„Щиглецът“ на Дона Тарт – една приказна (не)реалност

Спорът между елита на литературните критици в световен мащаб винаги провокира широк читателски интерес към творбата, породила това несъгласие.  Любопитството към подобно противоречиво произведение може да си съперничи единствено с интереса към романите, анатемосани лично от Папата. Читателското ми любопитство не позволи да пренебрегна набралия популярност и у нас  трети роман на Donnа Tartt – The Goldfinch („Щиглецът“), а коментарът на Сам Джордисън от в. „Гардиън“, че последните 30 страници са „едно от най-лошите неща, допуснати да излязат на бял свят от сериозен писател“ (цитирам по памет и превеждам приблизително) ме накара да прочета произведението внимателно до край.

„Щиглецът“ започва като една трогателна история, разказана с ретроспекция през погледа на тринадесетгодишния Тио Декър. Той успява де оцелее при терористичен атентат в Нюйоркския музей на изкуствата „Метрополитън“, но губи майка си, с която има много силна емоционална връзка.  В този момент единствената опора в неговия разпаднал се свят става картината „Щиглецът“, която Тио е подтикнат да открадне, и която постепенно се превръща в негова обсесия.

Повествованието върви гладко и дори увлекателно като читателят се докосва до интимния свят на момчето, което сякаш започва да минава през петте фази на скръбта: 1. Отричане или изолация – Тео се връща в празния си дом след атентата и отказва да повярва, че с майка му се е случило нещо. Отказва и помощ от социалните служби и се опитва да се скрие в самотата си. Точно този момент бих определила като най-трогателен и въздействащ епизод от твобрата.  2. Гняв - But I didn’t care – or at least I wasn’t hurt or depressed. Instead I was furious (101).  Момчето се гневи на всички и всичко около себе си в своето безсилие.  3. Пазарене – Тео минава през този етап, както и през четвъртия – депресия, многократно и постоянно се лута между тях, неспособен да достигне последния пети етап на примирението. Пазаренето е изразено с непрестанно връщане назад в миналото и задаването на въпроса „Ами ако бях/не бях направил това…?“. Този етап е преживяван постоянно и от Пипа – момичето, което е наранено (и губи чичо си) в същия терористичен атентат и в последствие се превръща в голямата любов на Тио. Той е увлечен по нея, защото тя по някакъв начин го връща към спомена за последните мигове с майка му, с чиято смърт той така и не успява да се помири. След като опитът  да се пребори с посттравматичния стрес е неуспешен  и  Тио е откъснат от всичко, което му напомня за неговия предишен живот (баща му го отвежда да живее в Лас Вегас), той се вкопчва маниакално в откраднатата картина, която се превръща едновременно в утеха и бреме, от което не може да се отърси. По този начин главният герой „засяда“ между фазите на пазаренето и депресията, а читателското удоволствие от първите 300-400 страници се превръща в досада и очакване на някакво действие. Вероятно авторката също е усетила този момент, защото горе-долу по това време прави и първия по-сериозен скок във времето на повествованието:  One afternoon eight years later (485) - Осем години по-късно набързо научаваме какво се е случило с Тио, но пък за сметка на това получаваме подробно описание на наркотичните му зависимости (които той така и не осъзнава като „зависимости“) и измамите, които е извършвал в магазина за антики на благодетеля си Хоби (нереално наивен персонаж).

Всъщност „Щиглецът“ е една доста „литературна“ творба, в която могат да бъдат открити референции не само към Дикенс и билдункс романа, но и към Екзюпери, Достоевски и, разбира се, „Хари Потър“. Връзката с литературната традиция е неоспорима, затова една голяма част от читатели (и критици) виждат творбата като дикензианска. Заимстването от „Коледна песен“, „Оливър Туист“ и „Дейвид  Копърфийлд“ в образа на Тио и цялостното трагично светоусещане на горкото отритнато сираче е ясно доловима и (според мен) преднамерена. В 21-ви век обаче е непростима дикензианската наивност, с която читателят може да приеме, че Оливър Туист успява да запази своите добродетели и морални ценности непокътнати след като години наред живее сред скитници и престъпници на улицата. По същия начин след като е станал първо крадец, а след това измамник, наркоман и убиец, Тио успява да намери начин да продължи живота си и дори да разсъждава философски върху връзката между битие и изкуство (въпросните последни страници, срещу които негодува Джордисън). Тази приказност на творбата определено е един от главните й недостатъци. Това ме кара да се съглася с мнението, че „Щиглецът“ най-вероятно няма да остане в литературната история, а наградата „Пулицър“ в същността си е предназначена не само за американските писатели, но и за американските читатели (и не го казвам само защото съм почитател на The Man Booker Prize).

