"Любимата формула на Професора" превръща математиката в поезия

Повечето хора имат напълно погрешна представа за математиката и математиците. Особено аз. Желанието ми да се запозная с романа на японската писателка Йоко Огава бе провокирано от надеждата, че един закостенял предразсъдък ще бъде преодолян или поне разклатен. "Любимата формула на Професора" ("Колибри", 2017) успя да ми даде дори повече, отколкото се надявах - урок по математика, в който формулата намира незабавно приложение в живота, защото може да обясни реда в света и мястото за всеки в него.

Романът е съвсем по японски деликатен, тих и спокоен, но упорито намиращ път към съзнанието и сърцето на читателя. Разказът се води в първо лице от тредесетгодишна домашна помощница, която отглежда сама своя десетгодишен син и работи в къщата на шейсет и четири годишен гениален математик с увредена краткосрочна памет. Възприемаме героите с числа и социални роли, но не и с имена, защото тази история е част от живота, представя взаимоотношенията между хората под различен (доста идеализиран) ъгъл и насочва към универсални мотиви за приятелството, самотата, любовта към изкуството и науката (защото математиката става поезия и започваме да я възприемаме като изкуство, а не като досаден предмет от училище).
Главната героиня е толкова ненатрапчива, колкото и Професора. В тяхното тихо общуване обаче се ражда необикновено приятелство, в което имат пръст и "приятелските числа" - 220 и 284. Професора притежава рядко срещана дарба: той не само вижда красотата на математиката, но и успява да я покаже на останалите. Едва завършилата гимназия домашна помощница възкликва: "Скучната задача ми прозвуча като първите строфи на поема" (59), когато Професора я прочита на глас. Неговата всеотдайност към математиката докосва особено силно сина на домашната помощница, наречен от Професора Рууто, заради формата на главата му, която напомня знака за корен квадратен (готов да даде приятелство на всики числа). Историята на тяхната дружба е като вълшебна приказка, в която обаче може да усетим по мъничко тъга и болка.
Въпреки увреждането си Професора остава изключителен учител и се превръща в модел за подражание на малкото момче. Екранизацията на романа акцентира върху ролята, която възрастният математик изиграва в живота на Рууто, за да може той да продължи да "предава нататък" ползата от математиката. Филмът кореспондира с романа доста успешно, макар и да има някои необходими разлики. Важното обаче е, че и в двата случая виждаме една красива и нежна история, в която математиката променя облика си и проговаря с езика на изкуството. Това е нейното истинско приложение в живота, което много хора никога не разбрат. Във всеки учебник по математика трябва да бъде поставен цитатът, обясняващ разликата между красивото и некрасивото доказателство:
"Истински вярното доказателство е онова, което създава хармония, без противоречие между непропукващата се дори за миг всеобхватна твърдост и гъвкавостта. Има колкото искаш доказателства, които технически са верни, но са прекалено шумни, немарливи и дразнещи. Разбирате ли? Трудно е да се изрази красотата на числата, така както никой не може да обясни защо са красиви звездите" (29).
Романът на Йоко Огава е приятно четиво, което може поне за малко да преобърне традиционната представа за математиката, социалните роли и стереотипите.

"Пътят към Тива", който никога не свършва

Митът за Едип отдавна се е превърнал в културен код, разпознаваем дори в елементи на поп културата, затова не мога да не остана възхитена от творческата смелост на Яница Радева, която го поставя в основата на новия си роман "Пътят към Тива" (издателство "Парадигма", 2017).

Дизайнът на корицата е много стилен и цялостният вид на книжното тяло допринася за удоволствието от четенето на този нетрадиционен роман.
Творбата се състои от три части, като първите две разказват истории от детството и младостта на Едип (до разплитането на загадката), а последната ("Екзод") ни връща обратно в наши дни, за да ни покаже, че архетипите на мита са по-непреходни, отколкото на нас ни се иска.
И трите части на романа имат за епиграф цитати от "Едип Цар" на Софокъл в превод на Ал.Ничев, които загатват предстоящите проблеми, като същевременно насочват към размисъл върху въпросите за съдбовната обреченост, трагическата вина и невъзможността да избягаш от нея, но акцентират най-вече върху достойнството, морала, приятелството и силата на духа.
В първата част Едип е още дете, което обаче трябва да разбере, че не е възможно да избягаш от съдбата. Над него тегне злокобно пророчество, което макар и още неизвестно на младия коринтянин, сякаш спуска отровните си пипала около всичко, обикнато от него. Докато Едиповите приключения са разказвани в трето лице от всезнаещ разказвач, първоличната нарация на жрицата Дорида внася свежия полъх и новия глас в тази толкова стара история. Дора (наричана така от майка си) мечтае да може да запише своите спомени, но осъзнава, че подобна възможност няма как да й бъде предоставена. Затова разказва своята история на храбрия Нестор и нейните думи се редуват с перипетиите на Едип, докато двамата не се срещат.
Образът на Дора е майсторски създаден и впечатлява не само с новия прочит на мита, но с чувствеността и дълбочината на своята женственост и устойчивост. Тя е не само жрица на Хера, но и пазителка на Тива. Произходът й е не по-малко неясен от този на самия Едип, затова и двамата провокират читателския интерес към себе си. Тяхната нравствена чистота контрастира със злобата и сребролюбието на Поликлес и не може да се впише в правилата на политиката, но които Полиб и Лай се опитват да ги учат в различни моменти от повествованието.
Едип на Радева определено не е Едип на Софокъл, но това важи и за останалите митологични персонажи. Лай и Йокаста са по-маргинално представени, но в образите и на двамата има много психологизъм и разграничаване от клишето на архетипа. Интересно е как античните герои излизат от мита, а съвременните персонажи от третата част влизат в него. Сякаш времето не е преставало да се върти в кръг от грешки и наказания. Дали моментът на срещата между миналото и настоящето може да бъде съдбовен? Възможно ли е слепият да прогледне и да види истината по-добре от зрящия? На тези въпроси, актуални от поне четири хилядолетия, "Пътят към Тива" не дава еднозначни отговори. Но там намираме предупреждение, че "който е стигнал Тива, рано или късно поема към Колон" (174), т.е. пътят продължава и преходното може да стане вечно, веднъж запазило се като устойчив модел в кръговрата на времето.

