"Любовта не свършва със смъртта", защото Нощта е също слънце

Четенето на "Нощта е също слънце"(ИК "Жанет 45", 2017) за мен беше преди всичко съпреживяване. Няколко часа дишах и плаках с историята на Силвия и Асен, но осмислянето на романа продължи след като прелистих последната страница, а вероятно продължава и все още.

Божана Апостолова пише роман за любовта със сърцето си, затова той първо там "удря" читателя ( мен поне направо ме отнесе като емоционална стихия). С поетичния си език авторката обговаря същността на любовта по неподражаем начин. Макар да е роман, творбата е и поезия, разтърсващо проникваща в скритите кътчета на човешката ни същност и оголваща страха от самотата и неумението да се преборим с гордостта в името на любовта, за която всички копнеем. Още оксиморонът в заглавието ни насочва към подобни интерпретации, които в последствие се насищат със смисъл от текста.
Божана Апостолова каза на премиерата си във Варна, че "Нощта е също слънце" е замислен просто като един обикновен любовен роман, вдъхновен от личната мъка и загуба. За мен обаче творбата определено е необикновена и няма много общо с днешното разбиране за "любовен роман" (дали заради нетрайността на днешната любов, не зная). Ако започна с факта, че жената пише и преживява любовта по специфичен начин, ще се наложи да цитирам феминистки и теории, в които не ми се навлиза. Романът не заслужава да бъде "напъхан" в калъпа за недооценината жена-творец, защото ролята му изобщо не е такава. Това е роман за двама души, които се обичат до полуда, но не съумяват да останат заедно. Причината: изневерите на мъжа (Асен), поводът: заболяването на жената (Силвия). Някои читатели могат да стигнат само дотук в интерпретацията си. Човешките отношения обаче никога не са толкова прости и текстът с любовно -поетичен - философски език ни разказва точно това. Състоянието на Силвия буквално и преносно я "затваря" пред нейния съпруг (детайл, многозначително показан на корицата). По ирония на съдбата невъзможността да му даде всяка част от себе си става причина Силвия да не може да прости на Асен, че намира утеха другаде.
Непримиримостта и нежеланието да даде прошка всъщност са типично женски реакции и ме учуди, че срещнах укорителни коментари за това от читателки. Нима съществува жена, която може да забрави болката и обидата, причинени й от Мъжа на нейния живот?!?

Силвия сама се превръща в мъченица заради своята упоритост, но хората, които могат да обичат с цялата си душа са способни да проявяват жестокост към обекта на своята любов, дори когато по този начин причиняват страдание и на себе си. И двамата герои са хора на чувствата и на изкуството, при тях просто няма как любовта да остане тиха и идеална. Затова и двамата заживяват непълноценно на фона на съсипващия общността преход от 90-те години. Тегобите на времето са умело вплетени в разказа за любовта на Асен и Силвия и всеки, който ги е живял, ще усети колко силно и точно са представени. Образите на двамата (особено този на Силвия) са пълнокръвни и завладяващи, но същото мога да кажа и за по-маргиналните образи, нито един от които не преминава през текста незабелязано. От майката на Силвия Надежда, през чичо Марин, до възрастната съседка, чиито съпруг току-що е починал имах усещането, че познавам тези хора и че още общувам с тях.
Целият роман за мен беше емоционално изживяване, но финалът му е особено силен. Проблемът за майчинството и абсолютното себеотдаване е решен с него. "Любовта не свършва със смъртта" казва Силвия на сина си, но тя осъзнава, че синът не може да замести Мъжа. Всеки човек е главен герой в романа на собствения си живот и не бива да се отказва от тази роля, нито от любовта. Колкото и страдание да носи със себе си, в колкото и нюанса на черното да бъде рисувана, любовта е светлината на душата, тя е слънцето, благодарение на което живеем. Затова нощта е също слънце.

Познатият непознат Шекспир (разказан в "Тайният живот на Шекспир" от Джъд Морган)

„Английският ще свърши работа за списък на товарите, за балада или приказка може би – обясняваше учителят Камдън, - но все още не е подходящ инструмент за високата литература.“ (61)

Геният, който променя статуквото на считания за беден и безизразен английски език е обявен за главно действащо лице още в заглавието на романа „Тайният живот на Шекспир“ (ИК „Унископ“, 2016) от Джъд Морган (псевдоним на Тим Уилсън). Словосъчетанието от заглавието обещава разкриване на тайна, но името на Шекспир само по себе си е достатъчно мистериозно и всеки опит за разказване на живота му се превръща в приказка, в легенда или дори в някоя от неговите изпълнени с обрати пиеси. Като образован литературен историк Морган не се впуска в някоя от множеството „малки и долни лъжи“, свързвани от векове с името на Барда, а вместо това се опитва да реконструира живота му, използвайки за основа оскъдните исторически факти, които са ни известни днес: желанието на баща му за благородническа титла и фамилен герб, ранния брак с по-възрастна жена, присъединяването към театралната трупа на кралицата, успеха на собствените му пиеси, творческите съперничества и приятелства с Кит Марлоу и Бен Джонсън, както и загубата на единствения му син Хамнет.

Тези сведения са изпълнени с живот от Морган, който избира да постави отношенията с Ан Хатауей в центъра на романа си. Историята започва, когато младият Уил я среща през 1582 г. и приключва през 1603 г, когато тя най-сетне успява да му прости и да го разбере. Любовта между тях не е идеализирана, нито е изпълнена с драматични обрати. Тя е въплъщавана от стоицизма на Ан, която носи характеристиките на предана и добра съпруга, позволяваща на мъжа си да тръгне по пътя на презряното от обществото театрално изкуство. Ан сякаш е най-централният образ в романа, тя е тази, към която читателят би следвало да насочи симпатиите си, поради факта, че въпреки своята неграмотност тя разсъждава като модерна жена, надскочила ограниченията на късния 16. век. Казано по този начин, образът й е по-скоро неправдоподобен, но добре вписващ се в историята на знаменития й съпруг.
Самият Уил е в постоянно търсене: на себе си, на начин да удовлетвори баща си, на възможност да осигури по-добър живот на семейството си, без да му се налага да се раздели с театъра, но най-вече на място сред образованите творци, което повечето от тях презрително му отказват. Умението да се харесва на масовата публика и едновременно с това да изразява творческите си виждания е черта на гения, която и тогава е будела завист. Уил няма как да избяга от нея, нито от клюките, които я съпровождат, и които са живи до днес. Морган умело ги съчетава, повдигайки въпроси за същността на стойностното изкуство, за образованието на твореца, за ролята на театъра и „играчите“, като засяга и щекотливата тема за сексуалността и недопускането на жените на сцената. Самата Ан изразява възмущение, че мъже пишат измислени от тях женски роли, които ще бъдат изиграни от други мъже, оставяйки женскостта непозната и пренебрегната територия. С изключение на нея, останалите женски образи са повърхностни и епизодични – фатални героини на трагедии или обикновени селянки, малтретирани от мъжете си.

