Детективски роман, изпълнен с мистериозни разкрития и неочакван финал.
Грандиозно откритие, хвърлящо светлина върху неясни въпроси от историческото и литературно
наследство. Завладяваща афера, започнала в далечната 1859 г, за да продължи
развитието си до наши дни. Изпепеляваща страст, която обладава всеки, докоснал
се до нея. Писма, дневници и спомени, които изплуват от миналото, за да
превземат настоящето. История за университетския живот, увлекателно пародираща
професорите, пред които всички студенти в даден момент са треперили. И всичко
това гарнирано с фин английски литературоведски хумор. Непременно трябва да се
прочете от всеки, който мисли за себе си като за ценител на качествената
литература.
Така би изглеждала анотацията ми за „Обладаване“, ако се опитам да бъда
максимално лаконична. Това обаче не е лесна работа, защото за мен творбата има
специално значение.
Казват, че да намериш „своята“ книга е почти толкова трудно, колкото да
срещнеш сродна душа. Не съм убедена в правотата на това твърдение, но
определено поддържам становището, че всеки човек има поне един роман, който е
прочел в правилния момент и преднамерено или случайно, е свързал живота си с
него. Моят се нарича Possession и причината да пиша за него и тук е дългоочакваният му
превод на български език. „Обладаване“ не отстъпва на оригиналния текст по нищо
(освен по необходимостта да бъде преводен, все пак). За съжаление обаче у нас не е популярен, или поне не
толкова, че да привлече вниманието върху себе си. Когато осъзнах, че след дълго
чакане вече мога да го препоръчвам и в превод на български, се разрових за
ревюта, коментари и дискусии. За мое разочарование, те бяха оскъдни,
недоинформирани, негативни или просто откровено досадни (не че не мога да
класифицирам романа като „елитарен“, но достойнствата му са далеч надхвърлящи
евентуалните несъвършенства пред масовата публика). Ето защо и аз ще си напиша своите няколко думи по
въпроса, без да претендирам за кой знае каква литературоведска прозорливост,
имайки за цел да мотивирам влюбването си в този роман, което издържа тиранията
на цяла магистърска теза, без да погине.
Всъщност, това е първият превод на Байът на български. А „Обладаване“ е
нещо повече от роман. Той е творба на литературното изкуство, съчетаваща в себе
си най-доброто от него: неизброими наративни перспективи, придаващи полифонично
звучене, в което всеки разказвач е еднакво важен; въпроси за същността на
битието, отношенията, приемствеността и моралните ценности, които до самия край
стимулират мисълта на читателя; и не на последно място – усещане за абсолютно
обладаване, което не те напуска и след финалното изречение.
Трудно е да се резюмира сюжетът на този роман, което само по себе си е
парадоксално, защото той те грабва още от първите си страници. Прекалено
опростено е да се каже, че има две паралелни сюжетни линии: във Викторианска
Англия и в късния ХХ в, както и две основни истории, около които гравират
всички герои. Обикновено представянето на една книга започва с началото й, а
Байът се заиграва с тази литературна тенденциозност още в първото си изречение“Книгата
беше дебела, черна и прашна.“. Разгръщайки книгата, читателят, също както и
протагонистът д-р Роланд Мичъл, попада в паралелен свят, който страница след
страница го обладава. Считан от колегите си (а и от самия себе си) за
неудачник, литературоведът решава да се отдаде на импулса и за пръв път в
живота си да следва собствените си желания. От този момент нататък животът му
поема напълно нов курс и се налага не само да преосмисли и промени научните си
открития, но и личния си живот, и отношението към света и към себе си като
цяло. Приключението му увлича негови колеги, познати, а също и журналисти,
които се опитват да разберат какво е открил, докато той самият продължава да се
колебае какво да предприеме.
Романът е пространство, в което си дават среща не само различни гласове, но
и литературни жанрове: лирика, епистоларна литература, историографска
метафикция, романс, вълшебни приказки, критически изследвания, биографии,
университетски роман, пародия, а също така бих добавила от себе си и едно
своеобразно усещане за утопичност, защото в постмодерния свят всеки герой е
представен като литературно начетен, което за съжаление си остава само мечта.
Стиховете сами по себе си са невероятно постижение на Байът, която имитира
стила на Робърт Браунинг, Данте Габриел Росети, Кристина Росети , Емили
Дикинсън и др. Дори посвещението в началото „На Айзобел Армстронг“ е свързано с
викторианската поезия, от която авторката винаги се е възхищавала. Преводът на
тези стихове е истинско предизвикателство, с което обаче преводачите са се
справили повече от перфектно. Не мога да не им се възхитя, защото самата аз съм
прекарвала часове наред, чудейки се как този труд може да запази вида и
същността си при превода. Ето защо смятам, че мога да бъда обективна в
препоръката си романът „Обладаване“ да бъде прочетен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар