„Потъването на Созопол“ и може ли да изплуваш от дъното

Последна неделна сутрин на август. Привкус на късно лято с минимална заявка за есенна тъга. Решавам, че ще стана рано, за да поснимам предполагаемо пустите улици на Созопол в този социално странен час. Ще ми се да видя крайморското градче по различен начин, но вместо това успявам да го чуя благодарение на Storytel и страхотното им попълнение романа „Потъването на Созопол“, написан през далечната вече 2007 г от Ина Вълчанова и превърнат във филм през 2014. 

Гласът на Константин Динчев се слива с протагониста Чаво, който тръгва от София към Созопол и излива душата си чрез преплетени ретроспекции, но винаги въртящи се около древния морски град, неразривно свързан с целия му живот. Созопол, градът на спасението или на паданието? Град, който след толкова години вече не е за гледане, защото се е превърнал в друга версия на себе си, но за сметка на това все още може да бъде усетен, да бъде припомнен чрез мислено ревизиране на средствата за пътуване (с корабчето, с автобуса, с влака, с такси, с кола, но „сега няма кола и пристига с автобус“) и радостта от акостирането в „онзи Созопол, в който дори нощем площадът е застлан с рибарски мрежи, а през деня стари рибари, седнали по турски на земята, ги кърпят с големи дървени игли между рояците от мухи, потопени в миризмата от фабрика „Славянка“, най-богатата миризма на развалена риба, съществувала някога на света, непоносима до пълен възторг, миризмата на детството, най-добре запомнената миризма от детството“. 

Детството често е убежище, в което човек иска да се завърне. Чаво не прави изключение – изживявайки своята криза на средната възраст, той не знае какво точно да прави с живота си, не е сигурен дали изобщо му е останал живот, затова се отправя към старата и непосещавана от осем години къща на своя баща в крайморския град, решен да изпие там десет бутилки водка и да ни разкаже, пускайки потока на мисълта си напред-назад, как се е стигнало до този развой.

Фрагментарността на наратива ме привлича като пъзел, който читателят/слушател има за задача да нареди. Чаво се опитва да реконструира житието си, да се срещне със себе си в криволичещите дебри на своя ум и бушуващите вълни на неразбраната си душа и да си се припомни, докато обикаля старите калдъръмени сокаци на дъждовно юнския Созопол и бавно съживява спомените, най-ярък от които е този за любовта. 

Образът на любовта в един от най-романтичните градове според мен е резултат на перспективата, определена от възрастта. В случая на Чаво тя е болка, съжаление и усещане за празнота и непълноценно изживян живот на 50-годишен човек, който някога е бил: „момченце, облечено с моряшка фланелка и черни шорти, носи раничка с блокче и водни бои. Сега носи сив пуловер, джинси и кецове и косата му също е сива“ и размишлява за онова неопределено минало, което най-често дефинираме като „едно време“: „Едно време беше най-хубаво, а сега младите какво знаят . Това си е съвсем подходящо разсъждение за възрастта, както пише на медицинския ми картон. Едно време пишеше „Без особености“, а сега пише: „без особености за възрастта“.  Изобщо, възрастта е един от ключовите компоненти на тази история, но съвсем не е най-важният. Възрастта като неизбежна и негативна промяна, като оскучняване, депресиране, отчаяние. Като самота. Най-вече самота. А точно чувството за самота е най-големият парадокс в Созопол, където постоянно си заобиколен от хора. Този град не може да ти позволи да бъдеш сам, защото е пригоден за колективни преживявания, за създаване на спомени, не за анализирането им. Той стои като мост между мечтите и надеждите на младостта и претрупаното с багаж и усещания за липса на пространство настояще.

Магията на мистичното място се проявява в образа на Джина, наричана мислено от Чаво Откачалката. Тя всъщност е най-интересният и мистериозен персонаж в романа, главно действащо лице, което влияе на останалите герои и на събитията. Неосъзнавано от него самия, а и от читателя, тя изважда Чаво от дълбините на самотата и депресията, почти принуждавайки го да поеме живителната глътка въздух. Нещо като ангел-хранител, пратен му от Созопол, за да го спаси от потъване. Не бива да влизаш в морето сам, защото не се знае кога ще имаш нужда някой да те хване и да те издърпа. Потъването е трудно, когато имаш приятели. А Чаво все още ги има и тяхната поява внася нова посока в разказа му и колорит в цялата история. От спомените за пътувания на стоп до къпането с дрехите на Еньовден приятелите насищат живота със смисъл. Затова „Потъването на Созопол“ всъщност е възраждането на приятелството. То не признава възраст, не се интересува от концепцията за времето, може да побеждава дори необратимото – смъртта. То може да спаси от потъване дори цял град, че даже и света може да спаси, стига да има условията.

