Два романа за най-обсъжданата императрица

Историческите романи са особен литературен жанр, който обединява легендата и фактите и предлага авторовата художествена интерпретация. Трудността при писането на тези романи произтича не само от необходимото мащабно предварително проучване, но и от противоречивата рецепция на читателите, които имат определени очаквания. У нас като хора и наследници е заложена склонност към митологизиране на миналото и хиперболизиране качествата на определени личности от него, която понякога влиза в противоречие с реалните исторически факти.

Съпругата на императора на Австро-Унгария никога не е искала да остава в историята и през целия си живот, прекаран в духовно и физическо скиталчество, постоянно се опитва да избяга от съдбата си. Мнозина биха казали, че Елизабет не е значима историческа личност, нито пък е оставила някакво наследство. Ако беше така обаче, споменът за нея нямаше да е неугасим повече от век след смъртта й. Двата романа, които прочетох – „Сиси: Самотната императрица“(„Еднорог“, 2016), "Сиси: Неочакваната императрица" ("Еднорог" 2017) на американката Алисън Патаки и „Императрица Сиси: Една мечта за любов“(„Емас“, 2014) на германката Габриеле Мари Кристен представят живота на Елизабет като се опитват „да й влязат под кожата“ по различен начин. Животът на императрицата сам по себе си е роман, който въпреки че започва като вълшебна приказка, се превръща в драма с неочакван край, в която красотата е проклятие, любовта – страдание, а домът – затвор.
Американската авторка Алисън Патаки, която твърди, че има унгарски корени, вижда принцеса Сиси като тогавашната лейди Даяна. Писателката е привлечена от личността на мистериозната императрица и създава романа след обстойно проучване, събиране на информация и посещения на всички места, за които говори в творбата си. От друга страна, Габриеле Мари Кристен е немскоезичен автор, чиято биография не успях да открия на английски език. Тя е изградила повествованието изцяло в първо лице, под формата на дневник. За по-силно въздействие последната глава е автентичното съобщение на императора „Към моите народи“, в което той обявява сполетялата го на 10 септември 1898 г. трагедия. Всъщност, и двата романа дават думата на Франц Йозеф едва в края – липсата на пълноценна комуникация между императорската двойка определено е в основите на неразбирателството, което често проявяват един към друг. Основният конфликт обаче е породен от разминаването между мечтите на младостта и болезненото им унищожаване от реалността.

"Сиси: Неочакваната императрица" въвежда читателя в идиличната атмосфера на баварския замък Посенхофен, където петнадесетгодишната Сиси играе с брат си и сестра си. Момент, към който бъдещата императрица често ще се завръща като копнеж по любимия и спокоен свят на детството. Повествованието се води в трето лице, но през погледа на Сиси. Отделено е подобаващо време за описание на нейните момичешки копнежи, надежди и страхове. Срещата й с Франц Йозеф и особено ездата им в околностите на Бат Ишл са прекалено приказни сякаш извадени от розов роман. Разказвачката обаче определено има талант да грабва читателското внимание дори с дребни детайли защото романът се чете на един дъх, въпреки обема си. Образите на героите се променят в съответствие с историческите сведения за тях, но въпреки всичко ерцхерцогиня София е излишно демонизирана и гротескно изобразена като постоянно тъпчеща се жена, която едва се побира в дрехите си /вероятно като контраст на Сиси/. В първата част има и липсващи периоди /като например четиригодишното отсъствие на Сиси от двора/, за които почти нищо не се споменава.Особено съществено несъответствие с историческите сведения откривам в авантюрата с граф Андраши, която и двете писателки избират да доведат до край и то по време на бременността на императрицата, при положение че няма доказателства за такова нещо. Очевидно в това отношение е търсен някакъв особено драматичен ефект върху читателките, но мен точно това ме отблъсна от първата част.
„Сиси: Самотната императрица“ е втората част на романа. Тя започва в по-зрелите години на Сиси, след раждането на четвъртото и последно нейно дете – Валерия, когато вече се е отчуждила от съпруга си. Преживяла лицемерието, фалша и задкулисната игра на дворцовия живот, младата императрица окончателно е решила, че не желае да бъде част от него. Обвързаностите на брака с императора и цялата отговорност, произтичаща от тях обаче не й позволяват да се освободи от ограниченията на реалността. Алисън Патаки води повествованието чрез персонифициран разказвач, предаващ събитията през гледната точка на Сиси. Тази история не е подсладена приказка на Дисни (въпреки че е вдъхновила създаването на такива), нито кореспондира напълно с прочутия филм от 1955 г., но определено си заслужава прочита, дори заради историзма и информираното писане на Патаки.
И двете произведения не изневеряват на приеманата за най-изявена характеристика на скандалната императрица: красотата, която кара всички да онемяват в нейно присъствие. Тази красота подтиква Франц Йозеф да пристъпи първоначалната уговорка за брак с по-голямата сестра Нене и да пожелае Сиси. В последствие, осъзнала влиянието, което външността й има над него, императрицата решава да превърне красотата в своето оръжие срещу жестокостта. Обсесията, която Сиси развива към външността си е представена по-скоро при Кристен. Патаки се възхищава от красотата, без да се впуска в толкова подробности касаещи поддръжката й. При нея по-скоро се усеща трагическата обреченост, дори проклятието, което неземната красота носи на притежателката си. Неувяхваща, напук на времето и злощастията, тази красота е съхранена до последния ден.
Когато навлезем в историята и на двата романа обаче, установяваме как зад блясъка на красотата се очертава мрачната печал на самотата – баловете в двореца са представления на лицемери, в които на всеки е отредена роля. Франц Йозеф педантично играе своята. Неговият образ не е романтичен, но и в двата романа е по-скоро положителен. Той също може да бъде окачествен като жертва на обстоятелствата да бъде последен представител на един отиващ си свят. Макар да е наранена и разочарована от него, Сиси разбира, че дългът и мъжеството са определящите конструкти в живота на съпруга й и той отдава себе си на империята така, както не е способен да се отдаде на жена си. Връзката между тях обаче остава силна до самия край, въпреки всички препятствия, спекулации, клюки и интриги.
Двата романа интерпретират забежките на съпрузите по сходен начин, както отбелязах по-нагоре. Романът на германката е може би малко по-емоционален, но моите предпочитания клонят към „Самотната императрица“, където историята е умело свързана с фикцията и наред със Сиси присъстват пълнокръвните образи на Лудвиг II Баварски, Дюла Андраши, Бей Мидълтън и всички, които имат връзка с императрицата, дори нейния убиец, на когото също е дадена думата по впечатляващ начин. Всички тези достойнства правят романа на Патаки доста по-обхватен и съдържателен.