Споменатият недостатък обаче съвсем не пречи творбата да бъде четена за удоволствие, ако човек има достатъчно свободно време за 867 стр. (в моето издание). Образът на Борис, най-добрият приятел на Тио, е изключително колоритен (директно заявен като вариант на the Artful Dodger от „Оливър Туист“, както той е описан от Хоби) и приятен за четене като антипод на вечно мрънкащия  и депресиран Тио. Останалите герои също са някак по дикензиански типизирани (колкото и да ни се натрапва разсъждението, че у човека и респективно в изкуството съжителстват добро и зло): Луциус Рийв (или Малфой?) – злодеят, Джеймс Хобарт – добродушният наивник, мистър Декър – пияницата, който повлича сина си към деградация, Пипа – невъзможната любов (Емили от „Големите надежди“) и т.н.

Повествованието умело поднася шокиращите разкрития неочаквано и като цяло провокира читателското любопитство, точно когато вече се усеща досада от многословни разсъждения. Травматизиращото (и доста реално) начало води към приказен край, в който всичко се нарежда благополучно за главния герой, но някои подробности около фабулата така и не се изясняват добре (например връзката между Рийв, Ървинг и Хоби).

Тази творба е първата ми среща с Дона Тарт, но в нея успях до голяма степен да открия точно това, което търсех – противоречиви емоции и провокации към мисълта на четящите хора. Интересът ми към стила на автора е пробуден и смятам да се запозная и с останалите й две творби – „Тайната история“ и „Малкият приятел“.

За "Светлината, която не виждаме" в пагубната обреченост на войната

„Целият живот на което и да било живо същество е само мигновена искра в бездънния мрак. Пука му на господ!“ (331)

Не се впечатлявам от наградата „Пулицър“, но  един неутрален опит за представяне на Втората световна война от двете страни си заслужава вниманието. Доер успя да се загнезди трайно в литературното ми мислене с невероятната си творба, озаглавена „Светлината, която не виждаме“. В моето светоусещане този роман е наистина „невероятен“ по няколко причини.

Първо, това е впечатляващ пример на историографска метафикция, вплитаща в себе си културно и литературно наследство, което се съхранява или руши пред погледа на читателя в погрома на истинския, всепомитащ и непрощаващ ужас на ВСВ. Литературата (романът на Жул Верн „Капитан Немо“, който постоянно отеква в творбата) и музиката (Дебюси звучи нелегално по радиото, а немски войник го слуша) се явяват като контрапункти на изпепеляващата вълна от жестокост, омраза, огорчение и неправда, която залива цяла Европа, за да я промени завинаги.

Второ, Доер успява да представи огромния, епохален наратив на ВСВ през личните истории на няколко пълнокръвни образи, чрез които е показан човешкия (или пък не-човешкия) му вид, усещания и значение. Въпреки че това е типичен постмодерен похват, често срещан в романите от края на ХХ и началото на XXI век (Atonement; The English Patient, Time’s Arrow и мн. др.), в „Светлината, която не виждаме“ акцентът е поставен върху дълбоките духовни обрати, които настъпват у оцелелите, и начините, по които те трябва да се научат да живеят със спомените и липсите. Любовният дискурс е представен като една потенциална възможност, без шанс за донаписване (шанс, който Макюън дава в Atonement например). Тази липса на любовна драма показва ужаса на войната в най-пълния му вид: протагонистът Вернер си мечтае да остане в бомбоубежището на рушаща се къща, където е намерил подслон за няколко часа с незрящата Мари-Лор, защото това е единствената проява на човешка близост и нежност, която ще срещне в живота си:

„Има ли някакъв чудодеен начин, си мисли той, всичко това да продължи още малко? Да си стоят тук до края на войната? Докато армиите спрат да трополят напред-назад над главите им, докато им остане само да отворят капака, за да разбутат камъните и да видят къщата, превърната в руина край плажа? Докато дойде време да улови пръстите й в дланта си и да я изведе навън на светло? Би отишъл навсякъде, би изтърпял всичко; само и само това да стане. След година … три … десет. Франция и Германия няма да са това, което са сега (…)“ (370)

