Бедността и богатството - двете лица на насилието в модерния свят

Първата ми среща с романа на Ъруин Шоу „Богат, беден“ (Народна просвета, 1981г) се случи, когато бях на 14, но единственото, което беше останало от него в съзнанието ми след малко повече от още толкова години, беше образът на Том и споменът, че книгата ми е харесала. Оценявам я малко по-високо точно в името на онези дни, защото сега, когато отдавна вече съм обременена и "отровена" от литература, не мога да я възприема по същия начин.

"Богат, беден" е семейна сага, но също така е роман за насилието и несправедливостите в Америка. Действието се развива между 1945 и 1966 година - време на знаменателни събития в историята на човечеството. На фона на големите войни и политическите междуособици читателят се запознава с едно "алтернативно" американско семейство. Категоризирам го по този начин, защото то няма нищо общо с налаганата от рекламите представа за перфектното американско семейство от 50-те години, тъкмо обратното: Аксел, бащата, е германец с лют нрав, на когото не е провървяло в живота и след като е тежко ранен през Първата световна война, той намира начин за оцеляване в тежката нощна работа на пекар, която още повече го озлобява. Не по-щастлива е орисията на жена му Мери, с която имат три деца : мечтаещата за актьорска кариера Гретхен, сериозния отдаден на учението Рудолф и избухливия побойник Томас. Семейство Джордах не е сплотено - травмите на родителите и мизерният живот рефлектират върху децата и те живеят в омраза и срам. Насилието е неизменна част от техния живот, но то лежи в основата и на модерната американска икономика. Всяко едно от децата на Джордах се опитва да избяга от мизерията, но и прилага насилие (съзнавано или не) по свой начин: Гретхен върху себе си (чрез мъжете, които обича, включително сина си), Рудолф чрез педантизма на администрацията, от който в пълна степен се възползва, а Томас - с юмруците си. Всеки от тях се опитва да продължи напред в живота, но съдбите им остават свързани въпреки проблемите в отношенията. Начинът, по който двамата братя гледат на живота е сякаш сблъсък на Новата Америка на капитала и Старата Америка на хората, в която можеш да живееш както пожелаеш, без да робуваш на акции и капиталовложения. Ерудираната сдържаност на Рудолф срещу емоционалната първичност на Том. И двамата обаче правят жертви за семейството си и търпят несправедливо отношение и неблагоприятни превратности на живота.

Героят в сянка на този роман, който сякаш задвижва събитията в бъдещето и на тримата Джордах, е Тиодор Бойлан – богат наследник, опитващ се да осмисли живота си. Неговият образ, както и парите, които той символизира, са възприети по различен начин от тримата герои – Гретхен бяга, Рудолф се адаптира, а Томас е прогонен. Последиците от срещата с Бойлан предопределят и съдбата на тримата. В стремежа си да сбъднат мечтите на ощетеното детство, героите осъзнават, че материалният свят и неговите пороци и изпитания успяват да ги грабнат и завъртят в безкрайния си водовъртеж. Краят на романа започва като идилична почивка от него и завръщане към изначалния смисъл на всички усилия – любовта и семейството. В последствие обаче ни е припомнено, че щастието не може да бъде постигнато в модерните времена и всеки е обречен да заплати за него висока цена.
Надявам се след втория прочит романът да остане по-дълго в ума ми не само с героите си, но и с въпросите, които повдига, и с пейзажа на следвоенна Америка, който рисува. Определено има върху какво да се разсъждава докато читателят жадно разгръща страниците на това обемисто произведение. Със сигурност интересът към него остава до последната страница.

"Името ми е Червен" - въпрос на стил или въпрос на избор?

В края на XVI век (1591 г) Падишахът прави поръчка за специална книга, която да отразява неговото господство и величие. Поръчката е възложена на майстора миниатюрист Лелин ефенди, който заедно със своите помощници трябва да изрисува илюстрациите на книгата и да разкаже историите им. Основният конфликт обаче се заплита заради начина, по който ще бъде създадена книгата. До този момент османските миниатюристи рисуват по утвърден от старите майстори богоугоден модел, според който наличието на стил е недопустима слабост. Не така обаче смята Лелин ефенди, който иска да следва европейските образци на "франкските" майстори, оставящи подписа си върху своите творения. Спорът за ролята на изкуството се задълбочава и между самите миниатюристи като довежда до убийството на един от тях.