"ЛАМЯ ЕООД" - когато ламята става положителен образ

Запознах се с романа на Марин Трошанов "ЛАМЯ ЕООД" ( Издателство "Фаетон, 2016) съвсем случайно, но останах приятно изненадана от него. Самото книжно тяло може да се разглежда като произведение на изобразителното изкуство; за оформлението му са работили двама художници: Петър Станимиров (корица) и Веселин Чакъров (9 впечатляващи илюстрации), а дизайнът е вдъхновен от позабравените днес, но доста актуални в близкото минало книги-игри. Корицата и илюстрациите обаче са по-скоро приятен бонус към съдържанието.

Романът е едва 240 стр, така че веднъж започнат, просто трябва да бъде довършен. Формално структуриран в десет глави с два пролога и епилог, разказът се развива динамично и не позволява на читателя да се отегчи, дори ако е попрехвърлил тийнейджърската възраст. Всъщност тийн роман е може би най-малко присъстващият поджанр в този роман, но именно той започва историята. В първия пролог тийнейджърите Станимир и Мая се радват на своята ученическа любов, без да подозират какво им предстои. След тази идилична картина обаче в творбата нахлуват хорър, трилър, фентъзи (с корени в българския фолклор), криминале с елементи на вулгарен роман, градски роман (вметката за храмовете "Св.Седмочисленици" и "Св. София", изобщо говоренето за градското пространство), университетски роман (Станимир е асистент в Софийския университет и постоянно "товарен" от професора си), че дори и елементи на метафикционалност (Станимир чете разказите на Елин Пелин). За всекиго има по нещо.

Героите, разбира се, следват някакъв установен модел, над който обаче понякога сами се надсмиват. Чувството за автоирония (и хумор) и близките до нормалния човешки език диалози са едни от най-впечатляващите ме елементи на тази творба. Персонажите стават близки на читателя, въпреки че аз реално не успях да се идентифицирам с никого. Образите на Станимир и Боро са интересни, но Мая и особено Лина са прекалено схематични и слаби (аз осъзнавам, че си нося уврежданията, които ме карат да не мога да се примирявам с такива фикционални жени, наричани "глупаче", обиждани и принизявани до най-пасивна роля;но сигурно на повечето читатели това не им прави впечатление). Маргарита и леля Станка обаче са изключително достоверно обрисувани, колоритни и непреходни. Също като старите предания и свързваните с тях чудовища, които са обект на интерес от страна на основателя на "ЛАМЯ ЕООД" - ловецът на аномалии и мистериозни явления Станимир Гелев. Българският фолклор присъства осезаемо в историите на чудовищата, с чиито зверства младият мъж се бори. Същото се отнася и за родната политическо-социална действителност. Има ги бизнесмените, готови на всичко за личната си облага, семейните неразбирателства за наследството, пренебрежителното отношение към "лудия провинциалист от провинцията", връзкаджийството на всички нива и физическата саморазправа. Присъстват обаче и скъпите спомени, болката от раздялата, непреодолимостта на загубата, приятелството и любовта. Романът може да разсмива, разтърсва и разплаква по еднакво неусетен начин, защото като същинска ламя поглъща читателя.

А Трошанов създава истински аномалии и мистериозни явления - кара българските тийнейджъри да четат!

България - "Земя на сенки" на омразата или на неугасващата надежда?