От този цитат произтича и третата черта на романа, която ме впечатли: той говори едновременно за несбъднатите възможности, несправедливо отнети от Войната на цяло едно поколение, обречено или да загине бързо във физически страдания, или да изживява отново и отново унищожителния спомен за миналото, докато той бавно го погубва. Проклятие, много по-могъщо от предполагаемото чародейство на легендарния скъпоценен камък „Лумтящо море“, присъствието на който бих определила като символ едновременно на надеждата и страха.

Цялата творба е изградена в опозиции: светлина – мрак, добро - зло, смелост – страх, благородство – низост, живот - смърт. Удивително е как тези опозиции постоянно се преплитат и доизграждат. Немското момче Вернер е достатъчно смело, за да предпочете терора на военния живот пред неизбежната смърт, която го очаква, ако слезе да работи в мините както всички предричат. Неговите изключителни качества, които в друго време биха го направили учен, през Войната единствено го запазват жив за малко по-дълго, и то с цената на отвращение от себе си. Както той, така и Мари-Лор (парижанка, която губи първо зрението, а след това и единствения си родител – своя баща) проявяват смелост, защото алтернативата е смърт. И двамата знаят, че нямат избор, че те са само „мигновена искра в бездънния мрак“, но тази искрица живот у тях е достатъчно силна, за да продължават да искат да я запазят. Вернер е принуден да участва в създаването на мрака, олицетворяван от ВСВ като открива и по този начин унищожава единственото нещо, което е асоциирал със светлина и положителни емоции: радиото. Мари-Лор от друга страна живее в мрака на слепотата, но си представя всичко около себе си като светлина в различни цветове. Радиото и светлината присъстват постоянно в романа и се разливат в него във вид на картини и звуци, допринасящи за по-пълното изграждане на цялостното светоусещане. Всъщност, картините са плод на въображението, изрисувани от думите, достъпни за нея под формата на усещания: издатини и вдлъбнатини под пръстите й.

Доброто и злото са морални категории, които войната лишава от смислово съдържание. Хората озверяват, а след това надскачат и животинското с извращенията, на които стават способни. Романът е по-скоро пестелив откъм подробни описания на зверствата, но няколко конкретни примера ги илюстрират достатъчно добре: Фредерик, първият приятел на Вернер във военната школа е момче, което има интерес към птиците и природата, но осъзнава своята обреченост и невъзможността да разполага със собствения си живот. Родителите му го изпращат в школата заради социалния престиж – не нуждата от сигурност го е събрала с бедния и осиротял Вернер. Въпреки това Фредерик намира своя начин за бунт, когато отказва да облее с вода вече мъртвия военнопленник, не се подчинява на заповед и бива жестоко пребит и осакатен за остатъка от (както става ясно) относително дългия си живот. Бащата на Мари-Лор Даниел Льоблан е отведен в лагер заради доноса на техен съсед. От там (в стил „Животът е прекрасен“) той изпраща няколко писма, уверявайки дъщеря си, че условията при него са повече от луксозни (докато тя дори няма свои обувки и носи старите мокасини на чичо си). Войниците, с които Вернер е изпратен във Франция не се поколебават да убиват цивилни жени и деца. В последствие пък, по време на капитулацията, руснаците изнасилват германските жени, които стигат до там, че „нарочно си режат косите с ножове за хляб и се мажат с фекалии“, за да бъдат по-непривлекателни.

Жестока и безчовечна, войната свършва за мъртвите. Оцелелите трябва да живеят с мира. Той е най-тежката присъда, особено за онези, които преди това са били част от войната. Романът представя тази теза чрез образа на брата по оръжие на Вернер – сержант Франк Флокхаймер. Той е осъден да живее в самота и десетилетие след десетилетие да се връща мисловно към сцените, в които е участвал, или на които е ставал свидетел.

Юта, сестрата на Вернер, представлява онова поколение, което без практическа вина е осъдено да живее с перманентното чувство за нея. Тя неохотно отива във Франция, за да намери Мари-Лор, 30 години след войната, като всяка среща с чужденец я кара да се замисля колко ли я презира той заради немския й произход. Тези хора също живеят със своята травма – вината на оцелелия победен в свят, в който историята се пише от победителите.

