"Обладаване" на Антония Байът - една творба, която си заслужава

Детективски роман, изпълнен с мистериозни разкрития и неочакван финал. Грандиозно откритие, хвърлящо светлина върху неясни въпроси от историческото и литературно наследство. Завладяваща афера, започнала в далечната 1859 г, за да продължи развитието си до наши дни. Изпепеляваща страст, която обладава всеки, докоснал се до нея. Писма, дневници и спомени, които изплуват от миналото, за да превземат настоящето. История за университетския живот, увлекателно пародираща професорите, пред които всички студенти в даден момент са треперили. И всичко това гарнирано с фин английски литературоведски хумор. Непременно трябва да се прочете от всеки, който мисли за себе си като за ценител на качествената литература.

Така би изглеждала анотацията ми за „Обладаване“, ако се опитам да бъда максимално лаконична. Това обаче не е лесна работа, защото за мен творбата има специално значение.

Казват, че да намериш „своята“ книга е почти толкова трудно, колкото да срещнеш сродна душа. Не съм убедена в правотата на това твърдение, но определено поддържам становището, че всеки човек има поне един роман, който е прочел в правилния момент и преднамерено или случайно, е свързал живота си с него. Моят се нарича Possession и причината да пиша за него и тук е дългоочакваният му превод на български език. „Обладаване“ не отстъпва на оригиналния текст по нищо (освен по необходимостта да бъде преводен, все пак). За съжаление обаче у нас не е популярен, или поне не толкова, че да привлече вниманието върху себе си. Когато осъзнах, че след дълго чакане вече мога да го препоръчвам и в превод на български, се разрових за ревюта, коментари и дискусии. За мое разочарование, те бяха оскъдни, недоинформирани, негативни или просто откровено досадни (не че не мога да класифицирам романа като „елитарен“, но достойнствата му са далеч надхвърлящи евентуалните несъвършенства пред масовата публика). Ето защо и аз ще си напиша своите няколко думи по въпроса, без да претендирам за кой знае каква литературоведска прозорливост, имайки за цел да мотивирам влюбването си в този роман, което издържа тиранията на цяла магистърска теза, без да погине.

Всъщност, това е първият превод на Байът на български. А „Обладаване“ е нещо повече от роман. Той е творба на литературното изкуство, съчетаваща в себе си най-доброто от него: неизброими наративни перспективи, придаващи полифонично звучене, в което всеки разказвач е еднакво важен; въпроси за същността на битието, отношенията, приемствеността и моралните ценности, които до самия край стимулират мисълта на читателя; и не на последно място – усещане за абсолютно обладаване, което не те напуска и след финалното изречение.

Трудно е да се резюмира сюжетът на този роман, което само по себе си е парадоксално, защото той те грабва още от първите си страници. Прекалено опростено е да се каже, че има две паралелни сюжетни линии: във Викторианска Англия и в късния ХХ в, както и две основни истории, около които гравират всички герои. Обикновено представянето на една книга започва с началото й, а Байът се заиграва с тази литературна тенденциозност още в първото си изречение“Книгата беше дебела, черна и прашна.“. Разгръщайки книгата, читателят, също както и протагонистът д-р Роланд Мичъл, попада в паралелен свят, който страница след страница го обладава. Считан от колегите си (а и от самия себе си) за неудачник, литературоведът решава да се отдаде на импулса и за пръв път в живота си да следва собствените си желания. От този момент нататък животът му поема напълно нов курс и се налага не само да преосмисли и промени научните си открития, но и личния си живот, и отношението към света и към себе си като цяло. Приключението му увлича негови колеги, познати, а също и журналисти, които се опитват да разберат какво е открил, докато той самият продължава да се колебае какво да предприеме.