От това място всъщност започва романът на Памук "Името ми е Червен" (ИК "Еднорог", 2016), който на първата си страница проговаря с гласа на убития миниатюрист Финяга ефенди, искащ възмездие. Творбата се разгръща едновременно като детективски роман, в който всеки от главните герои е заподозрян за убийството, но и като философско търсене на смисъла в изобразителното изкуство, подчинявано твърде строго на религиозните ислямски норми. Влиянията от Еко (за ролята на литературното изкуство в "Името на розата" и подчинението му на клерикалните догми дори с цената на живота) и Борхес (многогласия и разклонени пътеки на мисълта) са целенасочено доловими като интертекстуалност на този забележителен със своята метафикционалност роман. Освен че самият той е книга за писане на друга книга "Името ми е Червен" съдържа референции към редица произведения на Източната литература, от които особено място е отредено на легендата за Хосроу и Ширин, която се влюбва в него зървайки рисувания му портрет. В допълнение на това аз изброих 18 разказвачи в романа: 8 главни и 10 второстепенни, като всеки от тях обаче говори в първо лице. Както Лелин ефенди разпределя страниците от книгата си между различните миниатюристи, така и Памук колажира историята си чрез фрагменти от разкази. Дори животните и неодушевените предмети имат какво да кажат, защото също са важна част от традиция, която може би е към своя край.
Основният въпрос е има ли право художникът да се самоопределя като творец и не е ли това дързост, граничеща с богохулство. Как може художникът да вдъхне живот на своето произведение? Докато миниатюристите разсъждават върху този въпрос, Памук ни показва един възможен отговор с творбата си.
Изкуството и тук е обвързано с любовта - историята на Хосроу и Ширин е разказана заедно с тази на Кара (племенник на Лелин) и Шекюре (дъщеря на стария миниатюрист). Тази любов обаче е представена с характерния за Памук приказно легендарен маниер на превъзнасяне красотата на жената, нейната нерешителност и неспособност да мисли за себе си, а само за своите деца. Всъщност женските му образи така и не успяха да ме впечатлят (дори в "Червенокосата"), но отдавам това на творческа интенция, въпреки че носи горчив привкус.
Орхан Памук много често се появявя в творбите си и "Името ми е Червен" не е изключение. В крайна сметка той е заявен като автор в края на романа, подписва творбата си по франкски образец, въпреки че чрез цялото й многогласие е стоял дистанциран от нея. Тази заигравка с множеството перспективи и потенциалните убийци обаче прави романа толкова забележителен. А червеният цвят може да бъде в толкова много нюанси, колкото са и гледните точки. Едностранчивото тълкуване ограничава. За да може да видим и разберем повече за света и изкуството като негова мимикрия, трябва да погледнем и през чужди очи - талант, даден на малцина.Още по-малко са онези, които ще успеят да оползотворят тази дарба, защото в крайна сметка изкуството е и въпрос на избор.
Положен в културните реалии на Османската империя през XVI век, романът повдига въпроси със съвременна актуалност, без да налага еднозначни тълкувания. Защото търсенето на отговори също е изкуство.

"Сестрата на Зигмунд Фройд" - на границата между лудостта и забравата

Когато разгърнах романа "Сестрата на Зигмунд Фройд" (ИК "Колибри", 2013) от македонския писател Гоце Смилевски, мигновено бях "всмукана" в него.

Бащата на психоанализата тук е братът на Адолфина Фройд, от чието име се води наративът. Още първите страници шокират с непринудената откровеност, струяща от думите на възрастната жена, която в предсмъртния си миг се връща назад към спомена за големия си брат. Смилевски избира да покаже смъртта на Адолфина в газова камера, въпреки че тя е сестрата за чиито живот и смърт се знае най-малко (затова пък е подходяща героиня на роман). Тя не укорява брат си, че пропуска да ги спаси като не ги взима със себе си в Лондон при заплахата от нацистите, просто споменава този факт като пореден безнадежден епизод в изпълнения с разочарования живот, прекаран на границата на лудостта.
Адолфина си спомня детството, по време на което Зигмунд е най-близкият й човек. По-късно при съзряването си четвъртата сестра ще заговори за откритията на своя брат като привнесе в теориите му липсващото им женско светоусещане. Младата жена не е продукт на своето време, тя е изключение от твърдението на Фройд, и поради това не може да намери мястото си в мъжки свят и враждебно настроено общество. Нейната дружба с друга изпреварила времето си жена - Клара Климт, сестра на именития художник Густав Климт, показва нагледно как всички общности (начело със семейната) се стремят да унищожат различните (обявявайки ги за луди). Клара се бори за правата на всички жени, а Адолфина се опитва да покаже на тираничната си майка, че животът й има смисъл, дори да не е подчинен на конвенционалните рамки. Майките и на двете героини ги малтретират от детска възраст, но същевременно с това обожествяват даровитите им братя - поведение, идеално вписващо се в теориите на Фройд, но лишено от майчинска нежност. Въпреки че не са познали тази обич, както Адолфина, така и Клара копнеят те самите да се грижат за (свои) деца. Проблемът за майчинството, за ролята на жената в обществото и за лудостта, до която тази наложена й роля я отвежда, е сериозно застъпен в романа.
Повествованието вплита разсъжденията на д-р Фройд за лудостта, любовта и сексуалността с цитати от Шопенхауер и Ницше, както и откъси от писма на "лудия" гении Винсент ван Гог. След драматични обрати в личния си живот Адолфина се озовава в психиатрия по своя воля и разказва за живота там: "Лудостта понякога е бягство от болката в самотата, а понякога бягство от болката в още по-голяма болка" (206). Биографията й е изградена от увеличаваща се с годините болка в противовес на все по-големите успехи на Фройд. Нейната история е неразказаната история на времето, алтернативният глас на страданието, което не може да бъде забравено дори в лудостта. Докато на помощ не идва смъртта. Зловещо е как в газовата камера Адолфина се надява да намери покой в забравата, която се моли смъртта да й донесе.
Гоце Смилевски успява да създаде невероятен роман, комбиниращ фикционалност с история, психология и философия. Но по-важното е, че творбата наистина успява да разкаже една алтернативна история в добре познатия ни гранд наратив за успешния мъж от първата половина на XX век.