"Перлата, която се освободи от черупката си" - летопис на изстрадания опит

В ислямизираното безвремие на Афганистан жените са обречени да повтарят една и съща съдба – безкраен цикъл на изкупление за някогашен хюбрис или последица от собственото им вековно мълчание. В свят на насилие и фанатизъм емпатията е обречена на сангсоор (убиване с камъни), при който камъните са невежеството, злобата и и тесногръдието, а палачи и жертви се сливат в своята абсурдна анонимност и продължават да се въртят в безконечния цикъл на страдание, който сами създават и после наричат „насиб“, съдба. Тази периодична повторяемост, прерастваща в трагична обреченост, лъха от първия роман на американката от афганистански произход Надя Хашими „Перлата, която се освободи от черупката си“ („Сиела“ 2017)

Имайки предвид , че основното занимание на авторката е медицината, а не литературата, не мога да не се впечатля от това как Хашими успява да създаде творба, която е едновременно увлекателна и скандална. В нея две жени, свързани от кръвта, но разделени от век време, говорят от първо лице за ужаса да бъдеш жена в Афганистан и силата да устоиш, която е загатната и в заглавието. „Освобождаването“ от черупката обаче съвсем не е лека задача, защото духовното пленничество може да бъде по-страшно и от физическите окови.
Първият глас и основен протагонист в романа е Рахима́ – третото момиче в бедно афганистански семейство, което има пет дъщери. Решението на майка й да я направи баче пуш (момиче, дегизирано като момче, за да служи на нуждата от син) я обрича да страда като я превръща в медиатор между мъжкото и женското, без да може истински да принадлежи на нито едно от двете. В моментите на трудното й детство до нея и сестрите й е тяхната любима леля хала́ Шайма́, която обаче също е низвергната от общността поради физически недъг. Тя е и образът, който аз ще запомня като най-ярък в романа – съветите й и стремежът й да образова своите племенници се превръщат в пътеводна светлина за Рахима́ не само в детството, но и в живота, с който младата жена трябва да се пребори: „Хала́ Шайма́ беше нашият глас. Тя изричаше неща, за които на другите не им достигаше смелост.“ (213)
Да говориш, когато всеки се опитва да потисне гласа ти, от една страна калява характера, но от друга обрича всяка жена на изгнаничество и дори смърт. Женските гласове в романа сякаш се групират в два тона – презрените непримирими и озлобените покорни. Разбира се, тази идентификация се създава спрямо мъжете, които в този роман наистина са мултиплицирани варианти на един и същи образ – фанатикът тиранин, отнасящ се с жените си по-зле отколкото с добитъка. Но нека се върна на женското говорене. Рахима́ разказва за собствения си житейски път като паралелно с това в моменти на отчаяние и нужда си припомня разказите на хала́ Шайма́ за необичайната съдба на тяхната прабаба Шекиба́.Рахима́ и Шекиба́ до голяма степен приличат на образи – двойници. И двете се преобличат като мъже и понасят последствията от това, и двете копнеят да видят по-добрата страна на живота и се осмеляват, доколкото чудовищната действителност им позволява, да нарушават статуквото, за което биват сурово наказани. Желанието и на двете да надвият невежеството и тиранията с думи среща единствено насилие и подигравки. Те биват презирани, където и да отидат. Но най-лошото е, че самите жени не се подкрепят, а „коват кинжали с думи“. В романа е пълно с достатъчно женски образи, изтъкани от злоба, омраза и гняв, които поради страх и комплекс от собствената си незначителност не могат да позволят на друга представителка на техния пол да изживее някакво щастие безнаказано. За мен фактът, че най-сериозните трагедии в романа са предизвикани от злонамерени една към друга жени ясно показва, че в ислямския фанатизъм невежи са не само мъжете, но преди всичко майките им.

Ограниченията, които носи подобно невежество са щедро обрисувани в творбата. Шамарите са съвсем обичаен начин за общуване със съпругите, но в допълнение на това ставаме свидетели на бомбен атентат срещу единствената жена в парламента, която проявява неподчинение, убийство с камъни и дори скалпиране. Физическите страдания са безкрайни, но най-лоша е липсата на надежда и усещането, че „Всички, предполагам, носим в себе си историята на своите предци“ (141). Предшественицата на Рахима́ обаче е друга жена-мъж – Шекиба́, споменът за която отеква в призива на кръвта й към непримиримост. Следвайки нейния глас, Рахима́ търси начин сама да определя съдбата си и това я прави още по-различна от жените, които познава. Необикновените героини обаче често правят и романа необикновен. Въпреки че изпълнен с безнадеждност и тъга, в него има и нещо оптимистично – пропукването на статуквото. Това е слабата свещичка на надеждата, че любовта може и да победи омразата, а цикличното време на суеверия да бъде заменено с линеарното време на изстрадания опит.

"Щастливите хора" като пожелание за пробуждане

От сборника „Щастливите хора“(Сиела, 2016) лъха на слънце и море, на безгрижие и безвремие, на веселби и сливане с безкрая на настоящето, в което “нямат възраст“, както е казано и в едноименния разказ. Слънчевата корица с поле, щрауси и парашутист сякаш отлично улавя есенцията на настроенията и подканя да се потопим по-дълбоко в предложените от Любомир Николов истории. Сборникът съдържа 42 къси разказа, всеки един от които има своя специфичност и глас.