Романът е пространство, в което си дават среща не само различни гласове, но и литературни жанрове: лирика, епистоларна литература, историографска метафикция, романс, вълшебни приказки, критически изследвания, биографии, университетски роман, пародия, а също така бих добавила от себе си и едно своеобразно усещане за утопичност, защото в постмодерния свят всеки герой е представен като литературно начетен, което за съжаление си остава само мечта. Стиховете сами по себе си са невероятно постижение на Байът, която имитира стила на Робърт Браунинг, Данте Габриел Росети, Кристина Росети , Емили Дикинсън и др. Дори посвещението в началото „На Айзобел Армстронг“ е свързано с викторианската поезия, от която авторката винаги се е възхищавала. Преводът на тези стихове е истинско предизвикателство, с което обаче преводачите са се справили повече от перфектно. Не мога да не им се възхитя, защото самата аз съм прекарвала часове наред, чудейки се как този труд може да запази вида и същността си при превода. Ето защо смятам, че мога да бъда обективна в препоръката си романът „Обладаване“ да бъде прочетен.

Моите любими литературни обяснения в любов

Статия, на която се натъкнах случайно, ме накара да събера своите любими литературни обяснения в любов. Държа да подчертая, че това са и предпочитаните от мен любовни истории, така че, разбира се, всичките са с трагичен и депресиращ край. Тези, които не са превеждани на български, сама си ги преведох, за да може всеки да ги чете и осмисля. И, с риск да се повторя, всички си заслужават прочита.

През половината от дните не мога без теб. В останалото време ми е все едно дали ще те видя пак. Това не е въпрос на морал, а на издръжливост.“ Катрин в картичка до Алмаши, “Английският пациент”, Майкъл Ондатджи

"Катрин Ърншоу, дано не намериш покой, докато съм жив! Ти каза, че съм те убил – тогава преследвай ме като дух! Духовете на убитите преследват своите убийци. Зная, че се е случвало призраци да бродят по земята. Бъди винаги с мен, превърни се в какъвто и да е образ, накарай ме да полудея, само не ме оставяй в тази бездна, в която не мога да те намеря!" (Хийтклиф в посмъртен вик към душата на Катрин)

"Брулени хълмове"- Емили Бронте

“- Страх ли те е? - пита Асен.

- От друго ме е страх - шепне тя.

- Че ще посегна? - отгатва той.

- Глупчо! Че няма да посегнеш! - отвръща троснато Дара.” , “Лавина”, Блага Димитрова

“... Депресия, стрес, алкохол и по три кутии цигари дневно. Нямам желание за нищо. Нямам цел, стремежи, нямам смисъл.” Чарли след Ина, “Аутопсия на една любов”, Виктор Пасков

“Това е една любов, за която няма място на този свят – любов, която притъпеният ми разум нашепва, че няма да донесе добро на никой от двама ни, любов, която се опитах хитро да прикрия, за да те предпазя, с цялата находчивост, на която съм способен.”, Рандолф Хенри Аш към Кристабел ЛаМот от “Обладание” (Possession)

«Любовта не свършва, просто защото не се виждаме...» Сара към Морис Бендрикс, «Краят на аферата», Греъм Грийн

Първи вариант на любовното обяснение (в писмо) на Роби към Сесилия: «Няма да те обвинявам, ако ме смяташ за луд – снова из къщата ти бос, или чупя античната ти ваза. Истината е, че се чувствам по-скоро безгрижен и глупав в твое присъствие, Сий, и не смятам, че мога да обвиня жегата за това. Ще ми простиш ли? Роби

Редактираната версия на Роби: «В мечтите си целувам твоята слива, твоята сладка, мокра сливка. В мислите си правя любов с теб по цял ден.» «Изкупление», Иън МакЮън

“Когато първоначално напуснах Дарлингтън Хол преди толкова много години, аз всъщност не осъзнавах, че си тръгвам. Възприемах го като поредната хитрост, с която да Ви ядосам, мистър Стивънс. Беше истински шок да дойда тук и да се окажа омъжена. Дълго време бях нещастна, истински нещастна.” Мис Кент към мистър Стивънс, “Остатъка от деня”, Казуо Ишигуро

Усещането за край или The Sense of an Ending

Да четеш The Sense of an Ending  на плажа е дързост, граничеща с безумие. Носителят на най-престижната  награда за англоезична литература Man Booker Prize за 2011 г. определено не може да бъде дефиниран като отпускащо и забавно четиво, камо ли пък вписващо се в плажната обстановка на релакс.  Аз обаче вярвам в способността на книгите да те намират на точното място в точното време, а тази ме откри в морския град, където по стечение на обстоятелствата за пореден път се озовавам, когато се намирам на кръстопът и имам много недооформени спомени за премисляне и архивиране.  Така се стигна до момента, в който философските търсения на Барнс започнаха да се сливат с моите собствени въпроси относно значението на миналото, достоверността на историята и силата на паметта.