В Созопол всичко е възможно, защото тук мечтите са за реализиране. Дъждът плисва неочаквано и също така неочаквано спира. И той е живот като всяка вода. Близостта до морето променя перспективите, въпреки възрастта. Магията на древния град и неговите къщи от дърво и камъни, виещи се калдъръмени улички и аромат на смокини и водорасли е вечна:  „От терасата на горния етаж се вижда морето. Обърната е към пристанището и понеже е на височината на покривите се вижда почти целият залив без една малка част в средата, където на фона на пребледнялото вечерно небе, обрамчето с червения кант на залеза, стои като инкрустирана дървена созополска къща, съвсем като от картичка. Гледам я от горна позиция, защото съм на нивото на турските ѝ керемиди. Виждам други покриви за този, в най-различни ракурси, под мен се белеят три по-ниски къщи, които също не са грозни. От мястото си мога да видя поне четири смокини.“

Сутрешната ми разходка из Созопол остава незабравима заради този роман. Особено е усещането да го слушаш точно когато си на местата, които текстът описва. Отново сменям перспективата, през която го виждам, чувам, подушвам. Красиво е. И накак особено. Созополско.

"Празната пещера" - измислената история е добра само като литература

 Представете си едно хиперболизирано чувство за национална принадлежност, раздуто до мащабите на усещане за богоизбраност, вечност и святост. С претенциите на „древните“ народи, но много по-силно и съответно по-изфабрикувано. Илюзорното себезаблуждение е наложено на цялата нация като контрапункт на ширещата се след Прехода абдикация от национални ценности в главозамайващия роман на Димана Трънкова „Празната пещера“ („Жанет 45“, 2016).

 „Нашето минало е нашето бъдеще“ – фраза, характерна за националистическа партия се превръща в лого на цялата държава. Тя всъщност вече не е държава, а Народна родина. Хората в нея не са госпожи и господа, а „съотечественици“, търсещи корените си още в епохата на мезолита (среднокаменна епоха, около 15 000 години пр. Хр.), откъдето се опитват по „научен“ път да възстановяват древна храна и вино, но същевременно действителността им е контролирана от мрежа, проследяваща чиповете, които са тяхната идентификация. Никой не може да се отклонява от правилата, „има ред“  и ако той не бъде следван, се превръщаш в бивш човек, отиваш в трудов лагер за напълно безсмислена, но за сметка на това смъртоносно изтощителна работа, а невръстното ти потомство е поверено на дом за деца, спасени от родителска грижа, който дори носи името „Дом на щастието“. Разбира се, всичко е наблюдавано от Ония, които освен камери и бръмбари имат доносници навсякъде и никога не можеш да бъдеш сигурен дали собствената ти дъщеря няма да те издаде на полицията, че се мръщиш на новините по официалната телевизия на Родината. Познато ли ви звучи? Всяка антиутопия почива върху идеята за тоталитарна държава, но тази ми е особено зловеща, защото е едновременно ехо от разкази на по-възрастните от мен, които са я живели, и мечта на екзалтираните националисти, тяхната визия за пътя към новото ни възраждане. „Нашето минало е нашето бъдеще“ – археолог по образование и журналист по призвание, Димана Трънкова е създала гениален девиз на тази фикционална родина, така болезнено асоциирана с България. Нереалността и липсата на съдържание в подобна заблуда са закодирани още в заглавието на романа – пещерата е вид дупка, която колкото и да се опитват да напълнят с бивши хора и спомени за тях, ще си остане празна, защото истината както и историята не могат да бъдат пренаписвани и съхранявани в недостоверен вариант. Лъжата рано или късно се размива, тя не може да пребъде, именно защото е празна. В романа пещерата е символ на всичко, което учредителите на Родината се опитват да наложат – смехотворно абсурдна лъжа, опакована с нереална претенция и поза.