В крайна сметка именно незрящата Мари-Лор доживява дълбока старост. Дали това не се дължи на способността й да „вижда“ живота по невъзможен за зрящите начин? В края на романа тя разсъждава върху преходността на човешкия живот и фактът, че всички, свързани по някакъв начин с Войната вече си отиват от този свят. „Ще възкръснем в тревата. В цветята. В песните.“(411) Изкуството ще съхрани и тяхната участ и ще я трансформира в музика, литература, философия, завети. Дали наследниците ще се поучат от него зависи от това доколко ще успеят да се докоснат до светлината, която не виждаме.

The Casual Vacancy (read by a devoted HP fan)

    The Casual Vacancy is set in a small parish (Pagford) in the fictional town of Yarvil where cordial and sincere communication is potentially problematic. Its inhabitants, though different in so many ways, still manage to have something in common: their unwillingness to accept a different point of view or to see behind their own prejudice. In my opinion Pagford is a miniature of England and even the world with its perennial misunderstanding and disagreements. On the one hand there is the conflict between the rich (mostly people from Pagford) and the poor (people living in a neighbouring area, referred to as The Fields) and the shocking contrast in their lifestyle. On the other hand there is the misunderstanding between parents and their children based on their mutual unwillingness to be in each other’s shoes.
     As a lot of Rowling’s fans write on Goodreads, she is quite good at depicting characters and since there are plenty of such in the novel, there is little place for action on the pages of the book.  However Pagford itself is not really a place for action, so I don’t see its lack as a real drawback of the novel.
    The story begins with the death of Barry Fairbrother (a well-off member of the City Council who happened to have been born in The Fields). Since Barry has managed to achieve success after living in poverty as a child, he believes that people from The Fields should get support from the City Council and has been trying to get people from Pagford round his view. Moreover, Barry has his own family: a wife (Mary) and four children (Fergus, Declan, Niamn and Siobhan) who feel neglected and abandoned by him because of his constant social engagements. His death, nevertheless, leaves The Fields without its most passionate defender.
    The most serious opponent of Barry is Howard Mollison (“an extravagantly obese man of sixty-four”) who is the chairman of the Council and desperately tries to get rid of The Fields and its junkies (the rehab clinic Belchapel occupies a building of Pagford’s) and criminals (it is a notorious area where everyone can find drugs or stolen goods). Moreover Mollison does not want children from The Fields to go to school in Pagford or to socialize with Pagfordian children in any ways. He is supported by his wife Shirley who has spent her whole life acting as his husband’ s assistant, servant and an absolute puppet who tries to be the best role model of a wife. Howard wants his son Miles to take Barry’s casual vacancy. Miles’ wife is Samantha (a domestic alcoholic) who is actually sick and tired of Pagford and her boring and obedient-to-his mother husband. As the fabula goes on, it becomes clear that the Mollisons are hypocrites who live only for people’s opinion but detest their successful daughter Patricia just because she is homosexual. In addition, it turns out that Howard Mollison has been having an adulterous affair with his business partner Moureen. Howard and Shirley’s granddaughters Libby and Lexie are mentioned only several times but it is enough to get the idea that, especially Lexie is a real successor of all appalling Mollison’s inclinations.
    The middle class in the novel is represented by the families of two teenage best friends – Andrew ‘Arf” Price and Stuart ‘Fats’ Wall. Fats is adopted by the school deputy principal Collin ‘Cubby’ Wall and his wife, the guidance teacher Tessa. Fats cannot stand his father and his mental illness so he constantly tries to irritate and enrage him by all means possible. His parents, however, seem very patient and understanding, which leads to Stuart’s total disregard of them. His best friend’s family is quite different in that respect – his father Simon Price is a very ill-spirited and easily-irritable man who beats his sons Arf and Paul and even their mother – Ruth.
    Representatives of foreign cultures are very common for Rowling in Harry Potter. In The Casual Vacancy they are the Jawanda family – Sikhs who are both doctors and work at the local hospital. ('Old Pagford, let by Howard Mollison, generally forgave Vikram the crimes that it could not forget in his wife: brownness, cleverness and affluence (all of which, to Shirley Mollison's nostrils, had the whiff of a gloat")(291).  They have three children the youngest of whom – Sukhvinder, is a victim of bullying at school and cuts her flesh for comfort in secret. As a matter of fact the least attractive character turns out to be the strongest when everyone else fails to take responsibility for their actions or indifference.
    In an interview about the novel the author says that the meaning of the whole book can be summarized by one question: ‘ What do we do with Krystal Weedon?’ Actually, the 16-year-old misfit can be defined as the main character of the novel. She was born in The Fields by a heroine-addict mother (Terri). She can barely read but she knows everything about drugs, social workers and abandonment. Everyone tries to avoid associating with her since children are afraid of her attitude and adults are disgusted. The only person who believes in her and gives her a chance is Barry Fairbrother, but after his death followed by the death of her favourite grandma Nana Cath nobody bothers to pay attention to Krystal’s family issues. Her mother tries to break the habit and rehab for her little brother Robbie’s sake but she is always tempted to use again by the drug dealer Obbo, who even rapes Krystal when she tries to chase him away.
    The novel has definitely nothing to do with the Harry Potter series and it takes some time for the reader to get used to Rowling’s adult writing. A lot of people criticize her language, her style and her social topic but once you manage to pass through all that, the work is not that bad. It is genuinely depressive though. Or that is how I felt it. Social injustice and selfishness have always been some of the most significant issues worldwide. The problem of self-involvement and indifference to other people is the main theme of the book. Death comes so unnecessarily and the fact that it is caused by neglection makes it even more cruel. Nonetheless Rowling doesn't escape the mentor voice (Dickensian maybe?) which accuses us as a society for these unsolved issues.Well, it won't hurt to think about it anyway...

Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи

"Нашите измислици ни убиват, но ако не бяха ни хрумнали, сигурно и това щеше да ни убие" /132/

Арабският философ Ибн Рушд , според когото рационалното трябва да ръководи човешкото светоусещане, преживява бурна афера с мистериозно вълшебно създание – джинири (т.е. джин от женски пол), наречена Дуния. Връзката им, макар и бурна, е извънбрачна, а поколението, което създават, не получава името на баща си. Така започва началото си едно уникално поколение на човек и джин, което запазва и пренася през годините вълшебните си гени, без да знае.  Аферата продължава две години, осем месеца и двадесет и осем дни, след което Ибн Рушд изоставя Дуния, за да търси нови начини да оборва философски най-големия си противник (отдавна покойник и доста по-добре приет от него)  Газали, който е дълбоко вярва в божественото начало и необходимостта на човечеството от вяра в бог.

Изминали са хиляда години, когато червеева дупка (вход към вълшебната страна на джиновете Перистан) отново е отворена и в света на хората започват да настъпват необясними катаклизми. Дуния търси отдавна изгубеното си поколение, за да ги обедини и да ги накара да помогнат на нея и на самите себе си в предстоящата Война между световете. Освен принцесата на феите, която е разярена от убийството на баща си, умъртвен със силата на отровни думи, към човешкия свят са се насочили четиримата най-страшни тъмни джинове Зумуруд Велики (който дъжли услуга на мъртвия Газали и е призован от гроба му да „вразуми” безбожниците като ги накаже), Забардаст Магьосника, Изкрящия Рубин и Рахим Кръвопиеца. Те поемат отмъщението към човешкия народ в свои ръце и започват да извършват различни зверства, водещи до Периода на чудатостите, продължил две години, осем месеца и двадесет и осем дни. Газали ликува, защото смята, че ще спечели задгробния си спор с Ибн Рушд относно необходимостта от богове и страх към тях, но той не е предвидил поколението на Ибн Рушд и Дуния.

По същото време потомците на джинската принцеса и философа дори не подозират какво ги очаква и живеят живота си на маргинални образи, невписващи се в статуквото.