Битовият аспект на живота е умело представен от Морган дори в щрихите, с които рисува атмосферата и ежедневието на героите. Чумата, мизерията, побоите, гладът, затворите и постоянните опасности, дебнещи отвсякъде се осезаеми в романа, особено в лондонските сцени. Разликата между благородниците, тънещи в охолство, и мизерстващия народ е огромна, но театърът е мястото, където тя може да изчезне, макар и за няколко часа. Или поне Уилям Шекспир е способен да я заличи. Тази негова склонност е осъждана от приятеля му Бен Джонсън, който вижда в образованието и високото изкуство единствения път към безсмъртие.
Всъщност образът на Джонсън е по-добре развит от този на Шекспир в романа. Сюжетната линия на живота му тече паралелно с тази на Барда, вероятно за да се изтъкне контрастът между тях. Джонсън обаче е човекът, който след смъртта на Шекспир ще напише предговор към Първото Портфолио, така че приятелството им успява да устои на различията във вижданията им по отношение на литературата. Разбира се, не е пропуснат и Кристофър Марлоу, който е показан в ролята си на безразсъден и подвластен на емоциите си човек. Неговата избухливост довежда до ранната му гибел и показва на Уил, че колкото и талантлив да е един творец, той трябва да бъде и актьор, способен да се владее.
Романът на Морган представя вариант на Шекспировото израстване в гилдията като не пренебрегва ролята на съпругата му Ан. Образът на самия Уил обаче през цялото време си остава отчужден, непознат и мистериозен за читателя. Точно такъв, какъвто е и до днес.

Жената между Музата и Творецът в "Музата" на Джеси Бъртън

" Ти просто не разбираш, защото цял живот си живял като личност, Исаак. Не като досадна, аморфна подгрупа на нормалното общество. Всичко, което ти правиш, е напълно универсална норма и същевременно напълно уникално. Това е да си мъж" (248 стр.).

Новият роман на Джеси Бъртън "Музата" (Сиела, 2017) е едновременно различен от предишната й творба "Миниатюристът" (Сиела, 2015) и много сходен в интерпретацията на женското място в света, по-специално в сферата на изкуството. Ролята на творец е отредена на мъжа, той е архетипът на Създател и той има нужда да бъде вдъхновяван, за да твори шедьоври. Жената би трябвало да стои по-ниско в йерархията като негова подчинена, готова да стори всичко по силите си, за да стимулира величието на гения, избрал я като свое вдъхновение. Да бъдеш муза обаче може би не предполага единствено това. Музите обикновено са капризни, те не идват лесно, нито се подчиняват на норми и изисквания. Но нежеланието да се подчиниш задължително ли те прави муза? И не е ли точно то характерно за гения? Предразсъдъците, дързостта да им се противопоставиш и цената, която ще се наложи да заплатиш са основните въпроси, които повдига романът "Музата".

Първата сюжетна линия, случваща се през 1967 г., разказва за живота на 26-годишната цветнокожа Одел, пристигнала в Лондон от Тринидад, за да стане писателка. Суровият сблъсък с реалността обаче не й позволява да бъде допусната в затворения (особено за цветнокожи жени) кръг на интелектуалците и тя е принудена да изкарва прехраната си като продавачка в магазин за обувки. Денят, в който животът й се преобръща неочаквано, е когато жена на име Марджъри Куик я назначава на работа като машинописка в известна лондонска галерия. Марджъри се превръща в покровителка и приятелка на Одел, но самата тя крие стари тайни, които изплуват с появата на картина от 1936 г.
Втората сюжетна линия ни връща във времето на създаването на картината и ни запознава със съдбите на Олив, Исаак и Тереза, а също и родителите на Олив.
Както през 60-те, така и през 30-те години на XX в. изкуството е тема табу за жени. Геният може да бъде единствено мъж, а жената е негова муза за временно ползване. Тази философия изповядва и бащата на Олив, търговец на картини, пред когото собствената му дъщеря не смее да разкрие таланта си. По-лесно за нея е да представи своя картина за произведение на художник от мъжки пол, тъй като е наясно с възгледите на баща си, че "жените не могат да рисуват". Нейното решение заплита мрежа от тайни, които Одел разбира 30 години по-късно. Но и тя като Марджъри решава да замълчи, защото :" Дали някой би повярвал на това? Олив не се вписва в матрицата, в която пъхаме гениите."(413)
В романа е повдигнат въпросът за цената, която музата трябва да плати, за да стане творец. Тя е равностойна на собствената й душа, дори на физическото й съществуване. Както Олив, така и Одел, са обречени да бъдат аутсайдери в света на изкуството, иронично робуващ на полови, расови и класови предразсъдъци. Дори Втората световна война, която разтърсва света из основи в края на първата сюжетна линия не успява да промени статуквото.
Недоразказаните истории, микро разказите в големия разказ са причина всяка история да се нуждае от две сюжетни линии: автентична и публична. Както казва Олив в романа обаче: "Няма значение каква е истината, това, което хората мислят, става истина" (207). А рецепиентът може да търси своята истина чрез умението си за интерпретация. Само онзи, който знае как да търси, може да открие нещо ново и неочаквано, което всъщност ни е загатнато още в епиграфа на романа: "Никога повече една-единствена история не ще бъде разказана тъй, сякаш освен нея няма друга" (Джон Бъргър).

„Царицата на нощта“ –литературен полет на крилете на музиката

"Проклятието не се състои в това, че не можем да избираме съдбата си."
Проклятието, проклятието, под което живеем всички ние, е именно в това, че можем. (618)

„Царицата на нощта“ (Издателство “Еднорог“, 2017) на американския автор Алекзандър Чи е дефинирана от самия него като „книга за „Вълшебната флейта“ – операта, в която се появява едноименната героиня, обявила се в подкрепа на любовта, дори когато тя влиза в противоречие с разума. Още Платон вижда великото изкуство като досег до боговете, който отнема разума и развива усещането за красота, характерно за добрите творци. Подобно божествено докосване е възприемано по-скоро като проклятие, отколкото като благословия. По този начин разсъждава и майката на главната героиня, която е убедена, че над невръстната й дъщеря тегне проклятие или е обладана от зъл дух, отнемащ нейната добродетел в замяна на божествено красивия глас, с който я дарява. Тя обаче не подозира, че привидно слабата й дъщеря притежава още един дар – тя е и актриса, която слива живота и творчеството си по такъв невероятен начин, че успява да го превърне в произведение на изкуството.