В капсулирания свят на зомбираните от пропаганда „съотечественици“ още има хора, които помнят живота от преди „Еволюцията“ и с тях трябва да се работи за интеграция. Те са хора, стоящи на границата между преди и сега, а паметта им не позволява да се превърнат в това, което се иска от тях. Мотивът за границата е основен в произведението, а героите от старото време са ключови за него, защото помнят. Ако миналото наистина е бъдеще, то ужасите му са ясни, а последствията - предвидими за всички, които не са ги забравили. Пропагандата обаче полага усилия те да стават все по-малко, като насила ги поставя в общности на новия порядък. Романът стартира с едно такова събитие – нещо като купон за възрастни, който виждаме през очите на героинята Мая – дълбоко тревожна жена на средна възраст, отчаяно опитваща се да бъде част от общество, което я е унищожило. В последствие се заплита и основният конфикт – след дълги години (незнайно колко точно) на полускиталчески живот в най-изолираната от цивилизацията страна, наречена Земя на червената пръст, нашият протагонист Джон изведнъж решава да си провери имейла и хуква да се завръща към призрачното си минало в Родината, когато е бил свързан с героинята от пролога Мая. Импулсът, който го тегли отново натам, е свързан със скритото от него съществуване на тяхна дъщеря. Така той се впуска в пътешествия с екшън сцени и игра на самоличности, за да я открие и спаси. Мая междувременно продължава да живее своята лична драма, свързана с повтарящи се сънища за гибелта на непозната жена, убита на границата по време на комунистическия режим, чиято самоличност и история се опитва да издири с огромен риск за собствената си безопасност. Сънят като граница между измислица и реалност също присъства с важна роля в тази история.

„Празната пещера“ на Димана Трънкова е страхотен роман, който поддържа интереса въпреки дължината си от 470 страници и се чете в синхрон с динамиката на действието. Героите са достоверни и противоречиви, отговарящи на света, в който живеят. Сюжетът кореспондира с очакванията на антиутопията, но и съдържа оригиналност, което те задържа в него. Много, много добра книга, която се радвам, че най-накрая успях да прочета, макар и доста време след издаването ѝ.

"Опашката" на всяка лъжа или уроборосът като символ на безкрайността и на живота

 „Свободни сме били, ала не сме го знаели“ – лайтмотивът на романа "Опашката" от Захари Карабашлиев (издателство "Сиела", 2021), който подобно на „Хавра“ (писан с работно заглавие „Свобода“) се занимава с мястото на свободата в човешкия живот, същността ѝкато философска и нравствена категория и жертвите, които си струват заради нея.

Свободата е, когато спреш да се страхуваш. Това обаче, както отбелязва и самият разказвач, е половината от епитафията на Казандзакис „Не чакам нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм“. Следователно, свободата задължително ли е смърт, или само класическото разбиране за българската свобода е обвързано с край на живота? Много философско стана и много объркано. А и романът не може да даде еднозначен отговор на този въпрос, неговата задача е да провокира размисъл. Успешно го прави.