Темите и сюжетите предлагат разнообразие, но цялостната тоналност на книгата ги обединява. Сборникът съдържа всичко необходимо да ощастливи читателя. Умелият разказвач грабва вниманието още с началните изречения, които звучат едновременно интригуващо и шокиращо, например: "Всички ми се извиняваха и плачеха за това, че ме бяха изстреляли в космоса, а сега бях мъртъв." ("Деца в маранята"), "Странно нещо са приятелите. Чрез техния живот можеш да преживееш неща, които няма нужда да ти се случват, но все едно си ги преживял."("Ефектът на кобрата"), "Добре, че отскоро Ефраим даваше мозъци под наем, защото съвсем го бях закъсал" ("Спортен ум"). Без излишни "витиеватости" сюжетът е стегнат, а внушенията на повествованието са много по-дълбоки от комичното. От първия разказ "Ретро опера", който се занимава с неприемливата красота в света на прагматичното, въпросите, които текстовете засягат са свързани с хуманността, с мястото ни в света, дори със способността ни за самоирония и опит да се погледнем отстрани. Професорите, учените и антрополозите понякога забравят какъв принос трябва да имат към обществото, затова и образите им са комедийно-сатирични, дори с трагедийна нотка - "История за антрополога, който вечерял супа на прах, станал демон и умрял", "Трансплант", "Теоретична физика за справяне с бедствия". Не са пропуснати и юристите като важна част от обществото - разказът "Поглед встрани" умело пародира неспособността на съдия Бабулев да погледна встрани като метафората е буквализирана по много забавен начин. "Една престъпна седмица" има персонифициран разказвач, който е адвокат и се жалва от неблагоприятно стечение на обстоятелствата, оказващо влияние върху делата му за цялата седмица.
Хуморът е само едно от достойнствата на този сборник, но той присъства с такава завладяваща сила, че няма как да не бъде забелязан първи. Авторът успява да се справи с нелеката задача да намери баланса между незлобливия комичен тон и автоиронията. Паралелно с комедийните елементи обаче се прокрадват и по-философски търсения - различни вариации на безрадостно бъдеще или безсмислено настояще. Във всички случаи обаче го има стремежа към щастие: докторът от „Спортен ум“ го открива в блаженството на спокойствието, баронът от „Фон Нойдфорд става ВИП“ – в измислена фейсбук самоличност, Габриел от „Човекът без болка“ - в стоицизма си, и т.н.
Различните герои носят индивидуалност, която чрез умелото художествено слово се откроява в цялостната картина от образи и типове. Мъжете са хора с достойнство, често неразбиращи напълно жените си, но въпреки че те самите не трябва да бъдат осмивани – „и никой не наричал мъжете глупаци“ (“Староскопски истории“), постоянно попадат в комични ситуации, независимо от възраст и социална принадлежност. Селянинът Маурицио (“Ретро опера“) сякаш разсъждава по-логично от съдия Бабулев (“Поглед встрани“), или поне демонстрира по-хуманeн мироглед. Повечето герои обаче са актьори в една вечна комедия от грешки, написана от собствените им ограниченост, тесногръдие, изолация или самозабрава. Техните перипетии са представени с изключително чувство за незлоблив хумор, лишен от язвителността на сатирата. Това прави героите и историите им по-близки до читателя и според мен е едно от най-големите достойнства на сборника. Вероятно защото не съди сурово героите си, Николов оставя в повечето разкази някаква искрица надежда за по-добър свят, в който хората наистина могат да бъдат щастливи.
Такъв свят е нарисуван в може би най-силно впечатлилия ме текст "Когато полюсите се обърнаха". Когато хората вместо да се отблъскват започнат да се привличат, наистина може да настъпи повсеместно щастие. Трансформацията е абсолютна и необяснима напълно с думи, защото „Не може да мислим за нечовешки неща с човешки мисли“. Омразата и любовта са еднакво свойствени на човешката природа, но във времена на нещастие и страх второто надделява. Преобръщането на това статукво звучи като пожелание, като непостижима фантазия, в която „Светът от правилен и силен се превърна в инстантно чудесен, телесен и щастливо тъп“. Дали щастието е обвързано с глупостта е тема на философски питания, които трудно подлежат на еднозначен отговор. Със сигурност обаче една от стъпките към това бленувано състояние на духа, щастието, е загърбването на раздутото его, претенциозност, мнителност и злоба, както и на предразсъдъците по отношение на другите. В разказа е казано „Странно е наистина, но с повечето врагове имаме снимка, прегърнати заедно“ и това изобличава отчуждението, носещо след себе си болката и омразата. Вероятно ако се научим как да „обръщаме полюсите“, ще съумеем да надмогнем и собствения си нарцисизъм. Дотогава обаче можем поне да се радваме на добрата литература, която Любомир Николов ни предлага.

Разкази за любовта (и размисли за българската литература)

С година закъснение разлиствам сборника с „нови разкази за любовта“, издаден от Сиела през февруари 2016 г, готова да се потопя в любовно опиянение от художествено слово. Или поне аз така схващах идеята на съставения от З. Карабашлиев сборник озаглавен „Обича ме, не те обича“, който все пак успя да оправдае очакванията ми, въпреки противоречивите мнения. Книгата съдържа 16 разказа от 16 популярни български писатели, представители на различни поколения, които разказват любовта така, както тя е видяна, чувствана или изречена в техния художествен свят. Безспорно всеки от авторите има свой почерк и глас, но в дадени моменти се открояват и общи тенденции в това любовно художествено говорене.