"Невидими" - дебютен роман на Наталия Делева

Дебютният роман на Наталия Делева "Невидими" (ИК "Жанет 45", 2017) е само 157 страници. Те обаче синтезират в себе си многотомници от истории, които остават или недоизказани, или недочути, а най-често просто пренебрегвани. Историите на онези деца (и бивши деца), които обществото счита за невидими, и за които повечето хора си спомнят по време на коледни благотворителни инициативи, но иначе подминават с безразличие или погнуса. Те обаче са си там - съществуват, надяват се, мечтаят, съчиняват живота си и подобно на малката кибритопродавачка си доставят мигове на илюзорно щастие с цената на последните си издихания в студения и враждебен към тях свят.

Романът разказва в първо лице нерадостната съдба на главната героиня - момиче от дом за деца, което никой не назовава по име, защото анонимността е гарантирана на "невидимите". Те могат единствено да бъдат обобщавани, групирани под общи названия според типа новина в криминалните хроники: джебчия, травестит, жертва на родител-педофил, инвалид с умствени проблеми, проститутка, луда старица, циганка-крадла, изоставено при баба си дете, петгодишна бежанка в лагер. Романът обаче дава имена на тези съдби (или разкрива съдбите зад имената): Салим, Елина, Калоян, Суки, Аксиния, Арина, Стамат, Иман; "невидимите", които мълчаливо страдат от отказа да бъдат забелязани или чути. Те са аутсайдери в обществото, то се страхува от тях, защото "усещането за невидимост те прави неприкосновен, освобождава те от задръжки и морални норми"(59). Част от лицемерието на обществото е отношението му към различните, а когато това са деца, историите им се превръщат в трагедии, рефлектиращи върху същото това общество.

Главната героиня за първи път е назована по име в романа от момиченце (Дара), за което тя самата се грижи в дома вече като възрастна. Отказано й е обаче да го осинови, въпреки взаимната обич, защото Леа няма какво друго да предложи, защото е "ненадеждна", хомосексуална и сама. Пореден абсурд в системата, разказан с болката на отказаното щастие. Но нима е нужно да следваш стриктно правилата, когато си невидим и постоянно стоиш на границата?
Романът дава своите отговори на този въпрос и те се разминават с "благопристойното" и очакваното. Сцените в дома за деца са потрисащи, взети направо от реалния живот и разказани с думи-кинжали, забиващи се дълбоко в душата. Невъзможно е човек да остане безразличен към тази книга. Темата й е вечен и неразрешим проблем в глобален аспект, но у нас е особено актуална.
Авторката е непозната за мен, но Георги Господинов е редактор( и една от причините да посегна към романа, което се радвам, че сторих). Надявам се повече хора да прочетат творбата и да мислят за нейните послания не само по Коледа.

*Бел.даскалски (имам нужда да споделя):
1.Референцията към Хари Потър е неточна, защото не баща му, а първият собственик на мантията невидимка се уморява да чака смъртта.
2. Не съществува книжовен израз "между впрочем".

"Резервен живот" - роман за другостта и еднаквостта

"Един ден ни дойдоха на гости роднини от Прищина и рекоха: "Няма живот с шиптарите!" . Бях много смутена, а Сребра нервирана. Слепоочията ни пулсираха. Сребра каза, че сигурно и албанците в Косово казват същото за тях: "Няма живот със сърбите!" Не знаех защо хората не могат да живеят едни с други.
- Тогава нека се раздеят - казах на Сребра.
- Не могат, и те имат залепени като нас глави - отговори. - Но все пак, с оперативна намеса биха могли. Но сигурно ще се пролее кръв, сигурно ще има и жертви." (511)