Анонимното момиче от дивата американска пустош остава непознато до края на романа именно благодарение на честата смяна на своите самоличности, или героините, в които се превъплъщава. Нейното истинско име не е разкрито на читателя, тъй като след смъртта на семейството й тя приема името на своя мъртва роднина, чиито надгробен камък зърва случайно – Лилиет Берн. Приемайки името на мъртво момиче тя търси ново начало за себе си, но и до известна степен предопределя по-нататъшната си съдба. Лилиет е вариант на Лилит – непокорната първа жена на Адам, която така и не се научава да му се подчинява и затова е прогонена от Рая и превърната в демон. По същия начин Лилиет отказва да се подчини на привидните предопределености на съдбата и всячески се бори срещу нея като намира начин да „покълне“, дори когато земята под краката й се разтваря, за да я погълне (както я съветва гадателката в края на романа). Нейната способност да оцелява и да се възражда от пепелта още повече митологизира образа й на фатална жена, а божественият й глас кара всеки, който я чуе, да опрощава греховете й.
Голяма част от художествения текст е свързан неразривно с оперното изкуство също като живота на главната героиня. Художественото слово на литературата се свързва с обладаващата магия на музиката и заблестява с пищността на изисканите тоалети в салоните на най-префинаните аристократи и най-добрите оперни сцени. Но за да стигне до тях, главната героиния Лилиет Берн трябва да премина през различни изпитания, които не спират да вълнуват читателя и да го потапят в свят, обединяващ фикционалност, историзъм и преди всичко – опера. Тази необичайно вълнуваща героиня е протагонист на творба, която едновременно следва тенденциите в съвременното писане, синкретично сливащо изкуствата, но говори със собствен стил и различим глас. Романът е интересна сплав, колаж от романс, пикаресков роман, исторически роман, дори историографска метафикция, в която героинята едновременно пише романа на своя живот по време на последните си пътувания, където описва как самата тя е станала героиня в друг роман, а паралелно с това определя целия си живот като опера, в която участва под различни имена. Предсказанието, че ще се върне там, от където е започнала, се сбъдва, но не за да я постави в безконечното завъртане на цикличното безвремие, в което е обречена да изживява някакво периодично наказание. Тъкмо обратното. Тя се завръща, за да покаже, че се е помирила със себе си и е осъзнала страха от проклятието, с което цял живот се е борила, като безсмислен.

Проклятието(на дарбата, на половата неравнопоставеност, на епохата, в която аристократизмът замира, дори на любовта) е един от основните мотиви в романа. Лилиет бяга от него, опитва се да го измами, крие се под различни имена и в надпреварата си с него попада първо в цирк, след това във вертеп, в манастир и дори в императорския дворец. Повествованието се води в първо лице и това ни дава възможност да съпреживеем емоциите на героинята. Доста смело решение от страна на автора е да говори от името на жена, но въпреки недотам женските описания на сексуалните сцени, към края на романа говоренето му придобива достатъчно автентичен маниер за женско светоусещане. Любовта привидно се изплъзва на тази нетрадиционна героиня, но всъщност постоянно присъства в живота й и дори само мисълта за нея я кара да не спира да мачтае за дългоочакваното щастие. Тя обаче е "царицата на нощта" - владее мъжките сърца и техните тайни, а дързостта й да не се вписва никъде я изолира в отделен свят, който самата тя моделира.
Присъствието на реални личности(в тази интенционално нереална история) като императорското семейство, семейство Верди, Тургенев, Полин Виардо-Гарсия, дори Жорж Санд представя историческата епоха по-достоверно и говори за мащабно предварително проучване, довело и до дългогодишното писане на романа. Резултатът обаче си заслужава чакането. Романът е толкова богат откъм език, образи, характеристики на различни социални прослойки и препратки към литературни и музикални произведения, че дори когато изглежда претрупан като някоя от безбройните рокли на главната героиня, продължава да привлича внимание към себе си. Връзката между литература и музика съществува откакто ги има и двете изкуства: "всъщност операта е нова дреха на стари трагедии" (494), а романът на Алекзандър Чи ни я припомня по очарователен начин.

Романите от поредицата "Дъщерята на палача" - исторически трилър за изолацията от обществото като свобода на мислене

17. век в малкото баварско градче Шонгау протича както може да се очаква: Просвещението е все още неслучило се, хората вече близо три десетилетия се възстановяват от опустошителната Тридесетгодишна война, хигиената и медицината са на изключително ниско ниво, за което допринасят суеверията и клерикалните догми; властта е в ръцете на градския съветник, а шепа патриции взимат решения за съдбата на всички останали. Правосъдието е еквивалентно на заповед от градския съвет, който не се колебае да осъжда невинни хора, стига това да му осигури зрелище за тълпата. Невежеството все още е повсеместно, а налаганите социални и икономически ограничения не спомагат това да се промени.

Положени в обрисуваната историческа епоха, романите от поредицата „Дъщерята на палача“ ни отвеждат в дома на Якоб Куизъл – изпълнител на закона, който напълно преобръща традиционната представа за екзекутор. Низвергнат от общността поради професията си, Куизъл всъщност е много по-интелигентен, съобразителен и устойчив от повечето свои съвременници. Освен убиец на осъдените, той е и лечител, чиито познания за човешката анатомия и лечебното действие на билките му носят гнева на местния фелдшер Бонифации Фонвизер. Куизъл е изключително неконвенционална и противоречива фигура. Обречен да бъде „без чест“ заради практикуваната от него професия, той възпитава голямата си дъщеря Магдалена модерно и дори прекалено прогресивно за времето си. Учи я да чете и й предава собствените си знания за билките и лечителството. Нейният образ е също толкова нетипичен и изключителен, колкото този на баща й. Но и тя като него е „без чест“ и изолирана от обществото. Всички се страхуват от дъщерята на палача, защото вярват, че тя е в съюз с Дявола. Отношението към нея обаче прави този женски образ достоен за заглавие на цяла поредица от романи.

Авторът Оливер Пьоч, който наскоро гостува в България по покана на издателство „Хермес“, споделя, че родът Куизъл всъщност е фамилията на негови предшественици, легендите за които са се запазили в рода му и са станали основа на романите му. Всяка от книгите започва с посвещение: „Дъщерята на палача“ - на предците, „Черният монах“ – на бабата и майката /матриарсите на рода/, „Кралят на просяците“ – на жена му Катрин /“защото само силна жена може да понесе един Куизъл“/. След посвещенията има епиграф и пролог, които поставят началото на поредната криминална загадка и същевременно ни потапят в атмосферата на епохата. В края на романите се съдържа „Пътеводител“, който дава допълнителна информация за описваните в романа места и как да стигнем до тях в наши дни.
Автентичното представяне на 17. век, неговите хора и проблеми, от гледната точка на по-низшите обществени слоеве е едно от най-значителните постижения на тази поредица. Работниците, войниците, саладжиите, кожодерите, дори просяците имат своя глас в романите. Битът на героите е изобразен без завоалираности, а описанията на мръсотията и невежеството не са спестени. Хората са суеверни, вярват в съществуването на вещици и отричат по-прогресивните идеи, които ги плашат. В първата част акушерката Марта Щехлин е подложена на мъчения, за да признае, че е вещица. Разбираме, че в Шонгау няколко десетилетия преди времето на разказа /1659г./ над 60 жени са били изгорени на клада по обвинения във вещерство.Това е реален исторически факт, също както Тридесетгодишната война и чумната епидемия. Тайното общество на францискански монаси и наследството на рицарите тамплиери са основни теми във втората част. Във всички романи присъства и лудостта, вродена или предизвикана от билки или болести, които не се лекуват. В тъмните времена на невежеството и страха познанието може да бъде много опасно, ако е овладяно от злонамерени хора , както става ясно и в третата част, когато над цял град е надвиснала тайна заплаха. Всъщност именно третата книга наистина ме спечели както със сюжет, така и с образи на героите.