На първо място ще се спра на традиционната вече критика за невъзможното бягство от националните ограничения в съвременната ни белетристика. Българинът не обича да говори за любов, за него тя е лигавщина. Той говори (и пише) за секс, проституция, комплекси за малоценност (и нисък ръст), изневяра, алкохол, болка и самота. Вероятно в генетичната ни обремененост трябва да търсим вината и за психологическата. При Вл. Зарев любовта лъха на чалга и евтин парфюм, при Любомиров е толкова низ/ска, че чак липсва, при Ранчев пък е сведена до проституция, маструбация и еякулация. Но поне градацията е налична. Ще си спестя по-обстойната критика, защото три-четири слаби разказа не правят слаб целия сборник. Въпреки споменатата тенденция за „побългаряване“ на любовта (дори в чужбина българският влюбен мъж си остава страхливец, а жената се поболява или пропада – справка – героите на Андреев и съставителя на сборника) има разкази, които ярко се открояват с универсалност, оригиналност и стил.
В „Беседката“ на Иво Иванов аз виждам най-адекватно представен мотивът за същността на любовта. Протагонистът Алекс се събужда в бъдеще, което е идеално подредено, но е успяло да „елиминира“ любовта. Утопичният блян за живот без болести и страдания се трансформира в антиутопичен ужас от дехуманизация. Нима си струва да живееш 2-3 века в свят без любов, където „всяка ситуация може да бъде вкарана в математически модел“ (138)? Чувствата не могат да бъдат подвластни на математика, нито изкуството, което те раждат. Любовта заедно с всички нейни болки и несъвършенства е в основата и на живота, и на добрата литература. Защото, както е казано и в разказа „Човечеството без чувства е човечество без човечество“. Ролята на любовта е да ни кара да продължаваме да се борим, да имаме желание за живот, за общуване и най-вече да осмисляме битието си чрез близките си хора.
Темата за любовта в семейството откривам в следващия разказ, който силно ме впечатли – „Погледни ме в очите“ на Кристин Димитрова. Тук е представена една любов, на която българската литература не отделя достатъчно внимание – обичта между сестри. Димитрова успява с майсторството на виртуоз да създаде увлекателен сюжет с хорър елемент и да покаже, че връзката между две привидно ненавиждащи се сестри тийнейджърки е много по-силна отколкото можем да предположим. В допълнение на красотата на словото и ангажиращия вниманието сюжет разказът съдържа послание за силата на сестринската обич и привързаност, която е един от най-силните и непреходни видове любов.
Стане ли дума за виртуози на словото не мога да пропусна големия Г. Господинов, чийто разказ „Без изменение“ завихря в ураган от емоции чрез рефлексии и разходки напред-назад във времето. Господинов е творец, от когото мога непрекъснато да записвам цитати. Всяка мисъл поражда разсъждение, всяка история има разклонения, всяка дума е на мястото си в лабиринта на спомена от този мислопровокиращ разказ. Тъгата по невъзможното завръщане е заменена от очакването на края. Той пък от своя страна се слива с началото така както преди 44 години. Без изменение. Като нивото на река Дунав. Но може ли човек да влезе два пъти в една и съща река?
Ако при Господинов любовта е неслучила се, при Видински споменът за нея е подсилен от веществено доказателство, дало име на разказа „Запалката“. Една красива и добре написана история за любовта, която понякога помага да преодолеем дори травмите на войната. Завръщането към спомена, който сякаш е събран и скрит в един предмет, е трогателно и впечатляващо. Старостта резюмира уроците на живота, най-ценният сред които е даваната от любовта сила да преодоляваш бариери.
Ограниченията пред женските гласове обаче не са съвсем преодолени в сборника. С изключение на Кристин Димитрова, която разчупва (или избягва) мотива с по-нестандартна интерпретация, жените автори ни представят героините си или като изоставящи (Филиповска), или като изоставено (Иванова) или просто решават да ги оставят в ступора на някакъв транс и всеки да си прави изводите (Димова). Разказът на Филиповска започва с любовна история изградена върху изневяра, а следващият разказ – на Г. Томов също интерпретира този мотив. Разликата между двете творби все пак е, че писателката оставя героинята си Ана да се самообвинява и разкайва за неизреченото (недонаписаното), докато Томовият герой е обречен да страда заради изреченото. Женското мълчание срещу мъжкото необмислено говорене. Вероятно азбучното им поставяне една след друга помага и за осмислянето на тези две творби, изградени по оста любов – изневряра – разкаяние.
В разказа на Алек Попов виждам друг тип психоза, който трудно може да се определи като любов, но това вероятно се дължи на факта, че съм чела „Сестри Палавееви“, където е изграден образът на безпощадния капитан Нощ – главен герой на настоящия разказ. „Демоните се завръщат“ пресъздава момент от неговата гледна точка към историята и обсесията му от сестрите.
Обсесията на модерния човек (или загубеняк) към висенето пред телевизора, маструбацията, наливането с бира и хленченето е много добре представена и в разказа на Васил Панайотов. С друго обаче едва ли ще го запомня.
Р. Парушев е надраскал някаква любовна бележка до жена си, може би на салфетката в някой ресторант. Всъщност последните три разказа спокойно може да бъдат пропуснати в този иначе хубав сборник.
„Обича ме, не те обича“ е събитие за съвременната българска литература и адмирирам писателя, захванал се с нелеката задача на съставянето му. Освен на любов, българинът е пестелив и на хвалби (освен разбира се ако не става дума за самохвалство), затова хората, които се захващат с дейност в полза на общността (пък било то и литературната общност) остават недооценени и охулени. Този проект обаче успява да надскочи ограниченията и да положи началото на една добра традиция, която към момента ни липсва. Аз останах очарована от сборника и бих го препоръчала на всеки, защото всеки има какво да открие в него. Трудно е да пишеш за любовта, сигурно е трудно и да четеш за нея, но за да я разбереш истински като състояние на духа и сила, трансформираща битието, просто трябва да й позволиш да те овладее. Също както става с литературата.