Рафаел „Джеронимо” Манезес търси утеха от собествената си странност у красивата си съпруга Ела Елфенбайн, която пък от своя страна е прекалено привързана към баща си Бенто. Джеронимо е градинар в имението на г-н Станфорд Блис, наречено „Ла Инкоеренца” (некохерентност) – име, избрано до голяма степен поради неспособността на собственика да проумее механизмите на въображението, поради което го счита за непоследователно. Дъщерята на Блис Александра скоро се оказва ключова фигура не само за имението, което наследява след смъртта на баща си, но и в живота на Джеронимо, след мистериозната смърт на жена му, и в каузата на Дуния.(" В ден я на кончината на жена си той беше работил в "Ла Инкоеренца" две години, осем месеца и двайсет и осем дни- Хиляда дни и един отгоре. Няма начин да избягаш от проклятието на числата" /60/)

Джими Капур (Натрадж Хиро), друга издънка на вълшебното поколение, води посредствен живот заедно с болната си майка, която не успява да спаси от нашествието на злите сили. Тази тъмна атака обаче, заедно с появата на Дуния, по-късно го превръщат в герой на своето време.

Тереза Сака Куартос е пълна противоположност на Александра, но също успява да претърпи метаморфоза в течение на повествованието като в края на романа я виждаме да защитава яростно (макар и първично)своята кауза.

Плейбоят Джакомо Доницети достига дъното и после отново се възражда с помощта на своята прамайка, която разкрива пред него собствената му светла страна.

За съжаление Войната на световете във времето на чудатостите взима и много жертви, сред които музикантът Хюго Кастърбридж, художничката Блу Ясмин и хазяйката на Джеронимо, известна като Монахинята.

Равновесие в разпадащото се общество внася кметицата на Ню Йорк Роза Фаст, която след Бурята (маркираща началото на времето на чудатостите)намира в кабинета си бебе, което може безупречно да определя дали хората, които се докосват до него, са корумпирани или говорят лъжи.

В завихрилия се водовъртеж от емоции, философски максими и лични междуособици Дуния едновременно въвлича човечеството във война със света на джиновете и го спасява от гибел с помощта на своите потомци. Нещо повече, след преживените изпитания, човечеството се променя в глобален план към по-добро. Четиримата зли джина са унищожени, тъмната страна е победена и е време да властва светлата.  Битката между тях е представена като алегория на борбата вътре във всеки човек. Всеки има своята светла страна, която може да победи, ако човекът е достатъчно силен.

Времето на разказаните събития не може да се определи точно – създава се някакво усещане за безвремие като при магическия реализъм. Дуния създава поколението, Войната настъпва хиляда години след това, а всезнаещият разказвач (който говори за себе си в първо лице, множествено число)ни разказва цялата история след още хиляда години.

По време на войната много образи и действия насочват към проблеми на съвременното общество, което навежда на мисълта, че тя се случва в нашето време. Виждаме религиозен фанатизъм, разпад на семейството, обвързване на религията със страха и дори целенасоченото подклаждане на този страх чрез терор, задкулисни политически машинации, диктатура ("и един тиранин с бебешки лик разпореди на всичките си поданици да си направят същата нелепа прическа като неговата" /199/) корупция, расизъм, сексизъм, консуматорско общество без позиция, и, разбира се, отчуждението между хората („Чумата на раздялата бързо плъзна по света.” /192/).

По време на войната главните герои успяват с помощта на магията в себе си да се обединят в името на общата си цел и да я постигнат, макар и на висока цена.

Стилът на романа е интересна смес от постмодерен колаж на арабските приказки(от 1001 нощи), истории и легенди, лични изповеди, семейна сага с привкус на Г.Г. Маркес, и дори нотки на политическа и социална сатира.Въпросите, повдигнати в романа – за същността на живота в човешкия свят, за любовта, страха и тъмните страсти, намират своя отговор в противопоставянето си. Борбата между доброто и злото всъщност е лична борба , която всеки човек води в себе си със собствените си демони. Финалът на Рушди е оптимистичен до толкова, до колкото е гарантирана обществената и социална сигурност на обществото. Хората са се приели и помежду им вече не възникват конфликти. Цената на този мир обаче са сънищата /мечтите им.  Остава да се запитаме, ако във вълшебната страна Перистан липсата на книги води до смърт от отровни думи, до какво може да доведе липсата на мечти и въображение?

Малко по-рано в романа Рушди е дал отговора чрез историята за паразита на фантазията и народа уняза. Този малоброен народ запушва с кал ушите на бебетата си, за да не може паразитът на фантазията да проникне у тях и да възприемат света реален, без фантасмагории. В последствие, когато тези деца стават възрастни, те решават, че всички човешки чувства са плод на фантазия и така остават без усещания за добро, приятелство, обич, смях – на практика всичко, заради което си заслужава да се живее. Отказът от фантазията ги тласка към смъртта им – първоначално духовна, после и физическа.