„Хората като че ли вярват, че безнадеждността и терзанието са едно и също нещо, но не са. Вярно е, че безнадеждността е обградена от страдание, но по своята същина безнадеждността е мълчание, празна страница“. (422)


Новият роман на Елизабет Костова „Земя на сенки“ („Колибри“, 2017) дава своя принос към писането върху една бяла страница от националната ни памет – зверствата в комунистическите трудови лагери. Факт е, че травмата от жестокостите на ранния комунизъм у нас все още не е преодоляна достатъчно от българите в културен и в човешки аспект, за да може открито да се говори (и твори) за нея. Погледът на американската авторка към този срамен и болезнен момент от историята ни обаче е интересен едновременно със своята културна дистанция и с моралната си ангажираност.

Романът започва с пристигането в България на младата преподавателка по английски език – американката Александра Бойд, чиято неочаквана среща с непознато българско семейство я въвлича в поредица от приключения, заради които обикаля България и се запознава както с ужасите на близкото минало, така и с опасността те да се възродят в съвременността благодарение на корупция и политически машинации. След като помага на възрастна двойка да се качи в такси, Александра осъзнава, че е задържала една от техните чанти, в която има урна с прах и името Стоян Лазаров. За щастие таксиметровият шофьор, при когото се вози в момента на разкритието, се оказва много по-забележителен персонаж, отколкото читателят може да предположи, и се превръща в неин верен помощник, съюзник и довереник. Правилата на творческото писане са спазени, интригата се заплита и в усложняването й се появяват нови герои и втора сюжетна линия (или всъщност трета, ако броим спомените на Александра за отделна линия от сюжета), които за мен бяха живи, интересни и изпълнени с достоверност (особено по-възрастните, в поне един от които всеки може да разпознае историите на свои баба или дядо). Разказите на всеки един от персонажите, получили думата в течение на повествованието, звучат автентично и стимулират читателското въображение. Те събират в себе си митичното звучене на българския фолклор и живата описателност на класическата ни литература. Романът разкрива бавно тайната на Стоян, но същевременно повдига завесата към премълчаваните в продължение на десетилетия мъчения и убийства в трудовите лагери. За българския читател лагера Зеленец поражда неизменна асоциация с Белене, а останалите градове от сюжета, чиито имена са променени, също са разпознаваеми. Особено впечатляващ е образът на политика Курилков, който е толкова сполучливо изграден, сякаш авторката е родена и израснала у нас.

Елизабет Костова описва българската природа, традиции и хора с осезаема любов и съпричастност. Нейната емпатия струи от отношението на Александра, прототип на която е самата авторка. Костова обаче идва в България около 20 години преди героинята си и остава завинаги свързана с нашата страна. Романът „Земя на сенки“ е посветен на съпруга й – Георги, с когото тя се запознава през емблематичната 1989 г. Двадесет и осем години по-късно тя издава романа, посветен на нашата земя, изпълнена със сенки от миналото. Те често носят страдание и спомен за болка, но понякога пораждат любов и вяра в по-светло бъдеще, защото без слънце не може да има сянка.
Човек не може да мисли за себе си като за българин или ценител на българската литература, без да обича Елизабет Костова. Освен че е невероятно вдъхновяваща личност тя прави за българската литература повече отколкото цялата ни държава. И продължава да обича и да пише за България и българите, въпреки че у нас на всеки читател се падат средно трима литературни критици, които са готови да слагат етикети и да заклеймяват. Надявам се „Земя на сенките“ да намери своя път към читателите и да не позволяваме на сянката, хвърлена от делничната инерция, да ни скрива още дълго време слънцето.

"Печатарят" на Силвия Томова - една изключителна история, покрита с праха на забравата

„В този момент той приемаше знаците, които ръката му бе изписвала, като независими от него същества, които също като Бог могат да творят светове“ (407)
„Да си печатар също е битка. .. Битка, дори по-тeжка от тази, която се води с оръжие… Защото това е битка за светлината.“ (429)