„Тесният път към далечния север“ – между висотата и низостта на японския дух

„Щастливият човек няма минало, нещастният няма нищо друго.“
(12)

Романите за Втората световна война трудно могат да бъдат еднозначно определяни, защото всеки един от тях сякаш носи някаква лична болка, история, който бива разказвана фрагментарно, с много референции и лабиринти, из които читателят се върти напред-назад във времето. Това мигновено преминаване през десетилетия освен тенденция в постмодерното писане е и отражение на застопоряването, в която изпада съзнанието на жертвите на травма. Ако приемем, че по-голямата част от човечеството е жертва на колективната травма от ВСВ, то връщането назад е неизбежна необходимост за осмислянето на бъдещето. След дългото мълчание на участниците в тази чудовищна война, говоренето за нея от следващите поколения се превръща в терапия, в начин ако не за преодоляване, то поне за преосмисляне на всички злини, отнели човечността и изострили зверските и най-долни инстинкти.
Австралийският писател Ричард Фланаган изповядва личната си история, довела до създаването на романа шедьовър, носител на MAN Booker Prize 2014 пред The Sunday Morning Herald (http://www.smh.com.au/entertainment/books/freeing-my-father-20130915-2ttiz). Писателят признава, че творбата е посветена на неговия баща – оцелял военнопленник в японски затвор, но не той е централният персонаж в нея. Романът дава глас на отдавна забравените пленници и роби, загинали в нечовешки мъки по времето на строежа на жп линия между Сиам и Бирма за нуждите на японските военни. Отдалечеността от Европа и прикритието на тропическата растителност оставят това зверство встрани от големите трагедии на войната, за които обикновено се говори. Жестокостта обаче е не по-малка.
Вероятно най- забележителната характеристика на романа е заявена още в заглавието му: „Тесният път към далечния север“ е заглавие на сборник с най-високите постижения на японската поезия, отразяващи извисения дух на поданиците на Императора. Парадоксалното е, че точно тези образци на изящното слово са рецитирани от най-големите тирани – полковник Кота и помощника му Никамура, докато изтезават, малтретират и посичат австралийските военнопленници в името на същия този Император. Възвишеното съзнание се оказва фалшива претенция и на преден план излизат низките, зверски страсти на жестокост и омраза към всичко и всеки, който все още намира начин да вярва, че има изход. Красотата на думите се размива в грозотата на действията. В света на войната поезията губи смисъл. Но това е само на пръв поглед.

Протагонистът Дориго Еванс се вкопчва в изящната словесност, с чиято помощ се мъчи да съхрани собствените си хубави спомени и да надмогне ужаса на съществуването си в лагера. Историята на романа е до голяма степен неговата история, допълнена от съдбите на хората, които са еднакво обречени, независимо дали умират в процеса на непосилен труд или оцеляват, за да отложат малко физическата си смърт. Още в началото на произведението става ясно, че Дориго е оцелял и се радва на почести, които по негова собствена преценка са незаслужени. Така започва ретроспекцията на живота му и разгръщането на все по-мрачните картини на смърт, страх и отчаяние. Във всички изпитания, на които е подложен обаче, той успява да запази спомена за любовта. Любов, която не може да бъде „нормална“, във време, в което целият свят е превърнат в ад, но която е достатъчно силна и изпепеляваща, за да продължава да напомня за себе си, дори когато е нежелана.
Романът е разделен на пет части, всяка от които започва с епиграф от хайку. Първата разказва за настоящия живот на уважавания хирург и герой от войната Дориго Еванс, втората разкрива голямата му любов, третата ни прави свидетели на непосилния живот на австралийските военнопленници в трудов лагер на японците, където строят Линията, четвъртата част показва как са продължили съществуването си оцелелите от военния ад, а петата логически поставя финал на историята, доколкото това е възможно. Единството от тези пет части прави романа толкова впечатляващ. Героите и спомените оживяват и читателят съпреживява с тях и с Дориго една от най-мрачните войни в историята на човечеството.
Както всички носители на големи награди „Тесният път към далечния север“ има и своите почитатели, и непримирими критици. Темата за войната определено не е нова, нито стилът на писане (освен неизбежните паралели с Клавел, спонтанно се сещам и за „Английският пациент“, „Птича песен“, „Стрелката на времето“, а сигурно и много други) е непознат. Не може да се отрече обаче, че романът влияе, докосва, разтърсва – не оставя читателя безразличен. От една страна това се дължи на личната ангажираност с историята, която няма как да се пренебрегне. Но облечена с подходящите думи, тази история заживява свой живот. И се случва това, което осъзнава Дориго Еванс: „Беше стигнал до извода, че хубавата книга те кара да я препрочетеш. А най-хубавите те подтикват да се взреш отново в собствената си душа.“ (36)

"Пилето" - завръщане в света на приятелството

"Никой не се е отървал току-тъй.
Но си струва да се опита." (447)