Романът "Резервен живот" (ИК "Колибри, 2015) на Лидия Димковска съчетава глобалното и локалното, еднаквото и различното, философското и суеверното, свободата на ума и ограничеността на предразсъдъците. Другост и еднаквост са в някакъв парадоксален синкретизъм: отхвърляните са и отхвърлящи, несправедливо обвиняваните са и обвиняващи, широко скроените се проявяват като тесногърди, но преди всичко навсякъде витае духът на Балканския синдром.
Основната сюжетна линия се разказва от Злата между 12-тата и 40-тата й годишнина. Тя би била обикновено балканско момиче от Скопие,Югославия, обречено да расте в мизерията на 80-те години, но животът й е максимално утежнен от факта, че тя и сиамската й близначка Сребра са със сраснати глави от раждането си.В началото на романа ги намираме да играят пред блока с единственото момиче от квартала, което не се отвращава или страхува от тях. Двете сиамски близначки съществуват във възможно най-оковававащото ги битие: без право на уединение; с родители, които не ги обичат, а се срамуват от тях и живеят в материална и духовна нищета; мишена за постоянни подигравки от връстниците си. Животът им е разказан паралелно с разпада на Югославия и сякаш съдбата на близначките и семейството им е обвързана с орисията на хората, които до вчера са били в една държава, а днес отказват да живеят заедно. Семействата се разпадат във времето на индивидуализма, а фанатизмът на крайния национализъм води до невиждани зверства. Въпреки привидната неутралност, Македония също е засегната от балканските конфликти на съседите си така, както близначките изпитват вина или срам пред роднините си. "Резервен живот" е роман и за семейството. В него обаче то никога не е пълноценно, а е изпълнено с болка, скандали, неизказава обич и смърт. Всяка нежност умира преди да се е случила и остават единствено упреците. Родителите на Злата и Сребра са осакатени от живота хора, а децата на Злата растат само с един родител.
Животът обаче продължава, независимо от болката, без да се интересува как засегнатите ще се справят с травмите си и дали ще си простят. Мъртвите остават единствено като спомени, но колелото продължава да се върти и дъщерите на Злата играят същата игра, с която романът започва. Те също искат да видят плана, който живота има за тях. Вероятно този план по-късно ще се обърка. Може би ще дойде ново страдание, или пък трагическата вина ще свърши? Каквото и да е, ще мине, докато и те като майка си осъзнаят, че ако има резервен живот, той е за онези, които умеят да се борят с него.

"Любовта не свършва със смъртта", защото Нощта е също слънце

Четенето на "Нощта е също слънце"(ИК "Жанет 45", 2017) за мен беше преди всичко съпреживяване. Няколко часа дишах и плаках с историята на Силвия и Асен, но осмислянето на романа продължи след като прелистих последната страница, а вероятно продължава и все още.

Божана Апостолова пише роман за любовта със сърцето си, затова той първо там "удря" читателя ( мен поне направо ме отнесе като емоционална стихия). С поетичния си език авторката обговаря същността на любовта по неподражаем начин. Макар да е роман, творбата е и поезия, разтърсващо проникваща в скритите кътчета на човешката ни същност и оголваща страха от самотата и неумението да се преборим с гордостта в името на любовта, за която всички копнеем. Още оксиморонът в заглавието ни насочва към подобни интерпретации, които в последствие се насищат със смисъл от текста.
Божана Апостолова каза на премиерата си във Варна, че "Нощта е също слънце" е замислен просто като един обикновен любовен роман, вдъхновен от личната мъка и загуба. За мен обаче творбата определено е необикновена и няма много общо с днешното разбиране за "любовен роман" (дали заради нетрайността на днешната любов, не зная). Ако започна с факта, че жената пише и преживява любовта по специфичен начин, ще се наложи да цитирам феминистки и теории, в които не ми се навлиза. Романът не заслужава да бъде "напъхан" в калъпа за недооценината жена-творец, защото ролята му изобщо не е такава. Това е роман за двама души, които се обичат до полуда, но не съумяват да останат заедно. Причината: изневерите на мъжа (Асен), поводът: заболяването на жената (Силвия). Някои читатели могат да стигнат само дотук в интерпретацията си. Човешките отношения обаче никога не са толкова прости и текстът с любовно -поетичен - философски език ни разказва точно това. Състоянието на Силвия буквално и преносно я "затваря" пред нейния съпруг (детайл, многозначително показан на корицата). По ирония на съдбата невъзможността да му даде всяка част от себе си става причина Силвия да не може да прости на Асен, че намира утеха другаде.
Непримиримостта и нежеланието да даде прошка всъщност са типично женски реакции и ме учуди, че срещнах укорителни коментари за това от читателки. Нима съществува жена, която може да забрави болката и обидата, причинени й от Мъжа на нейния живот?!?

Силвия сама се превръща в мъченица заради своята упоритост, но хората, които могат да обичат с цялата си душа са способни да проявяват жестокост към обекта на своята любов, дори когато по този начин причиняват страдание и на себе си. И двамата герои са хора на чувствата и на изкуството, при тях просто няма как любовта да остане тиха и идеална. Затова и двамата заживяват непълноценно на фона на съсипващия общността преход от 90-те години. Тегобите на времето са умело вплетени в разказа за любовта на Асен и Силвия и всеки, който ги е живял, ще усети колко силно и точно са представени. Образите на двамата (особено този на Силвия) са пълнокръвни и завладяващи, но същото мога да кажа и за по-маргиналните образи, нито един от които не преминава през текста незабелязано. От майката на Силвия Надежда, през чичо Марин, до възрастната съседка, чиито съпруг току-що е починал имах усещането, че познавам тези хора и че още общувам с тях.
Целият роман за мен беше емоционално изживяване, но финалът му е особено силен. Проблемът за майчинството и абсолютното себеотдаване е решен с него. "Любовта не свършва със смъртта" казва Силвия на сина си, но тя осъзнава, че синът не може да замести Мъжа. Всеки човек е главен герой в романа на собствения си живот и не бива да се отказва от тази роля, нито от любовта. Колкото и страдание да носи със себе си, в колкото и нюанса на черното да бъде рисувана, любовта е светлината на душата, тя е слънцето, благодарение на което живеем. Затова нощта е също слънце.