Романът „Печатарят“ (ИК „Жанет 45“, 2015) на Силвия Томова ни пренася в епоха, изпълнена с неизвестни, особено по отношение на българските земи и техните обитатели. Годината е 1564, мястото – Венеция, а началото на романа показва как българинът Яков Крайков купува печатарското ателие на фамилия Вукович. Трудно е да си представим значението на това събитие за нашата история, но Крайков става първият български печатар, а неговото дело е съизмеримо по значение с това на Паисий, Софроний и дори учениците на Кирил и Методий. За разлика от тях обаче, печатарят е почти забравен днес и много българи дори не знаят неговото име. Изборът на точно тази личност за главен герой на романа ме тласна към творбата на Силвия Томова, от която определено не останах разочарована.
Повествованието се лее плавно в две сюжетни линии: преди и след началната точка на романа. Печатарят Крайков се стреми да наложи името си в непознат град и в изключително труден бранш, на крайно негостоприемно към чужденците място. Чрез ретроспекция ставаме свидетели на израстването на момчето Яков, син на поп Крайко от село Камена река край Коласия (дн. Кюстендил), което преживява различни изпитания и приключения, докато осъзнава мисията си: да стане печатар. И двете сюжетни линии са интересни и изпълнени с разсъждения за значението на думите и книгите, които са поднесени с богат и красив език. Момчето Яков е пленено от магията на писаното слово и очарованието му от книгите расте всеки ден:
„Защото още от малък Яков знаеше, че една буква може да събере цялата гама от цветове, всички нюанси на чувствата, да накара плачещия да се усмихне, а щастливия да натъжи. Яков, за когото бащата и майката мечтаеха да бъде достоен син, обичаше да разгръща книгите и да гадае по тях за хората, които са ги създали. А по-интересни дори от историите в тях му се струваха бележките на преписвачите, оставени в празните полета“ (18).
Книгата във времето на Яков е особен, дори магичен, предмет. Тя не пренася само една история, напротив – у нея съжителстват множество разкази, които обаче трябва да бъдат разчетени. Създателите на книгите не са само техните автори – по-интересни са преписвачите, защото те оставят жива следа от себе си и своето време в полетата на страниците, изпълнени предимно със свещено слово. Дали тези приписки са десакрализация ,или обет за принадлежност към голямата книга на общата история, можем сами да заключим от епизода с българския селянин Геро, който се съгласява да помогне с коня си на Яков, ако вторият напише нещо от негово име в книгата, предаваща се от поколение на поколение в рода му. Вълнението на този неграмотен човек, че е оставил писмена следа за съществуването на своя род, която ще го надживее, е изключително силно и затрогващо. Такъв е и стремежът на Яков към постигане на мечтата си – да бъде печатар, който създава най-хубавите книги за всички българи и сърби. Неговата решителност и силата на духа му помагат да се пребори с отчаянието на лишенията и да продължи напред. Това става не и без помощта на неговия духовен наставник (ангел, съветник, ментор, помощник?) Сим – човекът в зелени дрехи, който се появява в трудните моменти от началото до самия край. Този мистичен образ придава особено усещане за някаква тайна мисия, на която Яков е изпълнител.:“Оказа се, че това, което си мислеше, че създава, пресъздаваше, дори дописваше самия него. (206)”.
Яков и Сим са главните герои на романа, но останалите персонажи също играят важна роля при изобразяването на епохата и нейните нрави. Особен интерес за мен представляват женските образи, въпреки че монасите, благородниците и зографите(както и случайно преминаващият с гондолата си Тициан) също са показани в човешка светлина и не липсват изображения на пороците и недостатъците им. Жените обаче сами по себе си са достатъчно предизвикателство пред един писател, дори когато не са героини от исторически роман (където постоянно дебнат диахронизми и заядливи буквоядци, плюс хиляди други уловки). Три жени бележат живота на Яков – Ирина, Лучия (Лия) и Стефания, а общото между тях е желанието за бунт. Те не се вписват в моралните норми на епохата, нито в представата за идеална съпруга, която покорно слуша мъжа си. Крайков е творец и интересът му към отлъчени или невписващи се в общността жени е обясним. Те са една безкрайна провокация към мъжкото в него и към света, в който им се налага да живеят. Въпреки че разбиранията му по отношение на Лучия са доста либерални за времето, Крайков не може да приеме жена като творец, защото: „да си жена и да искаш да държиш въглен, креда, четка или перо, е все едно да се обречеш на вечно изгнание“ (293). Лучия обаче остава неговата голяма любов и образът й е достатъчно противоречив и дълбок, за да бъде запомнен:
„ Такива като мен ги слагат върху сухи съчки, драсват клечката, а после се надпреварват да гадаят по пушеците, за да… - Лучия изведнъж стана сериозна – за да ни разгадаят… Уж да вникнат в загадката, а всъщност с цялото си сърце желаят да ни унищожат, за да не пречим. Да не заемаме място, да не тревожим закостенелите им души, ослепелите им очи… Страхуват се и затова ни преследват…“(333)
Това нейно себеопределяне сякаш заявява мястото на неконвенционалната жена , на вещицата, проститутката, просякинята и всяка една, която не може или не желае да играе ролята, отредена й от обществото. Противоречив образ в роман за едно изключение, защото съдбата на Крайков и успехът му са точно това – изключение. Печатарят е обаче и повод за гордост, колкото и оскъдни да са запазените сведения за него днес.
Романът на Силвия Томова за мен беше достатъчно завладяващ, провокативен и интересен, за да твърдя, че си заслужава прочита. Пуб(личните) нападки към тази творба обаче са първото нещо, което излиза като информация за нея и това е твърде жалко. Не би трябвало да оставяме личности като Крайков да тънат в забрава и "Печатарят" е един много приятен начин да си спомним за него.

"Невидимата жена - Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс" век и половина по-късно

Викторианството е епоха, издигаща безукорния морал на пиедестал, в която обаче се счита, че „въздържанието е вредно за мъжете“ (181). Шизофренното звучене на това първо изречение най-точно улавя двойното лице на времето, изпълнено с крайни противоречия: велики творци и сковаващи норми; шокиращи научни открития и суеверни предразсъдъци, и разбира се, поне две лица за всеки човек, който иска да оцелее. Ако този човек се нарича Чарлс Дикенс, той може да бъде оправдан, опростен и дори прикрит. За една викторианска жена обаче разкриването на подобно „второ“ лице почти винаги е фатално. Както казва един от блестящите умове на епохата – Карлайл – във Викторианска Англия жената може да бъде или ангел, или демон. Никога обаче човек.