Искаме или не, любовта се оказва най-същественият конструкт, чрез който градим живота си. Този факт е осъзнат от протагониста Антъни, когато най-добрият му приятел го информира, че  има връзка с бившата му изгора  Вероника. Не сюжетът обаче е в основата на тази творба. Ако някой очаква драматични сцени и романтични словоблудства, определено няма да ги открие тук. Целият роман е изграден като философски размисъл  за същността на историята като механизъм от запомнено и документирано минало през ретроспективния прочит на няколко човешки съдби, преплели се в гимназията и в университета. Приятелството възниква неочаквано и често пъти необяснимо, както разбират и четиримата гимназисти Антъни, Алекс, Колин и Ейдриан,  които в младостта си вярват, че всичко е философски обяснимо и  се надпреварват да доказват един на друг познанията си относно различни теории за смисъла на живота. Момчетата обаче са напът да осъзнаят, че времето не само променя мисленето на хората: то видоизменя миналото, защото е способно да манипулира паметта.

За да може да живее пълноценно, човек е склонен да прощава на себе си.  В собствената си представа никой от нас не е антагонист, затова търсейки оправдание пред съвестта си за грешни свои решения и действия, ние доста често „пренагласяме” спомените си за тях. Тази истина, първоначално констатирана в училищния дебат за същността на историята, е осъзната от Антъни четиридесет години по-късно,  когато се налага да преосмисли отношението си към Ейдриан на базата на запазеното последно писмо, което му е изпратил.  Паметта е крайно подвеждащ фактор при писане на история (независимо дали говорим за гранд наратив или просто за лична история) поради нейната субективност. Именно тази субективност по-късно кара запазените материални носители на информация (в случая-писмото) да изглеждат  неправдоподобни, невероятни и дори шокиращи. Затова никой не може да напише сам своята достоверна история (доколкото разбира се обективността е критерий за достоверност) How often do we tell our own life story? How often do we adjust, embellish, make sly cuts? And the longer life goes on, the fewer are there around to challenge our account, to remind us that our life is not our life, merely the story we have told about our life. Told to others, but mainly – to ourselves.

Антъни осъзнава тази жестока и дори съдбовна разлика между помнено и преживяно близо 40 години след самоубийството на своя приятел, около което до последно витае призракът на общото им минало, любовта им към фаталната Вероника и недоизяснените им отношения с нейната майка мисис Форд. Развръзката в случая не идва като някакъв неочакван катарзис, въпреки шокиращото разкритие че Ейдриан и мисис Форд имат син. Всъщност  духовното и личностно просветление на Антъни относно самозаблудите, в които е живеел е основната тема в романа. Пътят към това пробуждане  е обсипан с трудни въпроси, предизвикателството на които се крие в тяхната насоченост навътре към себе си. Протагонистът трябва да се рови надълбоко в своите спомени, да ги анализира, но най-вече да признае тяхната недостоверност пред историята. Защото ние, хората, запомняме емоциите, а не фактите. И съм готова да се аргументирам пред  всеки, който не е прозрял това. Дори в ежедневното си общуване не запомняме какво точно е направил нашият събеседник, а как ни е накарал да се почувстваме. Дори още по-точно, как ни е провокирал да видим себе си през неговите очи. В каква история ни е съчинил той и как точно ни е измислил.

Иронично, или може би  тематично, The Sense of an Ending  на Джулиан  Барнс ще остане моята варненска книга това лято. Четейки я си струва да се запитаме заслужава ли си да градим живота около спомени за неща, които дори не можем да бъдем сигурни, че наистина са се случили. И не съпътства ли чувството за край и усещането за ново начало.