Познатият непознат Шекспир (разказан в "Тайният живот на Шекспир" от Джъд Морган)

„Английският ще свърши работа за списък на товарите, за балада или приказка може би – обясняваше учителят Камдън, - но все още не е подходящ инструмент за високата литература.“ (61)

Геният, който променя статуквото на считания за беден и безизразен английски език е обявен за главно действащо лице още в заглавието на романа „Тайният живот на Шекспир“ (ИК „Унископ“, 2016) от Джъд Морган (псевдоним на Тим Уилсън). Словосъчетанието от заглавието обещава разкриване на тайна, но името на Шекспир само по себе си е достатъчно мистериозно и всеки опит за разказване на живота му се превръща в приказка, в легенда или дори в някоя от неговите изпълнени с обрати пиеси. Като образован литературен историк Морган не се впуска в някоя от множеството „малки и долни лъжи“, свързвани от векове с името на Барда, а вместо това се опитва да реконструира живота му, използвайки за основа оскъдните исторически факти, които са ни известни днес: желанието на баща му за благородническа титла и фамилен герб, ранния брак с по-възрастна жена, присъединяването към театралната трупа на кралицата, успеха на собствените му пиеси, творческите съперничества и приятелства с Кит Марлоу и Бен Джонсън, както и загубата на единствения му син Хамнет.

Тези сведения са изпълнени с живот от Морган, който избира да постави отношенията с Ан Хатауей в центъра на романа си. Историята започва, когато младият Уил я среща през 1582 г. и приключва през 1603 г, когато тя най-сетне успява да му прости и да го разбере. Любовта между тях не е идеализирана, нито е изпълнена с драматични обрати. Тя е въплъщавана от стоицизма на Ан, която носи характеристиките на предана и добра съпруга, позволяваща на мъжа си да тръгне по пътя на презряното от обществото театрално изкуство. Ан сякаш е най-централният образ в романа, тя е тази, към която читателят би следвало да насочи симпатиите си, поради факта, че въпреки своята неграмотност тя разсъждава като модерна жена, надскочила ограниченията на късния 16. век. Казано по този начин, образът й е по-скоро неправдоподобен, но добре вписващ се в историята на знаменития й съпруг.
Самият Уил е в постоянно търсене: на себе си, на начин да удовлетвори баща си, на възможност да осигури по-добър живот на семейството си, без да му се налага да се раздели с театъра, но най-вече на място сред образованите творци, което повечето от тях презрително му отказват. Умението да се харесва на масовата публика и едновременно с това да изразява творческите си виждания е черта на гения, която и тогава е будела завист. Уил няма как да избяга от нея, нито от клюките, които я съпровождат, и които са живи до днес. Морган умело ги съчетава, повдигайки въпроси за същността на стойностното изкуство, за образованието на твореца, за ролята на театъра и „играчите“, като засяга и щекотливата тема за сексуалността и недопускането на жените на сцената. Самата Ан изразява възмущение, че мъже пишат измислени от тях женски роли, които ще бъдат изиграни от други мъже, оставяйки женскостта непозната и пренебрегната територия. С изключение на нея, останалите женски образи са повърхностни и епизодични – фатални героини на трагедии или обикновени селянки, малтретирани от мъжете си.

Битовият аспект на живота е умело представен от Морган дори в щрихите, с които рисува атмосферата и ежедневието на героите. Чумата, мизерията, побоите, гладът, затворите и постоянните опасности, дебнещи отвсякъде се осезаеми в романа, особено в лондонските сцени. Разликата между благородниците, тънещи в охолство, и мизерстващия народ е огромна, но театърът е мястото, където тя може да изчезне, макар и за няколко часа. Или поне Уилям Шекспир е способен да я заличи. Тази негова склонност е осъждана от приятеля му Бен Джонсън, който вижда в образованието и високото изкуство единствения път към безсмъртие.
Всъщност образът на Джонсън е по-добре развит от този на Шекспир в романа. Сюжетната линия на живота му тече паралелно с тази на Барда, вероятно за да се изтъкне контрастът между тях. Джонсън обаче е човекът, който след смъртта на Шекспир ще напише предговор към Първото Портфолио, така че приятелството им успява да устои на различията във вижданията им по отношение на литературата. Разбира се, не е пропуснат и Кристофър Марлоу, който е показан в ролята си на безразсъден и подвластен на емоциите си човек. Неговата избухливост довежда до ранната му гибел и показва на Уил, че колкото и талантлив да е един творец, той трябва да бъде и актьор, способен да се владее.
Романът на Морган представя вариант на Шекспировото израстване в гилдията като не пренебрегва ролята на съпругата му Ан. Образът на самия Уил обаче през цялото време си остава отчужден, непознат и мистериозен за читателя. Точно такъв, какъвто е и до днес.

Жената между Музата и Творецът в "Музата" на Джеси Бъртън

" Ти просто не разбираш, защото цял живот си живял като личност, Исаак. Не като досадна, аморфна подгрупа на нормалното общество. Всичко, което ти правиш, е напълно универсална норма и същевременно напълно уникално. Това е да си мъж" (248 стр.).

Новият роман на Джеси Бъртън "Музата" (Сиела, 2017) е едновременно различен от предишната й творба "Миниатюристът" (Сиела, 2015) и много сходен в интерпретацията на женското място в света, по-специално в сферата на изкуството. Ролята на творец е отредена на мъжа, той е архетипът на Създател и той има нужда да бъде вдъхновяван, за да твори шедьоври. Жената би трябвало да стои по-ниско в йерархията като негова подчинена, готова да стори всичко по силите си, за да стимулира величието на гения, избрал я като свое вдъхновение. Да бъдеш муза обаче може би не предполага единствено това. Музите обикновено са капризни, те не идват лесно, нито се подчиняват на норми и изисквания. Но нежеланието да се подчиниш задължително ли те прави муза? И не е ли точно то характерно за гения? Предразсъдъците, дързостта да им се противопоставиш и цената, която ще се наложи да заплатиш са основните въпроси, които повдига романът "Музата".

Първата сюжетна линия, случваща се през 1967 г., разказва за живота на 26-годишната цветнокожа Одел, пристигнала в Лондон от Тринидад, за да стане писателка. Суровият сблъсък с реалността обаче не й позволява да бъде допусната в затворения (особено за цветнокожи жени) кръг на интелектуалците и тя е принудена да изкарва прехраната си като продавачка в магазин за обувки. Денят, в който животът й се преобръща неочаквано, е когато жена на име Марджъри Куик я назначава на работа като машинописка в известна лондонска галерия. Марджъри се превръща в покровителка и приятелка на Одел, но самата тя крие стари тайни, които изплуват с появата на картина от 1936 г.
Втората сюжетна линия ни връща във времето на създаването на картината и ни запознава със съдбите на Олив, Исаак и Тереза, а също и родителите на Олив.
Както през 60-те, така и през 30-те години на XX в. изкуството е тема табу за жени. Геният може да бъде единствено мъж, а жената е негова муза за временно ползване. Тази философия изповядва и бащата на Олив, търговец на картини, пред когото собствената му дъщеря не смее да разкрие таланта си. По-лесно за нея е да представи своя картина за произведение на художник от мъжки пол, тъй като е наясно с възгледите на баща си, че "жените не могат да рисуват". Нейното решение заплита мрежа от тайни, които Одел разбира 30 години по-късно. Но и тя като Марджъри решава да замълчи, защото :" Дали някой би повярвал на това? Олив не се вписва в матрицата, в която пъхаме гениите."(413)
В романа е повдигнат въпросът за цената, която музата трябва да плати, за да стане творец. Тя е равностойна на собствената й душа, дори на физическото й съществуване. Както Олив, така и Одел, са обречени да бъдат аутсайдери в света на изкуството, иронично робуващ на полови, расови и класови предразсъдъци. Дори Втората световна война, която разтърсва света из основи в края на първата сюжетна линия не успява да промени статуквото.
Недоразказаните истории, микро разказите в големия разказ са причина всяка история да се нуждае от две сюжетни линии: автентична и публична. Както казва Олив в романа обаче: "Няма значение каква е истината, това, което хората мислят, става истина" (207). А рецепиентът може да търси своята истина чрез умението си за интерпретация. Само онзи, който знае как да търси, може да открие нещо ново и неочаквано, което всъщност ни е загатнато още в епиграфа на романа: "Никога повече една-единствена история не ще бъде разказана тъй, сякаш освен нея няма друга" (Джон Бъргър).

„Царицата на нощта“ –литературен полет на крилете на музиката

"Проклятието не се състои в това, че не можем да избираме съдбата си."
Проклятието, проклятието, под което живеем всички ние, е именно в това, че можем. (618)

„Царицата на нощта“ (Издателство “Еднорог“, 2017) на американския автор Алекзандър Чи е дефинирана от самия него като „книга за „Вълшебната флейта“ – операта, в която се появява едноименната героиня, обявила се в подкрепа на любовта, дори когато тя влиза в противоречие с разума. Още Платон вижда великото изкуство като досег до боговете, който отнема разума и развива усещането за красота, характерно за добрите творци. Подобно божествено докосване е възприемано по-скоро като проклятие, отколкото като благословия. По този начин разсъждава и майката на главната героиня, която е убедена, че над невръстната й дъщеря тегне проклятие или е обладана от зъл дух, отнемащ нейната добродетел в замяна на божествено красивия глас, с който я дарява. Тя обаче не подозира, че привидно слабата й дъщеря притежава още един дар – тя е и актриса, която слива живота и творчеството си по такъв невероятен начин, че успява да го превърне в произведение на изкуството.

Анонимното момиче от дивата американска пустош остава непознато до края на романа именно благодарение на честата смяна на своите самоличности, или героините, в които се превъплъщава. Нейното истинско име не е разкрито на читателя, тъй като след смъртта на семейството й тя приема името на своя мъртва роднина, чиито надгробен камък зърва случайно – Лилиет Берн. Приемайки името на мъртво момиче тя търси ново начало за себе си, но и до известна степен предопределя по-нататъшната си съдба. Лилиет е вариант на Лилит – непокорната първа жена на Адам, която така и не се научава да му се подчинява и затова е прогонена от Рая и превърната в демон. По същия начин Лилиет отказва да се подчини на привидните предопределености на съдбата и всячески се бори срещу нея като намира начин да „покълне“, дори когато земята под краката й се разтваря, за да я погълне (както я съветва гадателката в края на романа). Нейната способност да оцелява и да се възражда от пепелта още повече митологизира образа й на фатална жена, а божественият й глас кара всеки, който я чуе, да опрощава греховете й.
Голяма част от художествения текст е свързан неразривно с оперното изкуство също като живота на главната героиня. Художественото слово на литературата се свързва с обладаващата магия на музиката и заблестява с пищността на изисканите тоалети в салоните на най-префинаните аристократи и най-добрите оперни сцени. Но за да стигне до тях, главната героиния Лилиет Берн трябва да премина през различни изпитания, които не спират да вълнуват читателя и да го потапят в свят, обединяващ фикционалност, историзъм и преди всичко – опера. Тази необичайно вълнуваща героиня е протагонист на творба, която едновременно следва тенденциите в съвременното писане, синкретично сливащо изкуствата, но говори със собствен стил и различим глас. Романът е интересна сплав, колаж от романс, пикаресков роман, исторически роман, дори историографска метафикция, в която героинята едновременно пише романа на своя живот по време на последните си пътувания, където описва как самата тя е станала героиня в друг роман, а паралелно с това определя целия си живот като опера, в която участва под различни имена. Предсказанието, че ще се върне там, от където е започнала, се сбъдва, но не за да я постави в безконечното завъртане на цикличното безвремие, в което е обречена да изживява някакво периодично наказание. Тъкмо обратното. Тя се завръща, за да покаже, че се е помирила със себе си и е осъзнала страха от проклятието, с което цял живот се е борила, като безсмислен.

Проклятието(на дарбата, на половата неравнопоставеност, на епохата, в която аристократизмът замира, дори на любовта) е един от основните мотиви в романа. Лилиет бяга от него, опитва се да го измами, крие се под различни имена и в надпреварата си с него попада първо в цирк, след това във вертеп, в манастир и дори в императорския дворец. Повествованието се води в първо лице и това ни дава възможност да съпреживеем емоциите на героинята. Доста смело решение от страна на автора е да говори от името на жена, но въпреки недотам женските описания на сексуалните сцени, към края на романа говоренето му придобива достатъчно автентичен маниер за женско светоусещане. Любовта привидно се изплъзва на тази нетрадиционна героиня, но всъщност постоянно присъства в живота й и дори само мисълта за нея я кара да не спира да мачтае за дългоочакваното щастие. Тя обаче е "царицата на нощта" - владее мъжките сърца и техните тайни, а дързостта й да не се вписва никъде я изолира в отделен свят, който самата тя моделира.
Присъствието на реални личности(в тази интенционално нереална история) като императорското семейство, семейство Верди, Тургенев, Полин Виардо-Гарсия, дори Жорж Санд представя историческата епоха по-достоверно и говори за мащабно предварително проучване, довело и до дългогодишното писане на романа. Резултатът обаче си заслужава чакането. Романът е толкова богат откъм език, образи, характеристики на различни социални прослойки и препратки към литературни и музикални произведения, че дори когато изглежда претрупан като някоя от безбройните рокли на главната героиня, продължава да привлича внимание към себе си. Връзката между литература и музика съществува откакто ги има и двете изкуства: "всъщност операта е нова дреха на стари трагедии" (494), а романът на Алекзандър Чи ни я припомня по очарователен начин.