Книгата на Клеър Томалин „Невидимата жена“ („Колибри“, 2016) представлява мащабно литературно-историческо изследване върху личността на Елън Търнан, предполагаема любовница на идеализирания викториански романист Чарлс Дикенс. Книгата е разделена на три части: за детството на Нели, за познанството й с Дикенс, и за живота й след неговата смърт. Първата част представя театъра като упадъчно място според викторианския морал, който е разяснен на незапознатия читател с достатъчно примери. Нощен Лондон е обладан от разврат и упадък, но всичко трябва да остане скрито зад маската на привиден морал и смирение. Театърът обаче е място за законно приемане на чужда самоличност, затова е трън в очите на лицемерните благородници и моралисти. Томалин прави референции към произведения на Текери и други автори от периода, за да илюстрира лошата нагласа на обществото към актрисите и към децата от актьорски семейства. Те са възприемани като обществена утайка, в най-добрия случай с пренебрежение, определяни са като паднали жени, дори косвена връзка с които слага позорно петно върху доброто име на всяко почтено семейство. Дикенс обаче насочва своите художествени търсения в обществените низини, където успява да открие непокварените си герои, затова актьорите и театърът винаги са близо до сърцето му.

И двамата родители на Нели са театрали, а тя и двете й по-големи сестри са на сцената почти от раждането си. Тази нейна биография я прави обект на интерес за Чарлс Дикенс, известен със симпатиите си към обществените аутсайдери. Вниманието му към 18-годишната Нели обаче не остава в сферата на професионалното. Четиридесет и пет годишният Дикенс вече е наложено име в литературата, неслучайно етикетирана като "Викторианска" - моралът е най-висшата добродетел в нея, а самият автор всячески се старае да представи семейството си като образцово и да твори в руслото на епохата си. Ето защо въпреки че той скандално изоставя своята съпругата Катрин, с която има 10 деца, писателят полага неимоверни усилия, за да запази връзката си с Нели в тайна. Клеър Томалин се опитва да проследи продължилата 12 години (до смъртта на Дикенс) афера, като се осланя на случайно изпуснати фрази в малкото запазени писма и документи, както и на хипотези, базирани на тях. Проучванията й обаче са много професионално направени. Тя върви по стъпките на Нели и се опитва да я извади от сянката на именития й любовник. Читателят се докосва до жената Елън Търнан, на която й е отказано право на съществуване в нейното собствено време. Биографите на Дикенс я правят „невидима“ след неговата смърт и се опитват да заличат всички следи, водещи към нея. Тя обаче за втори път дръзва да се опълчи срещу статуквото като извърши нещо нечувано: възползва се от своята невидимост, за да се прероди.
Най-впечатляваща е третата част, в която Нели буквално заживява втори живот, в който се представя за 14 години по-млада, омъжва се и ражда две деца, без никой да разбере за "тъмното" й минало до самата й смърт. Актрисата успява да играе нова роля близо 40 години. Осъдена и прокудена от обществото, тя успява да се върне в него като приема една от лицемерните му роли: идеалната съпруга и майка. Клеър Томалин уместно поставя въпроса за промяната на ценностите и моралната нагласа от Викторианството до наши дни като анализира причините и следствията от действията на Нели и ги сравнява с днешните нагласи. Заслужава ли „невидимата жена“да бъде съдена за това, че е успяла да намери начин за втори шанс? Животът й е като истински роман и би трябвало да послужи за вдъхновение вместо за назидание, но времето, в което живее, не е готово да приеме жени като нея.

Историята на Елън е едновременно необичайна (почти приказна) и показателна за мястото на жената през втората половина на 19.век. Клеър Томалин представя епохата много изчерпателно и улавя нюансите на сложните човешки взаимоотношения и последствията от тях. А филмът на режисьора Ралф Файнс от 2013 г (кадър от който е на корицата на книгата) успява да претвори изследователския текст в кинематографски шедьовър.

"Хавра" като провокация към една пустееща държава

„Хавра“ („Сиела“ ,2017) е сполучливото, изненадващо и провокативно заглавие на втория роман от Захари Карабашлиев. Верен на стила си от „18% сиво“, авторът отново използва автобиографичен елемент в наратива си, но този път ефектът е още по-силен, защото действието на съвременната сюжетна линия се развива в родния град на писателя – Варна. Всъщност, ако „Харва“ не беше толкова „заковаващо“ заглавие, романът можеше да се нарича и „Варна“; рядко ми се е случвало (може би само при Ангел Игов) да бъда толкова умело(фикционално) разходена из град, който разказвачът чувства като част от себе си, познава отлично и едновременно обича, ненавижда и страда за него. А фактът, че аз самата също четох романа по тези места още повече ме „влюби“ в него. Варна е описана и през очите на туристите (с едно впечатляващо изречение от две страници, наподобяващо фотографии на уловени мигове), и през погледа на местните, които са „тук и през зимата“, но романтиката на това неслучило се любовно писмо за морската столица (в смисъла, в който Памук пише за Истанбул, например)е отхвърлена на втори план пред реалността – разрухата, налагана от безхаберните български политици, допуснали градът да се превърне в държава, управлявана от трибуквена групировка.

Романът е интересна сплав от две сюжетни линии, които макар и разделени от около век и половина време помежду им, са свързани от една страна с града Варна, а от друга страна с любовта към писането, към разказването на истории. Съвременният роман започва със завръщането на блудния син Никола, който се прибира за пръв път от 13 години, и то за погребението на баща си, с когото не е бил в много добри отношения. Запознаваме се със семейството и спомените на този персонаж, който говори в първо лице за своя живот сега и в ретроспекция. Приликите със Зак от „18% сиво“ според мен са съвсем интенционално заложени, но пък има и достатъчно разлики, за да получи Никола собствен облик като персонаж. Той идва в България с тревогата, че вече е сериозно застрашен от руснаците, на които дължи пари в Америка, само за да открие, че смъртта на баща му може да е убийство, свързано с българския престъпен свят. Междувременно получава писмо от своя почитателка (някога е бил писател), която се обръща към него с нетрадиционна молба – да й чете и превежда дневника на нейна далечна родственица. Този дневник всъщност е втората сюжетна линия, разказваща историята на военния кореспондент Джон Макгеан (Дженюариъс Макгахан) и неговата любима – руска дворянка, свързала живота си с американеца. Двете сюжетни линии се преплитат и допълват като повдигат въпросите за справедливостта, за морала и ценностите на обществото. Макгеан се опитва да пробуди заспалата пред зверствата на османците Европа, докато Никола иска сам да се пребори с организация, владееща всичко около него, след като не е успял да „пробуди“ съответните корумпирани институции. Романът разказва как всеки от тях се справя с мисията си по свой начин. И двете сюжетни линии са интересни и динамични, затова този обемист роман се чете бързо. По-дълго време е нужно обаче, за да се осмисли.
Още в началото на книгата са дадени шест значения на думата „хавра“, като всички те могат по един или друг начин да се открият в романа. На първо място е „Еврейски храм, синагога“ – ако го приемем за метафора на място, на което можеш да срещнеш бог, то за Макгеан това е пустинята. Вярата в бог е вяра в християнските добродетели, липсата на които особено ясно се откроява в съвременната сюжетна линия. Второто значение – „шумотевица, бърборене“ е обвързано с полифонията на гласове в романа: Никола говори в първата сюжетна линия, но той изговаря дневника на Вера Елегина, в който са запазени писма и статии от 70-те години на 19.век – миналото зазвучава в съвремието като епистоларен разказ от различни гледни точки. Юридическият термин и значението „пустееща земя“ са нивите с червена пръст, около които се заплита интригата с бащата на Никола. Но и Варна е хавра, защото е оставена от държавата „да пустее“ в някаква мрежа от машинации и беззаконие. Вероятно и самата държава е хавра, пустееща след поредното разграбване и напускана от децата си. Значението на „група приятели“ също не може да бъде пренебрегнато, защото приятелството играе много важна роля в този роман. Варненското „авер“ е нещо повече от приятел, това е съратник, брат по съдба и най-често познанство от детските години, преминало през всякакви изпитания. Аверите на Никола обаче могат да създадат истинска бъркотия (последното значение на „хавра“), щом се налага да използват всички средства, за да помогнат на приятеля си. А и самият живот е бъркотия, в която често ти се случват най-невероятни неща (като например това да изиграеш руснаците чрез американците).

И така, за мен четенето на „Хавра“ поне до 630 стр. беше много приятно и интересно преживяване. Финалът на съвременната сюжетна линия обаче ми остана някак незавършен, недоизяснен. Знам че вероятно това усещане е търсен ефект, но то не задоволи читателското ми любопитство. Личи си обаче, че романът е писан с любов и със стил. Затова и положителните емоции взимат превес над евентуалните (по мое мнение) минуси. „Хавра“ е много добър роман и определено ще го дам на приятелите и близките си (особено варненците). Достатъчно ме впечатли, че да го поискам и в твърда корица (която също не е никак лоша), затова го препоръчвам.

Бедността и богатството - двете лица на насилието в модерния свят

Първата ми среща с романа на Ъруин Шоу „Богат, беден“ (Народна просвета, 1981г) се случи, когато бях на 14, но единственото, което беше останало от него в съзнанието ми след малко повече от още толкова години, беше образът на Том и споменът, че книгата ми е харесала. Оценявам я малко по-високо точно в името на онези дни, защото сега, когато отдавна вече съм обременена и "отровена" от литература, не мога да я възприема по същия начин.