Ролята на палача като лечител е дори по-съществена от тази на екзекутор. Разликата между лекарство и отрова е в дозировката и той отлично знае това. Куизъл не се ограничава с изпълняването на задачите си като палач, а изучава човешката анатомия и притежава книги, които дори завършилите университет лекари не са чели. Това кара сина на местния фелдшер да предпочита да бъде ученик на палача вместо на собствения си баща. Искрата, която пламва между него и красивата дъщеря на Куизъл Магдалена само допълнително утежнява положението и на двамата, тъй като обществото не би разрешило брачен съюз между тях. Те трябва да намерят начин да преодолеят множество препятствия, които ги сближават още повече в течение на романите. Читателят пък се потапя все по-дълбоко в атмосферата на Шонгау от втората половина на 17.век.
Поредицата романи „Дъщерята на палача“е увлекателно четиво, което хвърля нова светлина върху утвърдения в мисленето образ на палача, но и преобръща представата за жените от онова време чрез образа на Магдалена . Любопитството на читателя постоянно е задържано от трилър елементите в този исторически роман. Пьоч пише за културни, исторически и географски реалии, които е опознавал чрез проучвания и семейни предания, а това му помага да постигне по-автентично представяне на героите си и техните премеждия. След колебливото начало с първата книга, дочитайки третата вече мога да кажа, че поредицата има всички качества да бъде назована като един от най-завладяващите съвременни исторически трилъри.

"Чамкория" - пътуване по неравностите на историческата памет

Разгръщайки романа „Чамкория“ (ИК "Жанет 45", 2017 г.) първо виждаме два епиграфа – цитат от евангелието на Матей, който ни учи как да разпознаваме фалшивите пророци и цитат от изобличителя на лъжепророци, журналистът и политик Димо Казасов, илюстриращ как животът продължава в природата, независимо какво се е случило. Преходността на битието е неоспорима, а следата, която се надяваме да оставим, всъщност се заличава по-бързо отколкото смятаме. Остава въпросът за смисъла. Какво всъщност представлява животът? Не е ли той едно пътешествие, в което първо дълго се изкачваш по стръмно нанагорнище, а после неусетно се спускаш надолу и потъваш? Възходи и падения, надежди и страхове, слънчев ден и мрачна нощ, в която заслепяващата светлина не може да бъде добър предвестник.

20-те години на ХХ век са един от мрачните периоди на българската история не само поради ширещото се беззаконие и постоянните политически преврати, но най-вече поради обезверяването, абсолютната безнадеждност, която настъпва тогава. Романът говори с гласа на обикновен човек от народа за несправедливостите на живота, борбата с тях и стремежа към оцеляване, който определено е част не само от българската народопсихология, но и от човешката природа. Славе Желязков е „шефьор“ и въпреки критиките си към българския народ, че всички „се имат“ за нещо повече от останалите, той самият се определя като рядък специалист в София. Повествованието се води от него в първо лице, ед. ч. по време на последния му курс с омнибуса по линията София- Самоков – Чамкория. Снимката на корицата, послужила като вдъхновение на автора, показва този автентичен омнибус (от сайта lostbulgaria) и пътниците, за които става дума по-късно. Романът, както и животът, е едно пътешествие, а разделянето му в два тома е на базата на изкачването и спускането по пътя. Както повествователят, така и повествователната рамка и техниките на разказване увличат читателя, който напълно се пренася в произведението и оставя Славе да го „повози“ между спомените и разсъжденията си за два часа и половина – колкото трае пътуването до Чамкория (дн. Боровец). За това време обаче успяваме да видим една непозната за нас България, да се завърнем в историята, да се разходим из София от 20-те години и да станем свидетели на атентата в „Св. Неделя“ („Св. Крал“), отприщил нечувана за времето вълна от насилие и своеволия от страна на властта.
В началото на романа Славе е щастлив, че вижда „неговия човек“ в омнибуса – мистичен персонаж с жълта чанта на име Алекси, по прякор Джина. Той е другият герой, на когото му е дадено да говори в произведението като неговият разказ е изписван в курсив. Този човек нахлува в живота на шофьора и го преобръща по неочакван начин. Търси съдействието му и чрез заплахи и обещания за отплата го получава. Плодовете на тяхното принудително сътрудничество обаче не оправдават очакванията. В допълнение на това читателят не може да пропусне трагическата обреченост, заложена в името на героя – Алекси, която Славе установява още в началото на романа, макар и по друг повод: „Ако имаш син, не го кръщавай Алеко! На хора с такова име не им върви в тая страна. Де се е чувало некога за некой си Алеко, който да е прокопсал в България? Не! Нема такъв!Тъй че не предизвиквай съдбата!“ (т.1, 63)

Славе не иска да предизвиква съдбата, но животът постоянно го предизвиква да оцелее. Сякаш в образа му се срещат най-пълнокръвните герои от българската литература и фолклор: има я пресметливостта на Бай Ганьо, пародирана е отдадеността към семейството на чорбаджи Марко, политическото говорене на „Чичовци“-те, пъстрата галерия от образи на следосвобожденска София в „Драски и шарки“ (и „Записки на един мой познат“ и др.), плюс народната хитрост на Хитър Петър и устойчивостта на Крали Марко (работа без почивка). Славе е много интересен и плътен образ – герой на времето си, който не би могъл да се впише в сравнително оптимистичното русло на възрожденското и ранното следосвобожденско разказване, защото е продукт на друга епоха и нейната липса на идеали и морални устои, но все пак връзката с българската литературна традиция е осезаема. През повечето време той е циник и мизантроп, отправящ саркастични забележки и коментари както по адрес на своите познати, така и към целокупния български народ, който се състои от хора като тях. Във време на постоянна разруха и несигурност хуморът и сатирата се превръщат в сарказъм. Човешката склонност към насилие взима превес над преписваното ни национално добродушие и одухотвореност. Славе разсъждава много върху този парадокс: от една страна българите са определяни като едни от най-интелигентните и начетени хора в Европа, но от друга, те си остават сковано ограничени от собствените си комплекси и тесногръдие:

