Усещането за край или The Sense of an Ending

Да четеш The Sense of an Ending  на плажа е дързост, граничеща с безумие. Носителят на най-престижната  награда за англоезична литература Man Booker Prize за 2011 г. определено не може да бъде дефиниран като отпускащо и забавно четиво, камо ли пък вписващо се в плажната обстановка на релакс.  Аз обаче вярвам в способността на книгите да те намират на точното място в точното време, а тази ме откри в морския град, където по стечение на обстоятелствата за пореден път се озовавам, когато се намирам на кръстопът и имам много недооформени спомени за премисляне и архивиране.  Така се стигна до момента, в който философските търсения на Барнс започнаха да се сливат с моите собствени въпроси относно значението на миналото, достоверността на историята и силата на паметта.

Искаме или не, любовта се оказва най-същественият конструкт, чрез който градим живота си. Този факт е осъзнат от протагониста Антъни, когато най-добрият му приятел го информира, че  има връзка с бившата му изгора  Вероника. Не сюжетът обаче е в основата на тази творба. Ако някой очаква драматични сцени и романтични словоблудства, определено няма да ги открие тук. Целият роман е изграден като философски размисъл  за същността на историята като механизъм от запомнено и документирано минало през ретроспективния прочит на няколко човешки съдби, преплели се в гимназията и в университета. Приятелството възниква неочаквано и често пъти необяснимо, както разбират и четиримата гимназисти Антъни, Алекс, Колин и Ейдриан,  които в младостта си вярват, че всичко е философски обяснимо и  се надпреварват да доказват един на друг познанията си относно различни теории за смисъла на живота. Момчетата обаче са напът да осъзнаят, че времето не само променя мисленето на хората: то видоизменя миналото, защото е способно да манипулира паметта.

За да може да живее пълноценно, човек е склонен да прощава на себе си.  В собствената си представа никой от нас не е антагонист, затова търсейки оправдание пред съвестта си за грешни свои решения и действия, ние доста често „пренагласяме” спомените си за тях. Тази истина, първоначално констатирана в училищния дебат за същността на историята, е осъзната от Антъни четиридесет години по-късно,  когато се налага да преосмисли отношението си към Ейдриан на базата на запазеното последно писмо, което му е изпратил.  Паметта е крайно подвеждащ фактор при писане на история (независимо дали говорим за гранд наратив или просто за лична история) поради нейната субективност. Именно тази субективност по-късно кара запазените материални носители на информация (в случая-писмото) да изглеждат  неправдоподобни, невероятни и дори шокиращи. Затова никой не може да напише сам своята достоверна история (доколкото разбира се обективността е критерий за достоверност) How often do we tell our own life story? How often do we adjust, embellish, make sly cuts? And the longer life goes on, the fewer are there around to challenge our account, to remind us that our life is not our life, merely the story we have told about our life. Told to others, but mainly – to ourselves.

Антъни осъзнава тази жестока и дори съдбовна разлика между помнено и преживяно близо 40 години след самоубийството на своя приятел, около което до последно витае призракът на общото им минало, любовта им към фаталната Вероника и недоизяснените им отношения с нейната майка мисис Форд. Развръзката в случая не идва като някакъв неочакван катарзис, въпреки шокиращото разкритие че Ейдриан и мисис Форд имат син. Всъщност  духовното и личностно просветление на Антъни относно самозаблудите, в които е живеел е основната тема в романа. Пътят към това пробуждане  е обсипан с трудни въпроси, предизвикателството на които се крие в тяхната насоченост навътре към себе си. Протагонистът трябва да се рови надълбоко в своите спомени, да ги анализира, но най-вече да признае тяхната недостоверност пред историята. Защото ние, хората, запомняме емоциите, а не фактите. И съм готова да се аргументирам пред  всеки, който не е прозрял това. Дори в ежедневното си общуване не запомняме какво точно е направил нашият събеседник, а как ни е накарал да се почувстваме. Дори още по-точно, как ни е провокирал да видим себе си през неговите очи. В каква история ни е съчинил той и как точно ни е измислил.

Иронично, или може би  тематично, The Sense of an Ending  на Джулиан  Барнс ще остане моята варненска книга това лято. Четейки я си струва да се запитаме заслужава ли си да градим живота около спомени за неща, които дори не можем да бъдем сигурни, че наистина са се случили. И не съпътства ли чувството за край и усещането за ново начало.