Уилям Уортън издава първия си роман, когато е на 52 години и доказва, че никога не е късно да опиташ и да успееш да сътвориш нещо великолепно. Забулена в мистерия, личността на автора (доктор по психология и запален по канарчетата птичар) също прозира в емблематичната му творба, която благодарение на проблематиката и увлекателния език се превръща в един от най-четените и дискутирани американски романи. Издаден у нас през 1981 г. от „Народна просвета“, той присъства в немалко домове, но обяснителните бележки под линия (като например пояснения кой е Кларк Кент и кой – Попай Моряка) и определянето на мажоретките като „викачки“ ме накараха да се замисля колко чужда ни е била американската култура и как през последните няколко десетилетия сме претърпели съществена трансформация (за съжаление не изцяло положителна) в това отношение. Тъй като смятам, че културно-историческата обстановка играе определяща роля при интерпретацията на дадена творба, трябва да отбележа, че действието се развива няколко години преди и малко след Втората световна война в тихо градче в щата Пенсилвания, САЩ. Настоящата епоха на мултикултурализъм и стремеж към емпатия (поне в литературата) трудно би приела елементите на расизъм, които се прокрадват понякога, или пък откровената жестокост при сцените с умъртвяването на уличните кучета от кучкарите. В онези години обаче подобни сцени дори не са били обект на дискусия, да не говорим за обстоен анализ и възмущение. Творбата безспорно има други достойнства, които позволяват да пренебрегнем пропастта между литературно-философските тенденции на епохите.
Този завладяващ роман разказва за съзряването и болезнения сблъсък с реалността на двама на пръв поглед много различни приятели от малко американско градче. Колкото повече Ал се фокусира върху външния си вид, силата и спортните си занимания, толкова повече Пилето потъва във въображаем свят, досегът с който може да бъде осъществен единствено в сънищата.Това е творба за две момчета, чийто мечти са свързани с бягство от реалността, но сякаш именно то ги сплотява и утвърждава приятелството им. Романът обаче отразява и един общочовешки стремеж към докосване до красотата на мечтите и впускане в живота дори напук на страха.
Втората световна война вече приключва, когато раненият сержант Алфонсо е изпратен във военна психиатрия, за да се опита да установи контакт със своя приятел от детството, който отказва да комуникира и се държи неправдоподобно за човешко същество. Разказвайки му спомените си с него, Ал ни пренася във времето преди войната, когато с Пилето са се забърквали в най-различни истории, не винаги със съвсем благополучен край. Повествованието на Ал е прекъсвано от спомените и разсъжденията на Пилето. Това ни дава възможност да погледнем на някои събития през две различни перспективи. Накрая обаче всичко опира до жаждата за живот и копнежа по мирните дни, който се засилва във времето на зло и разруха. Това е трогателната и оставяща отпечатък история на две момчета, които не само успяват да станат мъже по много по-труден начин, отколкото някога са предполагали,но съхраняват и частица от общото си минало като искра в мрака на нерадостната действителност. От нея никой не се измъква лесно, но чувството за хумор помага, особено ако е споделено с приятел.
Творбата има две темпорални направления – в психиатрията, където Алфонсо говори на стария си приятел с прякор Пилето (така и не научаваме кръщелното име на героя в течение на цялото повествование) и в спомените и на двамата герои. Миналото ги тегли към себе си не толкова с щастливо детство и юношество, колкото с усещането на младостта и дръзновението, които ужасът на войната до голяма степен им е отнел. Тези срещи, които всъщност са и срещи с живота отпреди войната, помагат и на двамата герои да се завърнат към себе си, въпреки опасенията, че са изгубили смисъла и желанието си за борба със статуквото. Ал е бунтар по природа, който след войната се самоопределя като страхливец, а Пилето няколко пъти в романа се пита кой всъщност е той самият. Страстта му към канарчетата го отчуждава от хората, но той вижда много общи черти помежду им, като например животът в плен и непознаването на свободата. Приключенията, в които се впускат двете момчета и размислите, които провокират и читателското внимание придават на творбата допълнителна философско-психологическа нотка. Но основният мотив според мен е приятелството, което надживява общите интереси, отчуждението, войната и страха.
„Пилето“ е едно завръщане към младостта от перспективата на изстрадалата зрялост. Творбата повдига много въпроси за същността на света и смисъла на пребиваването ни в него, но шегаджийското намигане, с което ни е напомняно да не се взимаме прекалено насериозно присъства през цялото време:
„Всеки си е посвоему луд. Ако това досажда на твърде много хора, тогава те обявяват за невменяем.“ (185)
Лудостта като стремеж към различие и дори като механизъм на автоидентификация разкрива тесногръдието на жестокия свят, който не е гостоприемен към индивидуалностите. Войната обезличава хората и заличава самоличностите им. В подобни случаи краят не може да бъде наречен щастлив, но дори когато смехът е през сълзи, той е едно завръщане към изгубената човечност. Точно тази човечност можем да открием и в романа.

Властта като божествена сила в "Сабазий" на Кристин Димитрова

Олимпийските богове съществуват, докато хората вярват в тях (т.е докато се страхуват от намесата им). Във време на преход и ценностна трансформация обаче вярата също търпи видоизменяне. Единственият господстващ фактор при подобни социални катаклизми остава властта. Тя опиянява и подчинява. Тя е онази необяснима сила, която създава съвременните богове, а те съществуват, докато я упражняват. Както осъзнава и Орфей, един от главните герои в романа "Сабазий" (ИК „Колибри“, 2011)

"Много хора си мислят, че властта означава да даваш разумни заповеди, а другите да ги изпълняват. Не, това е просто част от обичайната работа в екип. Властта, истинската власт, означава да даваш идиотски заповеди и никой да не може да ти се противопостави. Тогава действително разбираш кой къде стои." (106)
Властта е Олимп, разделящ боговете от хората, които нямат право да пристъпват на тази свещена територия, защото хюбрисът продължава да бъде най-строго наказваното престъпление. Сабазий е основен герой, но неговият глас не звучи сред многогласието на останалите персонажи, които се редуват да ни разказват историите си. Той е граничен образ, който се движи по междата, разделяща два свята. Персонажът дал име на романа е своенравен, непредсказуем и пълен с противоречия: характеристика, отнасяща се до същността на Дионис, Бакхус, Загрей и всички имена, с които Сабазий е познат на простосмъртните. Той идва и си отива от света на хората, но не преди да се постарае да извади ежедневието им от обичайното русло и да им покаже екстаза на празника.

Митът за Сабазий се преплита с мита за Орфей - персонажът, който след празненствата се научава още повече да цени малките радости на делника. Тази среща на митологиите е положена някъде в 90-те години (без да бъде изрично споменавано в романа, това става достатъчно ясно от нагласата на повечето герои и парадоксалните ситуации, в които изпадат), където господства социален, културен и икономически хаос. Онези, които имат власт обсебват цялото пространство във всичките му измерения и сякаш дори въздухът се разпределя от тях и божествения им статус. Орфей е син на бог, но самият той се идентифицира с простосмъртните (принципните и моралните, които са малцинство). Сабазий също е син на бог, но за разлика от своя роднина Орфей знае как да се възползва от това. Поставянето на тези два митологични образа в културните реалии на зараждащия се български постмодернизъм (който пък от друга страна съвпада с началото на мутро-чалгаризма) свързва двете епохи и дава още един прочит на мита.
Текстът е композиран като единство от фрагменти, изразяващи лична изповед със сменящи се наративни перспективи. Говорещите разкриват както част от себе си, така и наболелите в момента обществени язви, и вечните проблеми, пропътували през времето и пространството (семейните драми, междуличностните неразбирателства, мъжкото его и женската злоба).
Сабазий все пак остава централният персонаж, защото всички са свързани с него и тяхното говорене още повече митологизира образа му. Той периодично намира начин да извърви пътя от Тартар към света на хората, за да достигне Олимп. Затова е помнен и чакан навсякъде.