„Тука всеко се има за най-умния мъж или жена на Балканския п-в, всеки се има за некакъв неуспел професор е неоткрит мъдрец и прочее непризнат голем ум. Ето това е лошото на българския народ.“ (т.2, 150)

Размислите на Славе се преплитат със спомените му от времето на два атентата: първият – в „Св. Неделя“, а вторият – при Арабаконак, където лично Н.В. Царят се спасява с помощта на неговия омнибус. А самото място се превръща в свързващо звено не само за романите на Русков „Чамкория“ и „Възвишение“, но и в българската история:

„През 1872 г. нападнал там турската хазна, през 25-та анархистите нападнаха царя. Край на цикъла. От 1872 до 1925 –та. Това, да речеме, е било една обиколка от живота на България (т. 2, 78)
Обиколките на Славе обаче тепърва започват през съдбовната 1925 г. Опитвайки се да запази живота си, той е принуден да оказва съдействие и на двете големи военнополитически групировки, които са в кървав конфликт: помага на Джина, който е анархист и участник в покушението срещу царя, докато същевременно работи за правителството като нощем превозва „изчезнатите“ хора. Този „тъмен герой“ Славе изглежда лишен от духовната непримиримост на Вазовия персонаж, но това е само привидно. Сцената с майката на Гео Милев, която обикаля да търси сина си по затворите, е изключително трогателна, дори през неговите очи. Шофьорът искрено съжалява жената и за пореден път е потресен от абсурда на времето, в което такива неща се случват. В борбата за оцеляване Славе осъзнава собствената си незначителност и безпомощност, върху която се гради драмата на модерния човек. А смелостта е породена от инстинкта да оцелееш напук на всичко.

Епизоди с различна емоционална наситеност се редуват в разказването като по този начин правят повествованието по-динамично. На фона на безнадеждността, убийствата и беззаконието, автентичният български хумор не може да бъде унищожен. Шегите с житейските несправедливости, дори със сериозни премеждия като арест и разпит с побой са много майсторски вплетени в повествованието. Битът на градския човек и животът в градското пространство също имат достоверно и увлекателно присъствие в творбата. А езикът вече е запазена територия, в която Русков се е доказал като виртуоз.
В романа присъстват и някои диахронизми като споменаването на пеницилин преди да е създаден, на червен картон на футболен мач и т.н., но те са в недотам съществени детайли от произведението и могат да бъдат пренебрегнати.

Песимистичният тон на повествователя допуска нотка на оптимизъм във втория том, породен от надеждата за по-светло бъдеще, която му носи завръщането на неговия стар познайник. Светлината в романа може да бъде разглеждана и като метафора на осъзнаването на действителността, както се случва във финала. А истината е, че тази действителност много рядко оправдава очакванията ни.
Романът „Чамкория“ обаче надскочи моите собствени очаквания и със своите философия и историзъм провокира толкова широко поле за интерпретация, размисли, анализ и завръщане към миналото, че не мога да го обхвана дори повърхностно. Творба, сладко-горчива, като самия живот. Но без излишна захар. И с достатъчно остър език, за да повдига всевечните проблеми за човешката глупост, посредственост и къса памет.

Мислопровокиращото свидетелстване на един дисидент ("Задочни репоржати за задочна България" от Георги Марков )

„Ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелстване.“ Георги Марков
С това изречение Марков легитимира, оправдава и дори извинява съществуването на своите „Задочни репортажи“. Скромността на „някому може да е нужно“ звучи със силата на Евлоги Георгиевото „и аз нещо да допринеса“. Близо век разстояние лежи между думите на тези двама бележити българи, но докато единият е „строител на съвременна България“, другият е осъден да бъде хроникьор на разрушаването й. Георгиев прави възможно съществуването на Софийския университет – интелектуалното светилище на следосвобожденска България, а Марков в крайна сметка дава живота си (оставен в тази книга) като свидетелство за всичко онова, разрушилo с агресивния замах на невежеството и омразата дори спомена за разцвета на граденото в продължение на десетилетия от българи като Евлоги Георгиев.