Действието се развива в един антиутопичен, но и доста реалистичен в контекста на днешните събития свят – „няколко години след Втората пандемия“, когато вече са измрели старите и болните, но по-страшното е, че е наложена цензура на всички медии и това ги е превърнало в слуги на властимащите. Машинациите в политическия живот на този свят са дори още по-чудовищни от ежедневните познати нам теории на конспирацията. Неустойчивата опозиция в лицето на безлични, но агресивни фигури (протестиращите, наречени „Маските“) е последният щрих от мрачната картина на постпандемична България, в която главният герой и разказвач се опитва някак да о-целее, т.е. в моята интерпретация, да стане пак цял, тъй като са му се заредили много липси – на вдъхновение, на нормална работа, на пълноценен културен живот, на перспектива за живот изобщо...
Аз обаче започнах от опашката към главата в унисон с книгата, а главата, или началото, е любовта. Експозицията на романа е невинна любовна среща, а финалът - по мое мнение закъснял, но трогателен любовен жест – нова среща. Любовта в „Опашката“ не може да се мери с тази в „18 % сиво“, както и бунтарските жестове са ми несравними с "Хавра". В този роман обаче има някакво иронично усещане за уют в целия абсурд на битието. Създава го Невена, любимата на разказвача, която е Лаура и Маргарита, но и съвсем нов тип героиня, не просто обгрижваща любимия, но успяваща едновременно с това да се чувства добре със себе си и да отстоява правото си да бъде такава до последно. Намирам я за много интересен образ, бих прочела за нея повече, но наративът все пак е на Павел и я виждаме през неговите очи. Невена – нежно цвете, но и билка, която лекува. Павел – гонител на християните, който в последствие се присъединява към тях и дори става апостол. Героите отговарят на знаковите си имена и обратът във финала е показателен.
Ясно е, че и тук биографизмът заема ключово място, както и при останалите романи на автора, но ми се струва важно да отбележа чувството за автоирония. Карабашлиев никога не пропуска себе си във фините забележки за политиките на връзкарщина и непрофесионализъм в киното, театъра, журналистиката, литературата, обществения живот. Разказвачът не сочи с пръст, не морализаторства излишно, а просто влиза във филма. Което ме подсеща, че и тук има един екшън елемент – ръкопашен бой, изблик на неукротим гняв и кръв (стил Тарантино или вече стил Карабашлиев), всъщност доста кръв, която идва след изблици на свеж хумор. Семейните сцени и студентските спомени могат и да разплачат, но тук разсмиват читателя. И някак си пак успява този роман да забърка взривоопасната смес от желанието да го оставиш и потребността да го препрочетеш.

„Опашката“ е различен роман и същевременно с това е книга за потребностите на времето си. Ние в момента живеем това време, липсва ми темпоралната дистанция, даваща възможност за анализ, за преосмисляне. От друга страна, именно пророческият стил на антиутопията придава по-различния "вкус" на този роман. Интересно ми е и как е адаптиран като театрално представление, което се надявам някога да дойде и в София.

За умението да бъдеш "зодия Феникс"

 

„Паяжината на психическия тормоз“ с подзаглавие „Хората, които превръщат живота ни в ад“ (автор Боряна Григорова, издателство „Екрие“, 2021) е откровена и първична книга, която се появява у нас в много критичен момент – време на честа принудителна изолация, позволяваща на някои да премислят живота си, а на други налагаща направо да се борят за него, защото в България, според масовата нагласа, има толкова много по-сериозни, проблеми, че психическият тормоз е лигавщина, която жените използват, за да мрънкат. За щастие обаче авторката е прекарала тридесет години в Европа, което за мен обяснява мотивацията ѝ да издаде книгата си и да повдигне на висок глас тема, по която обикновено се шепти и се клати глава. Парадоксално е, че абсолютно всеки човек може да се сети веднага за някого, който от години „издържа“ на някакво токсично общуване – било то с маниакално контролиращ родител, зла свекърва, безскрупулен шеф, лъжлив съпруг/съпруга или приятел скандалджия, който се заяжда за всичко – но в обществото на балканския човек това си се приема нормално (като псувнята, вид поздрав или богатия фонд на тематични вицове). По тази причина лично аз дълго време бях скептична по отношение популяризирането на нещо подобно, но безкрайно ме радва, че все повече хора купуват книгата и се интересуват от въпросите,които тя повдига. А те са безкрайни, защото всъщност са насочени навътре към нас самите.

Първите 64 страници са психологическото обяснение на личностното разстройство, известно като „перверзен нарцисизъм“ – обяснено е на достъпен език, дори не знам изобщо дали има нещо такова преведено на български (в англоезичната литература намирам и цели спектри на това личностно разстройство, но аз не съм психолог, затова смятам, че книгата е четиво, насочено към непсихолози, хора, които искат да се запознаят с поведенческите особености и отличителните белези на нарцисиста). Фокусът основно е върху отношенията в двойка емпат-нарцисист, тъй като и последващата история от първо лице е такава, но в същността си дефинициите са валидни за всякакъв тип общуване, което налага съвместна дейност с подобен тип човек. Лично за мен е минус липсата на библиография за по-подробно запознаване с темата, но, както написах, предназначението на книгата е за широк кръг читатели, а не е специализирана литература. Не е и художествена, въпреки че втората част е първоличен разказ за преживяванията на останалата в продължение на 28 години в капана на токсичната си връзка жена. Усеща се силен елемент на автобиографичност, но историята е по-скоро илюстрация към теорията, затова там няма да търсим художествени достойнства.