Последната територия на щастието и свободната воля

Започвам книжната си година с един интересен и доста необичаен литературен експеримент на български автор. „Последната територия“ („Сиела“, 2016) от Момчил Николов не е творба, която трябва да се прочете за един ден и дори съм убедена, че само един прочит не е достатъчен, за да се осмисли. Ако си позволя да перифразирам отвращението от консуматорското общество, което определено е един от основните акценти в романа, то мога да кажа, че този текст в никакъв случай не е мейнстрийм, не се чете „леко“ и не може да бъде определян като смилаем от всеки читател. Базирам това свое твърдение върху многопластовостта на романа, който всъщност функционира на няколко равнища. Започвам с буквалното, което би трябвало да бъде и най-лесно за осмисляне – сюжетът:
Българин на средна възраст се събужда в непознат град (Барселона) и установява, че външността му е драстично променена и няма представа как е попаднал в Испания. Първата част „Изплъзващият се град“ следва неговия сблъсък с непознатата реалност и опитите му да си я обясни. Във втората част „Стратегията на охлюва“ ретроспективно сме върнати назад във времето преди въпросната случка в Барселона, където главният герой, назоваващ се Панди, вербално ни рисува себе си, не особено радостния си живот и размишленията си върху него в първо лице. Още в тази част на романа бях впечатлена от психологизма и усета към предаването в детайли на социалната фобия, развита от героя му, които авторът демонстрира, а също и от чувството за хумор, ирония и сатира. Нежеланието на Панди да бъде част от консуматорското общество ескалира до степен надхвърляща отвращение и предизвикваща особен тип невроза, с която протагонистът осъзнава, че вече не може да се справя сам. Парадоксално е как в ерата на комуникациите (в множествено число)липсва истинското общуване между хората, няма го живия контакт помежду им и това поражда все по-голяма социална изолация. Писането е една от формите на тази отчужденост и капсулиране в собствен свят: „Щом не можех да стигна до света, за който мечтаех, щом той най-вероятно вече не съществуваше, щях да си го направя сам – с въображение и с думи. Така прописах.“ (211) Светът на въображението обаче вече дори не е мимикрия на реалното битие – той е напълно измислен и самият герой го определя като симулакрум в смисъла на Жан Бодрияр: копие без оригинал. Достатъчно подробно обяснено за всички, които не са чели Бодрияр, но четат „Последната територия“ – симулакрум са нереалните светове, които не са копия на нищо съществуващо в делничното битие, а са създадени като измислица сами за себе си. Като пример за такъв свят Бодрияр беше дал Дисниленд, а също и територията, в която романът основно се случва в последствие – сънищата. В света на сънуването Панди би трябвало да намери решение на проблемите си в реалността, поне според психоаналитика си, който решава да му приложи новото експериментално лечение, наречено сънотерапия. Моментът, в който героят се решава да се подложи на тази терапия е ключов в романа и в живота му. Същото важи за последвалата му среща с Елена и Маноло.
Третата част на романа, озаглавена „Бел Епок“, донякъде изяснява връзката между тримата герои и представя един различен поглед към мисленето за психоанализата, сънищата и човешкото въображение като творец не само на свобода, но и на ограничения. От една страна историята на Маноло е силно ангажираща читателското внимание не само поради необичайната му биография и физика, но и с откритията, които той прави. Тук се усещат нотки на фентъзи не само поради наличието на паралелна (не)реалност, в която героят живее (наречена Бел Епок – идеалният свят на сънищата), но и поради възможността да се движи във времето и пространството и да общува с отдавна умрели хора (като самия Юнг), докато е в нея. Интерпретацията на разнообразните и причудливи сънища, случките и създанията, които се срещат в тях, вероятно ще бъде интересно изживяване за изкушените от психоанализата и познавачите на Юнг и неговите архетипи. За мен обаче ролята на точно тези епизоди беше най-неясна (това разбира се си е мой пропуск, защото винаги съм предпочитала Лакан и Фуко пред Юнг, колкото и да не ги разбирам и тримата).
Финалната част „Ерата на симулакрума“ свързва всичко прочетено в предходните 600 страници по непредвидим начин и изяснява не само връзките между героите, но по мое мнение и потенциалната им връзка с всички хора, опитващи се да избягат от реалността в някакъв симулакрум, който дори не е тяхно творение. Антиутопичното звучене усилва усещането за прозрение и преосмисляне на битието, което е закодирано в целия роман. За мен именно финалът е най-силната му част, въпреки че като цяло съм впечатлена от трудоемките проучвания, които несъмнено се предхождали написването му.
Разбира се, сюжетът е само основата, върху която са изградени призивите към съсредоточаване върху по-сериозни въпроси: Кога и как сме изгубили способността да живеем и сме се превърнали в консуматори – роби на търговския център? Възможно ли е да се откъснем от угнетяващата съзнанието ни мания за притежание и да бъдем щастливи по друг начин? Способни ли сме да преодолеем иронията на ерата на симулакрума, в която можем да общуваме с хора на хиляди километри разстояние, но не и с тези, седящи до нас?И разбира се, възможно ли е да станем господари на живота си, както сме призовавани в епилога?
Актуалното звучене на тези въпроси прави романа универсален. Но достойнствата на творбата тепърва ще бъдат оценявани. Стилът също не е за подценяване, защото именно той показва колко добър е един разказвач. Когато реалността е потискаща и уморителна, сънят е последната територия, в която можем да се откъснем от нея. Но ако се лишим за малко от него и почетем „Последната територия“, можем да достигнем и до други заключения.