Охулен от мнозина заради личните си отношения с диктатора и ползваните значителни привилегии на комунистическия режим, който в последствие изобличава, Марков продължава да бъде противоречива фигура в българската история. Както животът и особено убийството му, така и неговото творчество обаче засягат достатъчно важни теми, към които нито един мислещ човек не може да остане безразличен.
„Задочни репортажи за задочна България“ е заглавието на поредицата от есета, предложено от Марков в програма „Контакти“ на Радио „Свободна Европа“. Въпреки че в последствие определението „задочна“ пред България е премахнато, то е показателно за абсурда, придаващ усещането че държавата ни всъщност е част от художествения свят на Франц Кафка, с който ситуацията в България е напълно съизмерима. Положението на самия автор е не по-малко парадоксално: осъден да живее и види установяването на комунизма в България чрез т.нар. „диктат на пролетарията“ и неговите чудовищни зверства, той същевременно е достатъчно голям късметлия да оцелее в него два пъти: физически, след тежка туберкулоза, и интелектуално като признат писател с достъп до всички привилегии, които той самият често определя като „невиждан лукс“. Приемът му в кръга около Първия обаче дава на инж. Марков възможността да погледне и осмисли механизмите, чрез които функционира „новото“ общество и да установи, че животът просто не може да бъде живян в един Оруелов свят.
Първите двадесет години на комунистическия режим у нас са може би най-черните страници в новата ни история. Опустошителното им влияние върху самосъзнанието, културата и светоусещането на българите е съпоставимо единствено с тъмнината на турското робство. Залегналата от времето на османското владичество максима „Преклонената глава, сабя не я сече!“ става най-актуална точно в този период, но за разлика от турското робство, където веднъж „преклонен“ има вероятност да бъдеш оставен намира, в България през 50-те и 60-те години не можеш никога да бъдеш сигурен дали си бил „преклонен“ както трябва и пред когото трябва, така че сигурността на собственото съществуване винаги е проблематична. Този абсурд провокира национална шизофрения, от която още страдаме. В държавата, в която комунизмът трябва да донесе класово равенство, започва невиждано дотогава разделение на всички нива. Точно както във Фермата на Оруел, някои са равни, но други са по-равни и цялата система се изражда до парадоксална антиутопия, в която историята се пренаписва всеки ден, изкуството се унищожава, а хората не могат вече да вярват в нищо и никого.
Мнозина ще кажат, че проблемите, поставени в Репортажите, продължават да съществуват и сега, четири десетилетия след написването им, и ще бъдат прави. Връзкаджийството, поставянето на некомпетентни хора на ръководни позиции, все още е в основата на всеки икономически и социален крах, но у нас то, заедно с доносничеството, са се превърнали в част от народопсихологията.
Във време, в което народът се обезличава, бездуховността и простотията са повод за гордост, а моралните устои на обществото са сериозно подкопани от лицемерие, лъжи и несправедливост, „свидетелстването“ на Георги Марков ни е нужно като отрезвяващ шамар. Ако можех да накарам всеки задължително да прочете една книга в живота си, то тя определено е „Задочни репортажи за задочна България“ (Сиела, 2016). С някои цитати ще загатна защо:
„Първо — каза тя — забрави какво си учил по книжките и какво се пише по вестниците. Вярно е, че ние сме работническа власт, но никога няма да позволяваш на работниците да преминават чертата между нас и тях. Дръж се на разстояние и никога не позволявай дори да мислят, че са равни на тебе. Всяка жаба да си знае гьола. Тия, които работят най-добре във фабриката, не са нашите, а враговете. Те знаят, че са врагове, и единственият начин да заличат това е, като работят. Старай се да използуваш това!…“
„Точно по съветския пример започна измъкването на хора от дълбоката провинция, или както у нас се казва, от низините и поставянето им на ръководна работа. Необразовани, полуграмотни и интелектуално съвсем бедни граждани, по силата на чисто махленски партийни връзки, но напълно в духа на партийната политика, внезапно се озоваха на важни постове. Колко пъти в моята работа се сблъсквах с невероятно посредствени и напълно негодни за своята работа директори, началници на отдели и управления в министерството. Моите колеги още помнят пословични глупости, казани или извършени от тях. Неспособни да мислят и решават по твърде сложните производствени въпроси, те бяха абсолютно покорни и слепи оръдия на тия, които ги бяха назначили.“
„Жестока истина е, че без връзки в съвременна България вие сте обречената жертва на всекиго. И преди войната у нас, както и днес в много страни по света, хората ползуваха и ползуват разни „вуйчовци владици“ и всевъзможни връзки, с които се цели заобикалянето на нравствения критерий за справедливост. На почти всички европейски езици съществуват идиоматични изрази за действуване чрез връзки. Но едва ли някога и някъде връзкаджийството се е превръщало в постоянна болест на духа, ежеминутно осъзнавана необходимост, в нещо, по-насъщно от хляба и по-ценно от всякакви нравствени скрупули, както това е сега у нас.“
„— Слушай — казва той. — Ние с жената си говорихме и друго… Това, дето го живееме, живот ли е? Погледни нас, погледни себе си, погледни мене! Ти щастлив ли си? Аз щастлив ли съм? Кажи ми, кой в тази фабрика е щастлив? Погледни младите! Погледни децата! Като си помисля, че ги чака нашето тегло, косата ми настръхва! Аз не искам моето дете да премине през моята мизерия!… И се питам: имам ли право да създавам още един нещастник на този свят?… Ако се роди гений или разбойник, можеш да си спокоен, ще си пробие път. Ами ако не е? Ами ако е просто една обикновена човешка душица, малко по-чувствителна от другите, тогава? Борбата за детския дом е най-малкото. Знаеш ли пред какво е изправено едно обикновено дете на обикновени хора?… Пред Китайската стена! Борба да му намериш свястно училище, борба да надвиеш привилегированите, особено когато нямаш никакви връзки, борба да влезе в университета, защото извън него го чака лопатата, борба да намери работа, защото без нея ще пукне от глад… Ами ако е момиче и не успее да влезе в университета, или пък е грозничко, та не може да се пробута по втория начин, тогава закъде е?… Недей да смяташ, че не сме мислили! За всичко сме мислили! За всичко!“
„За да напомня постоянно за своето присъствие, министерството изпраща често свои инспектори, които присъствуват на уроците. Човек може само да се прекръсти, ако знае, че обикновено тия инспектори нямат елементарна подготовка и по време на урока не знаят за какво става дума. Шегата настрана, но една от тези инспектиращи персони веднъж отбеляза, че преподаващият инженер не споменал по време на урока нито веднъж Съветския съюз.
— Но аз преподавам физико-химия на стъклото — отвърнал преподавателят.
— Съветският съюз не може да не е на първо място и в тази област! — казала инспекторката.“

Два романа за най-обсъжданата императрица

Историческите романи са особен литературен жанр, който обединява легендата и фактите и предлага авторовата художествена интерпретация. Трудността при писането на тези романи произтича не само от необходимото мащабно предварително проучване, но и от противоречивата рецепция на читателите, които имат определени очаквания. У нас като хора и наследници е заложена склонност към митологизиране на миналото и хиперболизиране качествата на определени личности от него, която понякога влиза в противоречие с реалните исторически факти.

Съпругата на императора на Австро-Унгария никога не е искала да остава в историята и през целия си живот, прекаран в духовно и физическо скиталчество, постоянно се опитва да избяга от съдбата си. Мнозина биха казали, че Елизабет не е значима историческа личност, нито пък е оставила някакво наследство. Ако беше така обаче, споменът за нея нямаше да е неугасим повече от век след смъртта й. Двата романа, които прочетох – „Сиси: Самотната императрица“(„Еднорог“, 2016), "Сиси: Неочакваната императрица" ("Еднорог" 2017) на американката Алисън Патаки и „Императрица Сиси: Една мечта за любов“(„Емас“, 2014) на германката Габриеле Мари Кристен представят живота на Елизабет като се опитват „да й влязат под кожата“ по различен начин. Животът на императрицата сам по себе си е роман, който въпреки че започва като вълшебна приказка, се превръща в драма с неочакван край, в която красотата е проклятие, любовта – страдание, а домът – затвор.
Американската авторка Алисън Патаки, която твърди, че има унгарски корени, вижда принцеса Сиси като тогавашната лейди Даяна. Писателката е привлечена от личността на мистериозната императрица и създава романа след обстойно проучване, събиране на информация и посещения на всички места, за които говори в творбата си. От друга страна, Габриеле Мари Кристен е немскоезичен автор, чиято биография не успях да открия на английски език. Тя е изградила повествованието изцяло в първо лице, под формата на дневник. За по-силно въздействие последната глава е автентичното съобщение на императора „Към моите народи“, в което той обявява сполетялата го на 10 септември 1898 г. трагедия. Всъщност, и двата романа дават думата на Франц Йозеф едва в края – липсата на пълноценна комуникация между императорската двойка определено е в основите на неразбирателството, което често проявяват един към друг. Основният конфликт обаче е породен от разминаването между мечтите на младостта и болезненото им унищожаване от реалността.