Езикът е разговорен, на моменти жаргонен, на моменти обедняващ, но точно описващ състоянието, в което мозъкът ти спира, блокираш и дори ограничаваш речника си до позволеното. В началото започва по-хаотично, в края вече има разсъждения и цитати на мислители и психолози – дори езикът се променя с промяната на психическата нагласа, това поне забелязвам аз, защото знам какво е да ти пресъхнат думите, особено когато и по професия, и по призвание, живееш чрез тях. Като читател и емпат от най-тъпия вид дълбоко преживях тази книга. Наистина мина през системата ми и си я изстрадах, затова е по-добре да се чете в момент на спокойствие и уравновесеност. Но, понеже всеки човек е уникален като психика, логично е всеки да я усети различно. Анализът на прочетеното ще го потвърди, ако си дадем труда да му отделим време.

От значение е да осъзнаваме, че това не е книга на оплакваща се от бившия си съпруг жена. Не е писана за обвинение. Не е история за сеир. Не е нито розов роман, нито сензация от скандални разкрития. Книгата започва във върхов момент на личностна криза и постепенно разкрива причините, които са довели героинята до това състояние. Важна роля в него играе съпругът ѝ, с когото тя дълго време се опитва да постигне хармония неуспешно. Но, противно на първосигналното предположение, тя не обвинява него за състоянието си, напротив – стига до единствения приемлив извод – да търси и коригира какво у нея самата я кара да търпи този психически тормоз. Това означава да се погледнеш отвътре и то е даже по-трудно от признанието, че си жертва на психически тормоз. Какво те прави подходяща мишена и можеш ли да промениш себе си, за да се освободиш? Това е лайтмотивът на тази книга за мен:

„Чувството за вина – както казва Вадим Зеланд – е излишен потенциал, който задейства равновесните сили. В Природата не съществуват понятия като добро и лошо, излишният потенциал се появява там, където има напрежение. За равновесните сили е все едно дали си направил нещо „добро“ или „лошо“. За тях това е едно и също. Те просто се стремят да изравнят създадените разлики в енергийните потенциали, като често ни доближават до това, от което се страхуваме и което си мислим подсъзнателно, че заслужаваме. Чувството за вина създава в подсъзнанието сценарий за наказание и се случва така, че се появяват проблеми, които решаваме, че са възмездие. А то е, защото ние сме програмирали ума си за наказание.“ (190)  

Точно „програмирането“ на ума е в основата на всеки проблем, затова и човешката психика е така необятна. Колкото по-скоро осъзнаем, че не сме способни да проумеем всичките ѝ механизми, толкова по-бързо ще разберем, че щастието е в общуването с хората, които ни карат да се чувстваме добре, с никого другиго не сме длъжни да общуваме, независимо от обстоятелствата. Това не е бягство, напротив, съзряване е, даже е „стъпване на земята“ за хвърчащите в небесата романтици, които вярват, че са призвани да спасят нечия душа с безсмислената си саможертва. Подобен акт също е вид личностно разстройство – самобичуваш се без смисъл, защото вярваш, че твоето страдание ще бъде изкупление за нечия демонична душа, пък била тя и на скъп човек. Това ми звучи толкова нарцистично, колкото и психическият тормоз – ние не сме богове, не можем да променяме хората, много често дори и себе си не можем да променим. Тогава с какво право „спасяваме“?

„Най-големите личностни драми произтичат от желанието на някого да „спаси“ някой друг. Никой не може да бъде спасен, ако не е направил лично съзнателна крачка към това. Всеки има право да живее в страх, в заблуда, в манипулация. И никой няма право да го вади от там, „спасявайки го“. (202)

За мен книгата е урок по самоспасяване – възкръсване от пепелта на собствената си глупост, от пожара на токсичната връзка-изпепеляване. Това можем да контролираме. Себе си. Научавайки се да го правим, ние развиваме умението да се самосъживяваме като феникс. А от „Хари Потър“ знаем, че сълзите на феникса са лечебни.

"Записки от Шато Лакрот" или как се летува с цялата рода в един замък

 Мария Касимова-Моасе е от онези разказвачи, които могат да те преведат през целия емоционален спектър само с няколко изречения. Преди близо три години дълбоко ме докосна, дори разплака, със семейната си история, оформена като нейния първи роман  "Балканска рапсодия", а това лято ме разсмива с втория – „Записки от Шато Лакрот“. На пръв поглед двете четива са в напълно различна тоналност, но нишката, която ги свързва, е вече оформящата се пред мен като характерна за Касимова-Моасе тема – ролята на семейството: най-висша ценност, заради която си струва да преживееш и изтърпиш всичко. 