Четене за четенето или как литературата обединява светове

Обичам книги, които ме карат да се завръщам към други книги. Така усещам пълноценно магията на литературата. В този смисъл, за мен метафикцията е един от най-интересните жанрове, въпреки критиките, че е лишена от въображение. Когато четеш „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ (изд. "Сиела", 2016) обаче, определено се нуждаеш от нещо повече от въображение: трябва да станеш способен да проявяваш една специфична литературна емпатия – да отвориш съзнанието си за различна интерпретация на почти всички, познато ти до момента. Литературата, разбира се, е в основата на този роман, но ако приемем, че нейната главна функция е да пренася хората в един фикционален свят, конструктите на този свят, неговата интерпретация, до голяма степен се формират от личния опит на читателя, неговите виждания и морални ценности, моделирани от реалността, в която този читател живее. Този парадокс на четенето и говоренето за литература определя и неразривната й връзка с всичко, което ни заобикаля и всъщност отговаря на въпроса защо изобщо тя ни е необходима. „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ разказва как шепа инакомислещи жени под ръководството на своята университетска преподавателка по английска литература Азар Нафизи се събират тайно, за да обсъждат „забранени“ текстове (класики) на „упадъчната“ западна култура в кроя на 80-те и първата половина на 90-те години в столицата на Ислямска република Иран. Във времена,в които всяко различие трябва да бъде осъдено на смърт, тази привидно несъвместима група с различни политически и религиозни убеждения е обединена от вярата си в силата на добрата литература. Именно възможността за многогласие при тълкуването е привлекателната страна на тези срещи, където всяка жена може четейки текста да прочете себе си, своя свят и мястото в него, към което се стреми, или от което се опитва да се откъсне. Разказът на творбата е ограничен в първо лице, ед.ч. и това му придава звучене на мемоар. Гласовете на студентките са чути през разсъжденията на тяхната преподавателка. Нейното писане обаче е и нейният вид терапия – също както прави Ева Хофман в своя мемоар-дисертация Lost in Translation („Изгубено при превода“), Нафизи се завръща към миналия си живот в родната си страна, където за разлика от Хофман обаче тя се е чувствала чужденка. Преподаването на литература на „шепа избрани студенти“(22) дава възможност на самата преподавателка да преосмисли собствените си виждания и да се опита да разбере избора, който някои от студентките й правят, без да ги съди. В романа умело се вплетени лекционните размишления на Нафизи върху четирима основни автори от конспекта по английска литература: Набоков, Фицджералд, Джеймс и Остин. Като човек, който е изучавал доста подробно и четиримата, ми беше много интересно да проследя тези теоретични размишления, както и реакциите на студентите към проблемите и повдигнатите въпроси, дори към героите. Хората, които изучават литература, вярват че тя говори на универсален език, но четенето на „Лолита“, „Покана за екзекуция“ или дори „Дейзи Милър“ в Ислямска република провокира вътрешна борба и полемики, каквито ние едва ли можем да си представим. Първоначалната реакция към различието е тотално отричане, породено от страха към него – „Способни сме да станем слепи цензори, за да наложим нашите виждания и желания над другите“(459). Литературата би трябвало да ни научи на обратното – да не съдим прибързано, без да сме се запознали както със съдържанието, така и с културно-историческата обстановка и философията на епохата, защото "Само чрез литературата човек може да влезе в кожата на другия, да разбере неговите различни и противоречиви черти и да не допусне да стане безмилостен."(175) Защо препоръчвам романа? Защото успява да покаже не само връзката между литературата и живота, но и да повдигне завесата към политическата обстановка в Иран, която за мен е terra incognita. Основното достойнство на творбата обаче откривам в скрития призив за толерантност и в непримиримостта към потисничеството, които се усещат на всяка страница.

Amsterdam by Ian McEwan

Such a small novel with so many questions raised, Amsterdam is a metaphor of the incompatibility between the visible and the hidden, expressed through the wishful thinking of reasonability as a main feature of the Dutch capital. That is why the title becomes so meaningful after one has finished the book. However, as one of the characters wisely remarks at the end, ‘when it comes to being reasonable, they go over the top’ (177). Therefore, crossing the line between being reasonable and being absurd is the main theme in the novel, in my view. McEwan is a true knower of human subconsciousness, so he aptly lifts the curtain to show his characters’ public masks and private fears of their darkest secrets being exposed, their greed, unscrupulousness, narcissism and jealousy. This winner of The Man Booker Prize for 1998 is yet another proof of its author’s talent to delve deeply into the most unpleasant, repulsive (and thus avoided by some novelists) mechanisms of the human mind. The novel starts with one funeral and finishes with two. What happens between these main events is the unwinding of the hidden connection they have. At first it seems that love is the main force which drives all the male characters insane. The four of them have shared a common passion for the same woman for years. So, Molly Lane is probably the main character in the novel even though she is dead from the beginning. Her presence can be sensed in everyone’s thoughts, but she has also been some kind of an obsession for them. This mysterious woman prone to promiscuity becomes the bone of contention for her ex lovers after her dead. Such a simple statement, however, might be misleading. The four main characters claim to have loved Molly unconditionally, which is proven by their actions to be untrue. When we look at them closely we discover four self-absorbed people with a hidden desire to be the greatest. Garmony runs for Prime Minister, Vernon wants to be the best chief editor even if it means being immoral, Clive is entirely obsessed by his dream of eternal glory as the most meaningful composer of his time. But what about George? His madness is not exposed until the end but that doesn’t make it any lesser. He wants to be the only grieving husband of the dead Molly in order to have a proper memorial service for her. So he is the one to unleash the intrigues leading the other three to self-destruction. So, this is a novel of revenge far more than of love. Just like Amsterdam is the city where people go to have drugs and prostitutes far more than admire its reasonability and culture. Hypocrisy can be seen everywhere and no one is going to escape it. Double standards and two-faced morality are far worse than adultery. Unfortunately, our modern society cannot escape neither.