"Сиси: Неочакваната императрица" въвежда читателя в идиличната атмосфера на баварския замък Посенхофен, където петнадесетгодишната Сиси играе с брат си и сестра си. Момент, към който бъдещата императрица често ще се завръща като копнеж по любимия и спокоен свят на детството. Повествованието се води в трето лице, но през погледа на Сиси. Отделено е подобаващо време за описание на нейните момичешки копнежи, надежди и страхове. Срещата й с Франц Йозеф и особено ездата им в околностите на Бат Ишл са прекалено приказни сякаш извадени от розов роман. Разказвачката обаче определено има талант да грабва читателското внимание дори с дребни детайли защото романът се чете на един дъх, въпреки обема си. Образите на героите се променят в съответствие с историческите сведения за тях, но въпреки всичко ерцхерцогиня София е излишно демонизирана и гротескно изобразена като постоянно тъпчеща се жена, която едва се побира в дрехите си /вероятно като контраст на Сиси/. В първата част има и липсващи периоди /като например четиригодишното отсъствие на Сиси от двора/, за които почти нищо не се споменава.Особено съществено несъответствие с историческите сведения откривам в авантюрата с граф Андраши, която и двете писателки избират да доведат до край и то по време на бременността на императрицата, при положение че няма доказателства за такова нещо. Очевидно в това отношение е търсен някакъв особено драматичен ефект върху читателките, но мен точно това ме отблъсна от първата част.
„Сиси: Самотната императрица“ е втората част на романа. Тя започва в по-зрелите години на Сиси, след раждането на четвъртото и последно нейно дете – Валерия, когато вече се е отчуждила от съпруга си. Преживяла лицемерието, фалша и задкулисната игра на дворцовия живот, младата императрица окончателно е решила, че не желае да бъде част от него. Обвързаностите на брака с императора и цялата отговорност, произтичаща от тях обаче не й позволяват да се освободи от ограниченията на реалността. Алисън Патаки води повествованието чрез персонифициран разказвач, предаващ събитията през гледната точка на Сиси. Тази история не е подсладена приказка на Дисни (въпреки че е вдъхновила създаването на такива), нито кореспондира напълно с прочутия филм от 1955 г., но определено си заслужава прочита, дори заради историзма и информираното писане на Патаки.
И двете произведения не изневеряват на приеманата за най-изявена характеристика на скандалната императрица: красотата, която кара всички да онемяват в нейно присъствие. Тази красота подтиква Франц Йозеф да пристъпи първоначалната уговорка за брак с по-голямата сестра Нене и да пожелае Сиси. В последствие, осъзнала влиянието, което външността й има над него, императрицата решава да превърне красотата в своето оръжие срещу жестокостта. Обсесията, която Сиси развива към външността си е представена по-скоро при Кристен. Патаки се възхищава от красотата, без да се впуска в толкова подробности касаещи поддръжката й. При нея по-скоро се усеща трагическата обреченост, дори проклятието, което неземната красота носи на притежателката си. Неувяхваща, напук на времето и злощастията, тази красота е съхранена до последния ден.
Когато навлезем в историята и на двата романа обаче, установяваме как зад блясъка на красотата се очертава мрачната печал на самотата – баловете в двореца са представления на лицемери, в които на всеки е отредена роля. Франц Йозеф педантично играе своята. Неговият образ не е романтичен, но и в двата романа е по-скоро положителен. Той също може да бъде окачествен като жертва на обстоятелствата да бъде последен представител на един отиващ си свят. Макар да е наранена и разочарована от него, Сиси разбира, че дългът и мъжеството са определящите конструкти в живота на съпруга й и той отдава себе си на империята така, както не е способен да се отдаде на жена си. Връзката между тях обаче остава силна до самия край, въпреки всички препятствия, спекулации, клюки и интриги.
Двата романа интерпретират забежките на съпрузите по сходен начин, както отбелязах по-нагоре. Романът на германката е може би малко по-емоционален, но моите предпочитания клонят към „Самотната императрица“, където историята е умело свързана с фикцията и наред със Сиси присъстват пълнокръвните образи на Лудвиг II Баварски, Дюла Андраши, Бей Мидълтън и всички, които имат връзка с императрицата, дори нейния убиец, на когото също е дадена думата по впечатляващ начин. Всички тези достойнства правят романа на Патаки доста по-обхватен и съдържателен.

"Перлата, която се освободи от черупката си" - летопис на изстрадания опит

В ислямизираното безвремие на Афганистан жените са обречени да повтарят една и съща съдба – безкраен цикъл на изкупление за някогашен хюбрис или последица от собственото им вековно мълчание. В свят на насилие и фанатизъм емпатията е обречена на сангсоор (убиване с камъни), при който камъните са невежеството, злобата и и тесногръдието, а палачи и жертви се сливат в своята абсурдна анонимност и продължават да се въртят в безконечния цикъл на страдание, който сами създават и после наричат „насиб“, съдба. Тази периодична повторяемост, прерастваща в трагична обреченост, лъха от първия роман на американката от афганистански произход Надя Хашими „Перлата, която се освободи от черупката си“ („Сиела“ 2017)

Имайки предвид , че основното занимание на авторката е медицината, а не литературата, не мога да не се впечатля от това как Хашими успява да създаде творба, която е едновременно увлекателна и скандална. В нея две жени, свързани от кръвта, но разделени от век време, говорят от първо лице за ужаса да бъдеш жена в Афганистан и силата да устоиш, която е загатната и в заглавието. „Освобождаването“ от черупката обаче съвсем не е лека задача, защото духовното пленничество може да бъде по-страшно и от физическите окови.
Първият глас и основен протагонист в романа е Рахима́ – третото момиче в бедно афганистански семейство, което има пет дъщери. Решението на майка й да я направи баче пуш (момиче, дегизирано като момче, за да служи на нуждата от син) я обрича да страда като я превръща в медиатор между мъжкото и женското, без да може истински да принадлежи на нито едно от двете. В моментите на трудното й детство до нея и сестрите й е тяхната любима леля хала́ Шайма́, която обаче също е низвергната от общността поради физически недъг. Тя е и образът, който аз ще запомня като най-ярък в романа – съветите й и стремежът й да образова своите племенници се превръщат в пътеводна светлина за Рахима́ не само в детството, но и в живота, с който младата жена трябва да се пребори: „Хала́ Шайма́ беше нашият глас. Тя изричаше неща, за които на другите не им достигаше смелост.“ (213)
Да говориш, когато всеки се опитва да потисне гласа ти, от една страна калява характера, но от друга обрича всяка жена на изгнаничество и дори смърт. Женските гласове в романа сякаш се групират в два тона – презрените непримирими и озлобените покорни. Разбира се, тази идентификация се създава спрямо мъжете, които в този роман наистина са мултиплицирани варианти на един и същи образ – фанатикът тиранин, отнасящ се с жените си по-зле отколкото с добитъка. Но нека се върна на женското говорене. Рахима́ разказва за собствения си житейски път като паралелно с това в моменти на отчаяние и нужда си припомня разказите на хала́ Шайма́ за необичайната съдба на тяхната прабаба Шекиба́.Рахима́ и Шекиба́ до голяма степен приличат на образи – двойници. И двете се преобличат като мъже и понасят последствията от това, и двете копнеят да видят по-добрата страна на живота и се осмеляват, доколкото чудовищната действителност им позволява, да нарушават статуквото, за което биват сурово наказани. Желанието и на двете да надвият невежеството и тиранията с думи среща единствено насилие и подигравки. Те биват презирани, където и да отидат. Но най-лошото е, че самите жени не се подкрепят, а „коват кинжали с думи“. В романа е пълно с достатъчно женски образи, изтъкани от злоба, омраза и гняв, които поради страх и комплекс от собствената си незначителност не могат да позволят на друга представителка на техния пол да изживее някакво щастие безнаказано. За мен фактът, че най-сериозните трагедии в романа са предизвикани от злонамерени една към друга жени ясно показва, че в ислямския фанатизъм невежи са не само мъжете, но преди всичко майките им.