„Записки от Шато Лакрот“ е книга, която съчетава хумор и самоирония, уж утвърждава, а всъщност разбива семейни, национални, че дори и общочовешки стереотипи. Роман, в който на фокус са както българските, така и френските недостатъци, но само за да бъдат изместени от странната хармония на усещането за семейна общност, или както ѝ казваме по български – родата. Да, родата определено играе водеща роля, особено след като дори стремящата се към личностна независимост западноевропейска фамилия е покорена от българските патриархални порядки (или по-скоро матриархални, тъй като леля Дочка от Злокучене е ръководната фигура тук).

Различното в реализирането на тази книга е нейното създаване – тя първо се появява като аудиосериал в платформата Storytel (където е четена от колоритната Богдана Трифонова) и едва по-късно е отпечатана на хартия в издание с красива корица на Дона Дякова от ИК „Колибри“. Трудно ми е да преценя дали предпочитам да я слушам, или да я чета, но със сигурност е подходяща да си я пуснете, докато пътувате към морето – зарежда с усмивки и приятни емоции, а комедийните ситуации започват от първата страница. Чуждото и своето комично се комбинират и допълват като името на главната героиня – Калина, по баща Гъндева, по мъж дьо Лакрот. Тази героиня-медиатор не само фигуративно носи балканските особености на характера и манталитета си, тя буквално пренася балканския свят в западноевропейския, и то в аристократичен френски двор, поне на пръв поглед.

Заглавието също е комбинация – руският жанр „записки“, неотменно свързван с възрожденския патос на Захари Стоянов у нас и мястото на действие – стар замък, използван като лятна резиденция на фамилия Лакрот, член на която по линия на брака си с французина Дидие се оказва нашата героиня. Не е тайна, че персонажите са вдъхновени от образите на самата Касимова и нейния френски съпруг Стефан, но, както сподели на софийската си премиера самата авторка, историите съдържат не повече от 10% достоверност, (защото ако каже повече, ще засегне семейството). На премиерата разбархме и какво всъщност означава „лакрот“ – „лайно“: шега на мосю С. Моасе, който предложил това име на майтап, без да подозира, че жена му толкова ще го хареса. Названието обаче също се превръща в символ – контраст между външност и същност, претенция и на моменти гротескна действителност.

Впечатляващо е умението на авторката да борави с междукултурните стереотипи фино, забавно и същевременно много уместно. Така например още в първата глава виждаме как типично по български тя тръгва за летуване във Франция с огромен багаж, мъжа си, разбира се, две кучета и една котка в маломерен фиат, заради което  влиза в пререкание с граничния полицай. За френския съпруг подобен род комуникация е необясним и недопустим, а съгласието да „въртят бизнес с чушкопеци“ с бюстителя на реда го довежда почти до нервна криза. Няма обаче препятствие, което българската, че при това и шопска, жена да не може да преодолее. Истинските уроци по дипломация обаче ѝ се налага да преживее именно във Франция при аристократичното семейство на своя съпруг, с което ѝ предстои за първи път да се срещне .Там се завихря такъв водовъртеж от емоции и абсурдно комични ситуации, че смехът е единственият изход.

„Записки от шато Лакрот“ е моята находка това лято. Препоръчвам я на всички, достатъчно широкоскроени, че да не робуват на стереотипи и да умеят да се надсмеят на себе си. Има го байганьовското, типично за балканския ни манталитет, но и сковаността на французите не е пропусната, дори испанци са замесени в междукултурния обмен на семейна лудост, която позволява на героите от различни страни да заговорят на един и същи език. Но най-вече, има я обичта, която успява да скрепи дори най-откачените семейства и да ги задържи заедно. Тя успява да провокира толерантност дори там, където на пръв поглед е трудно. А Мария Касимова-Моасе ми е все по-любима и с нетърпение чакам „Аполония“, където освен още едно представяне на „Записки от Шато Лакрот“ ще гледам и моноспектакъла ѝ „Свободнопадащи истории“.