения, а просто да се наслади на една добре написана история.