Ограниченията, които носи подобно невежество са щедро обрисувани в творбата. Шамарите са съвсем обичаен начин за общуване със съпругите, но в допълнение на това ставаме свидетели на бомбен атентат срещу единствената жена в парламента, която проявява неподчинение, убийство с камъни и дори скалпиране. Физическите страдания са безкрайни, но най-лоша е липсата на надежда и усещането, че „Всички, предполагам, носим в себе си историята на своите предци“ (141). Предшественицата на Рахима́ обаче е друга жена-мъж – Шекиба́, споменът за която отеква в призива на кръвта й към непримиримост. Следвайки нейния глас, Рахима́ търси начин сама да определя съдбата си и това я прави още по-различна от жените, които познава. Необикновените героини обаче често правят и романа необикновен. Въпреки че изпълнен с безнадеждност и тъга, в него има и нещо оптимистично – пропукването на статуквото. Това е слабата свещичка на надеждата, че любовта може и да победи омразата, а цикличното време на суеверия да бъде заменено с линеарното време на изстрадания опит.

"Щастливите хора" като пожелание за пробуждане

От сборника „Щастливите хора“(Сиела, 2016) лъха на слънце и море, на безгрижие и безвремие, на веселби и сливане с безкрая на настоящето, в което “нямат възраст“, както е казано и в едноименния разказ. Слънчевата корица с поле, щрауси и парашутист сякаш отлично улавя есенцията на настроенията и подканя да се потопим по-дълбоко в предложените от Любомир Николов истории. Сборникът съдържа 42 къси разказа, всеки един от които има своя специфичност и глас.

Темите и сюжетите предлагат разнообразие, но цялостната тоналност на книгата ги обединява. Сборникът съдържа всичко необходимо да ощастливи читателя. Умелият разказвач грабва вниманието още с началните изречения, които звучат едновременно интригуващо и шокиращо, например: "Всички ми се извиняваха и плачеха за това, че ме бяха изстреляли в космоса, а сега бях мъртъв." ("Деца в маранята"), "Странно нещо са приятелите. Чрез техния живот можеш да преживееш неща, които няма нужда да ти се случват, но все едно си ги преживял."("Ефектът на кобрата"), "Добре, че отскоро Ефраим даваше мозъци под наем, защото съвсем го бях закъсал" ("Спортен ум"). Без излишни "витиеватости" сюжетът е стегнат, а внушенията на повествованието са много по-дълбоки от комичното. От първия разказ "Ретро опера", който се занимава с неприемливата красота в света на прагматичното, въпросите, които текстовете засягат са свързани с хуманността, с мястото ни в света, дори със способността ни за самоирония и опит да се погледнем отстрани. Професорите, учените и антрополозите понякога забравят какъв принос трябва да имат към обществото, затова и образите им са комедийно-сатирични, дори с трагедийна нотка - "История за антрополога, който вечерял супа на прах, станал демон и умрял", "Трансплант", "Теоретична физика за справяне с бедствия". Не са пропуснати и юристите като важна част от обществото - разказът "Поглед встрани" умело пародира неспособността на съдия Бабулев да погледна встрани като метафората е буквализирана по много забавен начин. "Една престъпна седмица" има персонифициран разказвач, който е адвокат и се жалва от неблагоприятно стечение на обстоятелствата, оказващо влияние върху делата му за цялата седмица.
Хуморът е само едно от достойнствата на този сборник, но той присъства с такава завладяваща сила, че няма как да не бъде забелязан първи. Авторът успява да се справи с нелеката задача да намери баланса между незлобливия комичен тон и автоиронията. Паралелно с комедийните елементи обаче се прокрадват и по-философски търсения - различни вариации на безрадостно бъдеще или безсмислено настояще. Във всички случаи обаче го има стремежа към щастие: докторът от „Спортен ум“ го открива в блаженството на спокойствието, баронът от „Фон Нойдфорд става ВИП“ – в измислена фейсбук самоличност, Габриел от „Човекът без болка“ - в стоицизма си, и т.н.
Различните герои носят индивидуалност, която чрез умелото художествено слово се откроява в цялостната картина от образи и типове. Мъжете са хора с достойнство, често неразбиращи напълно жените си, но въпреки че те самите не трябва да бъдат осмивани – „и никой не наричал мъжете глупаци“ (“Староскопски истории“), постоянно попадат в комични ситуации, независимо от възраст и социална принадлежност. Селянинът Маурицио (“Ретро опера“) сякаш разсъждава по-логично от съдия Бабулев (“Поглед встрани“), или поне демонстрира по-хуманeн мироглед. Повечето герои обаче са актьори в една вечна комедия от грешки, написана от собствените им ограниченост, тесногръдие, изолация или самозабрава. Техните перипетии са представени с изключително чувство за незлоблив хумор, лишен от язвителността на сатирата. Това прави героите и историите им по-близки до читателя и според мен е едно от най-големите достойнства на сборника. Вероятно защото не съди сурово героите си, Николов оставя в повечето разкази някаква искрица надежда за по-добър свят, в който хората наистина могат да бъдат щастливи.
Такъв свят е нарисуван в може би най-силно впечатлилия ме текст "Когато полюсите се обърнаха". Когато хората вместо да се отблъскват започнат да се привличат, наистина може да настъпи повсеместно щастие. Трансформацията е абсолютна и необяснима напълно с думи, защото „Не може да мислим за нечовешки неща с човешки мисли“. Омразата и любовта са еднакво свойствени на човешката природа, но във времена на нещастие и страх второто надделява. Преобръщането на това статукво звучи като пожелание, като непостижима фантазия, в която „Светът от правилен и силен се превърна в инстантно чудесен, телесен и щастливо тъп“. Дали щастието е обвързано с глупостта е тема на философски питания, които трудно подлежат на еднозначен отговор. Със сигурност обаче една от стъпките към това бленувано състояние на духа, щастието, е загърбването на раздутото его, претенциозност, мнителност и злоба, както и на предразсъдъците по отношение на другите. В разказа е казано „Странно е наистина, но с повечето врагове имаме снимка, прегърнати заедно“ и това изобличава отчуждението, носещо след себе си болката и омразата. Вероятно ако се научим как да „обръщаме полюсите“, ще съумеем да надмогнем и собствения си нарцисизъм. Дотогава обаче можем поне да се радваме на добрата литература, която Любомир Николов ни предлага.