Романите от поредицата "Дъщерята на палача" - исторически трилър за изолацията от обществото като свобода на мислене

17. век в малкото баварско градче Шонгау протича както може да се очаква: Просвещението е все още неслучило се, хората вече близо три десетилетия се възстановяват от опустошителната Тридесетгодишна война, хигиената и медицината са на изключително ниско ниво, за което допринасят суеверията и клерикалните догми; властта е в ръцете на градския съветник, а шепа патриции взимат решения за съдбата на всички останали. Правосъдието е еквивалентно на заповед от градския съвет, който не се колебае да осъжда невинни хора, стига това да му осигури зрелище за тълпата. Невежеството все още е повсеместно, а налаганите социални и икономически ограничения не спомагат това да се промени.

Положени в обрисуваната историческа епоха, романите от поредицата „Дъщерята на палача“ ни отвеждат в дома на Якоб Куизъл – изпълнител на закона, който напълно преобръща традиционната представа за екзекутор. Низвергнат от общността поради професията си, Куизъл всъщност е много по-интелигентен, съобразителен и устойчив от повечето свои съвременници. Освен убиец на осъдените, той е и лечител, чиито познания за човешката анатомия и лечебното действие на билките му носят гнева на местния фелдшер Бонифации Фонвизер. Куизъл е изключително неконвенционална и противоречива фигура. Обречен да бъде „без чест“ заради практикуваната от него професия, той възпитава голямата си дъщеря Магдалена модерно и дори прекалено прогресивно за времето си. Учи я да чете и й предава собствените си знания за билките и лечителството. Нейният образ е също толкова нетипичен и изключителен, колкото този на баща й. Но и тя като него е „без чест“ и изолирана от обществото. Всички се страхуват от дъщерята на палача, защото вярват, че тя е в съюз с Дявола. Отношението към нея обаче прави този женски образ достоен за заглавие на цяла поредица от романи.

Авторът Оливер Пьоч, който наскоро гостува в България по покана на издателство „Хермес“, споделя, че родът Куизъл всъщност е фамилията на негови предшественици, легендите за които са се запазили в рода му и са станали основа на романите му. Всяка от книгите започва с посвещение: „Дъщерята на палача“ - на предците, „Черният монах“ – на бабата и майката /матриарсите на рода/, „Кралят на просяците“ – на жена му Катрин /“защото само силна жена може да понесе един Куизъл“/. След посвещенията има епиграф и пролог, които поставят началото на поредната криминална загадка и същевременно ни потапят в атмосферата на епохата. В края на романите се съдържа „Пътеводител“, който дава допълнителна информация за описваните в романа места и как да стигнем до тях в наши дни.
Автентичното представяне на 17. век, неговите хора и проблеми, от гледната точка на по-низшите обществени слоеве е едно от най-значителните постижения на тази поредица. Работниците, войниците, саладжиите, кожодерите, дори просяците имат своя глас в романите. Битът на героите е изобразен без завоалираности, а описанията на мръсотията и невежеството не са спестени. Хората са суеверни, вярват в съществуването на вещици и отричат по-прогресивните идеи, които ги плашат. В първата част акушерката Марта Щехлин е подложена на мъчения, за да признае, че е вещица. Разбираме, че в Шонгау няколко десетилетия преди времето на разказа /1659г./ над 60 жени са били изгорени на клада по обвинения във вещерство.Това е реален исторически факт, също както Тридесетгодишната война и чумната епидемия. Тайното общество на францискански монаси и наследството на рицарите тамплиери са основни теми във втората част. Във всички романи присъства и лудостта, вродена или предизвикана от билки или болести, които не се лекуват. В тъмните времена на невежеството и страха познанието може да бъде много опасно, ако е овладяно от злонамерени хора , както става ясно и в третата част, когато над цял град е надвиснала тайна заплаха. Всъщност именно третата книга наистина ме спечели както със сюжет, така и с образи на героите.

Ролята на палача като лечител е дори по-съществена от тази на екзекутор. Разликата между лекарство и отрова е в дозировката и той отлично знае това. Куизъл не се ограничава с изпълняването на задачите си като палач, а изучава човешката анатомия и притежава книги, които дори завършилите университет лекари не са чели. Това кара сина на местния фелдшер да предпочита да бъде ученик на палача вместо на собствения си баща. Искрата, която пламва между него и красивата дъщеря на Куизъл Магдалена само допълнително утежнява положението и на двамата, тъй като обществото не би разрешило брачен съюз между тях. Те трябва да намерят начин да преодолеят множество препятствия, които ги сближават още повече в течение на романите. Читателят пък се потапя все по-дълбоко в атмосферата на Шонгау от втората половина на 17.век.
Поредицата романи „Дъщерята на палача“е увлекателно четиво, което хвърля нова светлина върху утвърдения в мисленето образ на палача, но и преобръща представата за жените от онова време чрез образа на Магдалена . Любопитството на читателя постоянно е задържано от трилър елементите в този исторически роман. Пьоч пише за културни, исторически и географски реалии, които е опознавал чрез проучвания и семейни предания, а това му помага да постигне по-автентично представяне на героите си и техните премеждия. След колебливото начало с първата книга, дочитайки третата вече мога да кажа, че поредицата има всички качества да бъде назована като един от най-завладяващите съвременни исторически трилъри.