Приказките трябва да бъдат разказвани, независимо дали са от 1001 нощи или от две години, осем месеца и двадесет и осем нощи. Фантазията е неизбежна част от съществуването ни като хора, а способността да си служим с нея определя дали даваме глас на магията в себе си или на страха. Романът на Рушди трябва да бъде препрочитан, защото всяка негова страница е като Китайската кутия /глава от творбата/, която можеш да въртиш и белиш до безкрай. Точно по този начин обаче се създава хубавата литература – когато нищо написано, нито изречено, не е достатъчно, за да бъде описано усещането при четене.

"Обладаване" на Антония Байът - една творба, която си заслужава

Детективски роман, изпълнен с мистериозни разкрития и неочакван финал. Грандиозно откритие, хвърлящо светлина върху неясни въпроси от историческото и литературно наследство. Завладяваща афера, започнала в далечната 1859 г, за да продължи развитието си до наши дни. Изпепеляваща страст, която обладава всеки, докоснал се до нея. Писма, дневници и спомени, които изплуват от миналото, за да превземат настоящето. История за университетския живот, увлекателно пародираща професорите, пред които всички студенти в даден момент са треперили. И всичко това гарнирано с фин английски литературоведски хумор. Непременно трябва да се прочете от всеки, който мисли за себе си като за ценител на качествената литература.

Така би изглеждала анотацията ми за „Обладаване“, ако се опитам да бъда максимално лаконична. Това обаче не е лесна работа, защото за мен творбата има специално значение.

Казват, че да намериш „своята“ книга е почти толкова трудно, колкото да срещнеш сродна душа. Не съм убедена в правотата на това твърдение, но определено поддържам становището, че всеки човек има поне един роман, който е прочел в правилния момент и преднамерено или случайно, е свързал живота си с него. Моят се нарича Possession и причината да пиша за него и тук е дългоочакваният му превод на български език. „Обладаване“ не отстъпва на оригиналния текст по нищо (освен по необходимостта да бъде преводен, все пак). За съжаление обаче у нас не е популярен, или поне не толкова, че да привлече вниманието върху себе си. Когато осъзнах, че след дълго чакане вече мога да го препоръчвам и в превод на български, се разрових за ревюта, коментари и дискусии. За мое разочарование, те бяха оскъдни, недоинформирани, негативни или просто откровено досадни (не че не мога да класифицирам романа като „елитарен“, но достойнствата му са далеч надхвърлящи евентуалните несъвършенства пред масовата публика). Ето защо и аз ще си напиша своите няколко думи по въпроса, без да претендирам за кой знае каква литературоведска прозорливост, имайки за цел да мотивирам влюбването си в този роман, което издържа тиранията на цяла магистърска теза, без да погине.

Всъщност, това е първият превод на Байът на български. А „Обладаване“ е нещо повече от роман. Той е творба на литературното изкуство, съчетаваща в себе си най-доброто от него: неизброими наративни перспективи, придаващи полифонично звучене, в което всеки разказвач е еднакво важен; въпроси за същността на битието, отношенията, приемствеността и моралните ценности, които до самия край стимулират мисълта на читателя; и не на последно място – усещане за абсолютно обладаване, което не те напуска и след финалното изречение.

Трудно е да се резюмира сюжетът на този роман, което само по себе си е парадоксално, защото той те грабва още от първите си страници. Прекалено опростено е да се каже, че има две паралелни сюжетни линии: във Викторианска Англия и в късния ХХ в, както и две основни истории, около които гравират всички герои. Обикновено представянето на една книга започва с началото й, а Байът се заиграва с тази литературна тенденциозност още в първото си изречение“Книгата беше дебела, черна и прашна.“. Разгръщайки книгата, читателят, също както и протагонистът д-р Роланд Мичъл, попада в паралелен свят, който страница след страница го обладава. Считан от колегите си (а и от самия себе си) за неудачник, литературоведът решава да се отдаде на импулса и за пръв път в живота си да следва собствените си желания. От този момент нататък животът му поема напълно нов курс и се налага не само да преосмисли и промени научните си открития, но и личния си живот, и отношението към света и към себе си като цяло. Приключението му увлича негови колеги, познати, а също и журналисти, които се опитват да разберат какво е открил, докато той самият продължава да се колебае какво да предприеме.