"Богат, беден" е семейна сага, но също така е роман за насилието и несправедливостите в Америка. Действието се развива между 1945 и 1966 година - време на знаменателни събития в историята на човечеството. На фона на големите войни и политическите междуособици читателят се запознава с едно "алтернативно" американско семейство. Категоризирам го по този начин, защото то няма нищо общо с налаганата от рекламите представа за перфектното американско семейство от 50-те години, тъкмо обратното: Аксел, бащата, е германец с лют нрав, на когото не е провървяло в живота и след като е тежко ранен през Първата световна война, той намира начин за оцеляване в тежката нощна работа на пекар, която още повече го озлобява. Не по-щастлива е орисията на жена му Мери, с която имат три деца : мечтаещата за актьорска кариера Гретхен, сериозния отдаден на учението Рудолф и избухливия побойник Томас. Семейство Джордах не е сплотено - травмите на родителите и мизерният живот рефлектират върху децата и те живеят в омраза и срам. Насилието е неизменна част от техния живот, но то лежи в основата и на модерната американска икономика. Всяко едно от децата на Джордах се опитва да избяга от мизерията, но и прилага насилие (съзнавано или не) по свой начин: Гретхен върху себе си (чрез мъжете, които обича, включително сина си), Рудолф чрез педантизма на администрацията, от който в пълна степен се възползва, а Томас - с юмруците си. Всеки от тях се опитва да продължи напред в живота, но съдбите им остават свързани въпреки проблемите в отношенията. Начинът, по който двамата братя гледат на живота е сякаш сблъсък на Новата Америка на капитала и Старата Америка на хората, в която можеш да живееш както пожелаеш, без да робуваш на акции и капиталовложения. Ерудираната сдържаност на Рудолф срещу емоционалната първичност на Том. И двамата обаче правят жертви за семейството си и търпят несправедливо отношение и неблагоприятни превратности на живота.

Героят в сянка на този роман, който сякаш задвижва събитията в бъдещето и на тримата Джордах, е Тиодор Бойлан – богат наследник, опитващ се да осмисли живота си. Неговият образ, както и парите, които той символизира, са възприети по различен начин от тримата герои – Гретхен бяга, Рудолф се адаптира, а Томас е прогонен. Последиците от срещата с Бойлан предопределят и съдбата на тримата. В стремежа си да сбъднат мечтите на ощетеното детство, героите осъзнават, че материалният свят и неговите пороци и изпитания успяват да ги грабнат и завъртят в безкрайния си водовъртеж. Краят на романа започва като идилична почивка от него и завръщане към изначалния смисъл на всички усилия – любовта и семейството. В последствие обаче ни е припомнено, че щастието не може да бъде постигнато в модерните времена и всеки е обречен да заплати за него висока цена.
Надявам се след втория прочит романът да остане по-дълго в ума ми не само с героите си, но и с въпросите, които повдига, и с пейзажа на следвоенна Америка, който рисува. Определено има върху какво да се разсъждава докато читателят жадно разгръща страниците на това обемисто произведение. Със сигурност интересът към него остава до последната страница.

"Името ми е Червен" - въпрос на стил или въпрос на избор?

В края на XVI век (1591 г) Падишахът прави поръчка за специална книга, която да отразява неговото господство и величие. Поръчката е възложена на майстора миниатюрист Лелин ефенди, който заедно със своите помощници трябва да изрисува илюстрациите на книгата и да разкаже историите им. Основният конфликт обаче се заплита заради начина, по който ще бъде създадена книгата. До този момент османските миниатюристи рисуват по утвърден от старите майстори богоугоден модел, според който наличието на стил е недопустима слабост. Не така обаче смята Лелин ефенди, който иска да следва европейските образци на "франкските" майстори, оставящи подписа си върху своите творения. Спорът за ролята на изкуството се задълбочава и между самите миниатюристи като довежда до убийството на един от тях.

От това място всъщност започва романът на Памук "Името ми е Червен" (ИК "Еднорог", 2016), който на първата си страница проговаря с гласа на убития миниатюрист Финяга ефенди, искащ възмездие. Творбата се разгръща едновременно като детективски роман, в който всеки от главните герои е заподозрян за убийството, но и като философско търсене на смисъла в изобразителното изкуство, подчинявано твърде строго на религиозните ислямски норми. Влиянията от Еко (за ролята на литературното изкуство в "Името на розата" и подчинението му на клерикалните догми дори с цената на живота) и Борхес (многогласия и разклонени пътеки на мисълта) са целенасочено доловими като интертекстуалност на този забележителен със своята метафикционалност роман. Освен че самият той е книга за писане на друга книга "Името ми е Червен" съдържа референции към редица произведения на Източната литература, от които особено място е отредено на легендата за Хосроу и Ширин, която се влюбва в него зървайки рисувания му портрет. В допълнение на това аз изброих 18 разказвачи в романа: 8 главни и 10 второстепенни, като всеки от тях обаче говори в първо лице. Както Лелин ефенди разпределя страниците от книгата си между различните миниатюристи, така и Памук колажира историята си чрез фрагменти от разкази. Дори животните и неодушевените предмети имат какво да кажат, защото също са важна част от традиция, която може би е към своя край.
Основният въпрос е има ли право художникът да се самоопределя като творец и не е ли това дързост, граничеща с богохулство. Как може художникът да вдъхне живот на своето произведение? Докато миниатюристите разсъждават върху този въпрос, Памук ни показва един възможен отговор с творбата си.
Изкуството и тук е обвързано с любовта - историята на Хосроу и Ширин е разказана заедно с тази на Кара (племенник на Лелин) и Шекюре (дъщеря на стария миниатюрист). Тази любов обаче е представена с характерния за Памук приказно легендарен маниер на превъзнасяне красотата на жената, нейната нерешителност и неспособност да мисли за себе си, а само за своите деца. Всъщност женските му образи така и не успяха да ме впечатлят (дори в "Червенокосата"), но отдавам това на творческа интенция, въпреки че носи горчив привкус.
Орхан Памук много често се появявя в творбите си и "Името ми е Червен" не е изключение. В крайна сметка той е заявен като автор в края на романа, подписва творбата си по франкски образец, въпреки че чрез цялото й многогласие е стоял дистанциран от нея. Тази заигравка с множеството перспективи и потенциалните убийци обаче прави романа толкова забележителен. А червеният цвят може да бъде в толкова много нюанси, колкото са и гледните точки. Едностранчивото тълкуване ограничава. За да може да видим и разберем повече за света и изкуството като негова мимикрия, трябва да погледнем и през чужди очи - талант, даден на малцина.Още по-малко са онези, които ще успеят да оползотворят тази дарба, защото в крайна сметка изкуството е и въпрос на избор.
Положен в културните реалии на Османската империя през XVI век, романът повдига въпроси със съвременна актуалност, без да налага еднозначни тълкувания. Защото търсенето на отговори също е изкуство.

"Сестрата на Зигмунд Фройд" - на границата между лудостта и забравата

Когато разгърнах романа "Сестрата на Зигмунд Фройд" (ИК "Колибри", 2013) от македонския писател Гоце Смилевски, мигновено бях "всмукана" в него.

Бащата на психоанализата тук е братът на Адолфина Фройд, от чието име се води наративът. Още първите страници шокират с непринудената откровеност, струяща от думите на възрастната жена, която в предсмъртния си миг се връща назад към спомена за големия си брат. Смилевски избира да покаже смъртта на Адолфина в газова камера, въпреки че тя е сестрата за чиито живот и смърт се знае най-малко (затова пък е подходяща героиня на роман). Тя не укорява брат си, че пропуска да ги спаси като не ги взима със себе си в Лондон при заплахата от нацистите, просто споменава този факт като пореден безнадежден епизод в изпълнения с разочарования живот, прекаран на границата на лудостта.
Адолфина си спомня детството, по време на което Зигмунд е най-близкият й човек. По-късно при съзряването си четвъртата сестра ще заговори за откритията на своя брат като привнесе в теориите му липсващото им женско светоусещане. Младата жена не е продукт на своето време, тя е изключение от твърдението на Фройд, и поради това не може да намери мястото си в мъжки свят и враждебно настроено общество. Нейната дружба с друга изпреварила времето си жена - Клара Климт, сестра на именития художник Густав Климт, показва нагледно как всички общности (начело със семейната) се стремят да унищожат различните (обявявайки ги за луди). Клара се бори за правата на всички жени, а Адолфина се опитва да покаже на тираничната си майка, че животът й има смисъл, дори да не е подчинен на конвенционалните рамки. Майките и на двете героини ги малтретират от детска възраст, но същевременно с това обожествяват даровитите им братя - поведение, идеално вписващо се в теориите на Фройд, но лишено от майчинска нежност. Въпреки че не са познали тази обич, както Адолфина, така и Клара копнеят те самите да се грижат за (свои) деца. Проблемът за майчинството, за ролята на жената в обществото и за лудостта, до която тази наложена й роля я отвежда, е сериозно застъпен в романа.
Повествованието вплита разсъжденията на д-р Фройд за лудостта, любовта и сексуалността с цитати от Шопенхауер и Ницше, както и откъси от писма на "лудия" гении Винсент ван Гог. След драматични обрати в личния си живот Адолфина се озовава в психиатрия по своя воля и разказва за живота там: "Лудостта понякога е бягство от болката в самотата, а понякога бягство от болката в още по-голяма болка" (206). Биографията й е изградена от увеличаваща се с годините болка в противовес на все по-големите успехи на Фройд. Нейната история е неразказаната история на времето, алтернативният глас на страданието, което не може да бъде забравено дори в лудостта. Докато на помощ не идва смъртта. Зловещо е как в газовата камера Адолфина се надява да намери покой в забравата, която се моли смъртта да й донесе.
Гоце Смилевски успява да създаде невероятен роман, комбиниращ фикционалност с история, психология и философия. Но по-важното е, че творбата наистина успява да разкаже една алтернативна история в добре познатия ни гранд наратив за успешния мъж от първата половина на XX век.