Романът е пространство, в което си дават среща не само различни гласове, но и литературни жанрове: лирика, епистоларна литература, историографска метафикция, романс, вълшебни приказки, критически изследвания, биографии, университетски роман, пародия, а също така бих добавила от себе си и едно своеобразно усещане за утопичност, защото в постмодерния свят всеки герой е представен като литературно начетен, което за съжаление си остава само мечта. Стиховете сами по себе си са невероятно постижение на Байът, която имитира стила на Робърт Браунинг, Данте Габриел Росети, Кристина Росети , Емили Дикинсън и др. Дори посвещението в началото „На Айзобел Армстронг“ е свързано с викторианската поезия, от която авторката винаги се е възхищавала. Преводът на тези стихове е истинско предизвикателство, с което обаче преводачите са се справили повече от перфектно. Не мога да не им се възхитя, защото самата аз съм прекарвала часове наред, чудейки се как този труд може да запази вида и същността си при превода. Ето защо смятам, че мога да бъда обективна в препоръката си романът „Обладаване“ да бъде прочетен.

Моите любими литературни обяснения в любов

Статия, на която се натъкнах случайно, ме накара да събера своите любими литературни обяснения в любов. Държа да подчертая, че това са и предпочитаните от мен любовни истории, така че, разбира се, всичките са с трагичен и депресиращ край. Тези, които не са превеждани на български, сама си ги преведох, за да може всеки да ги чете и осмисля. И, с риск да се повторя, всички си заслужават прочита.

През половината от дните не мога без теб. В останалото време ми е все едно дали ще те видя пак. Това не е въпрос на морал, а на издръжливост.“ Катрин в картичка до Алмаши, “Английският пациент”, Майкъл Ондатджи

"Катрин Ърншоу, дано не намериш покой, докато съм жив! Ти каза, че съм те убил – тогава преследвай ме като дух! Духовете на убитите преследват своите убийци. Зная, че се е случвало призраци да бродят по земята. Бъди винаги с мен, превърни се в какъвто и да е образ, накарай ме да полудея, само не ме оставяй в тази бездна, в която не мога да те намеря!" (Хийтклиф в посмъртен вик към душата на Катрин)

"Брулени хълмове"- Емили Бронте

“- Страх ли те е? - пита Асен.

- От друго ме е страх - шепне тя.

- Че ще посегна? - отгатва той.

- Глупчо! Че няма да посегнеш! - отвръща троснато Дара.” , “Лавина”, Блага Димитрова

“... Депресия, стрес, алкохол и по три кутии цигари дневно. Нямам желание за нищо. Нямам цел, стремежи, нямам смисъл.” Чарли след Ина, “Аутопсия на една любов”, Виктор Пасков

“Това е една любов, за която няма място на този свят – любов, която притъпеният ми разум нашепва, че няма да донесе добро на никой от двама ни, любов, която се опитах хитро да прикрия, за да те предпазя, с цялата находчивост, на която съм способен.”, Рандолф Хенри Аш към Кристабел ЛаМот от “Обладание” (Possession)

«Любовта не свършва, просто защото не се виждаме...» Сара към Морис Бендрикс, «Краят на аферата», Греъм Грийн

Първи вариант на любовното обяснение (в писмо) на Роби към Сесилия: «Няма да те обвинявам, ако ме смяташ за луд – снова из къщата ти бос, или чупя античната ти ваза. Истината е, че се чувствам по-скоро безгрижен и глупав в твое присъствие, Сий, и не смятам, че мога да обвиня жегата за това. Ще ми простиш ли? Роби

Редактираната версия на Роби: «В мечтите си целувам твоята слива, твоята сладка, мокра сливка. В мислите си правя любов с теб по цял ден.» «Изкупление», Иън МакЮън

“Когато първоначално напуснах Дарлингтън Хол преди толкова много години, аз всъщност не осъзнавах, че си тръгвам. Възприемах го като поредната хитрост, с която да Ви ядосам, мистър Стивънс. Беше истински шок да дойда тук и да се окажа омъжена. Дълго време бях нещастна, истински нещастна.” Мис Кент към мистър Стивънс, “Остатъка от деня”, Казуо Ишигуро