В съвременната епоха на
все по-нови технологически достижения и влиянието, което те оказват върху
живота ни, ние като че ли не отделяме достатъчно внимание на факта, че променяме
моделите си на общуване. Комуникацията отдавна вече не се свежда до тесните,
почти интимни, предели на личния разговор – тя се прехвърля на ново, глобално
ниво, където можеш едновременно да даваш и получаваш информация от всяка точка
на света. Езикът се променя с изключителна скорост – може би дори по-бързо от
самата техника, или пък в синхрон с нея. Връзката означаващо-означаемо, толкова често
проблематизирана и поставяна в центъра на редица философски и лингвистични
дебати, също бива проблематизирана и разколебавана. Кое насища думата със
смисъл – интенцията на адресанта, или познанието на адресата? И колко различни
смисли може да има един-единствен речеви акт? Или един клик, ако си позволя да
направя макар и не дотам релевантен паралел между реалното и виртуалното
общуване. Интернет отдавна се асоциира с
жизнено необходим конструктивен елемент в живота на всеки човек, искащ да бъде
част от общността. А обществото, т.нар. социум,
отдавна не е дума в единствено число. Днес съществуват общности, по-голямата част от които дори са виртуални. Те сплотяват
индивиди с общи интереси, давайки им възможност едновременно да срещнат
съмишленици, да чуят и разберат различните погледи върху засегнатия от тях
проблем, и същевременно да заявят себе си по начин, предпочетен от тях самите.
Парадоксалното при този нов вид модерно
общуване е случването му във физическа изолация. Този процес поразително
напомня създаването на литература – фикция, художествена измислица, която има
за цел да стигне до читателя и да общува с него, но създаването й, както впрочем
и възприеманено й, се случва в самота, в срещата с книгата, или в нашия случай
– с монитора. Но това е само един от безкрайните парадокси на постмодерната
ситуация.
В едноименната си книга
френският философ Жан Франсоа Лиотар хвърля нова светлина по отношение
мисленето на съвременното общество като съставено
от индивидуални атоми[1], или търпящо
значителна промяна по отношение функционирането на хората в него. Отношенията
между тези хора, начинът им на общуване представлява интерес за изследователя, защото
не се подчинява на прокламираните и легитимирани в минали епохи правила, а
съгражда нещо различно, което на пръв поглед изглежда дори хаотично и
необосновано. Ако модернизмът е времето
на големите наративи, то постмодернизмът е времето на тяхната смърт. Ако
модернистичното общество живее с идеалите за своите високи герои, то в
постмодерното те вече са видени от друг ъгъл – като хора с човешки слабости.
Патосът на величественото е заместен от сарказма на парадоксите, отразяващ
липсата на разбиране, разпадането на високите цели и замяната им с нови,
по-постижими. Според Лиотар в модерното общество господства начин на мислене,
конструиран и легитимиран преди всичко от институциите, социалните и
политическите практики, както и етническите и социални норми. Мислено по този
начин, обществото трябва да се стреми към развитие в бъдещето и точно това не
му позволява на практика да достигне първоначалната си цел. Постмодернизмът
идва, не за да унищожи, а за да промени, пренагласи и доразвие започнатото от
това модерно общество в нещо по-гъвкаво, по-либерално и по- креативно. Той ни
кара също така да се запитаме и каква е валидността на институциите,
легитимиращи социалните връзки между хората сега в сравнение с преди.
Постмодерността е време на промяна във всички сфери, време, в което доминират
новите технологии, чрез които преходът от думи към действие може да се улесни,а
понякога и затрудни в зависимост от заложената интенция. Това е време на
парадоски, на ирония, на недоволство и пренагласа, но също така и на ново отношение,
солидарност и обществена свързаност. Логоцентризмът е оставен в миналото като
недостатъчно продуктивен и приложим към нуждите на времето и обществото.
Жаждата за знание,
стремежът към постигане на необозримо, почти нирванно познание, така характерна
за миналите епохи, в наши дни изглежда по-скоро нелепа, защото наличието на
информационното море Интернет я прави ненужна. Ако в миналото познанието е било
считано за последователност от причинно-следствени връзки, то днес тази
последователност е разкъсана, често пъти дори разбъркана. Лиотар подчертава, че
наличието на новите технологии не означава задължително нарастване на
познанието, а дори напротив – може да има обратен ефект, като например
обедняващ речник, неграмотност, склонност към повлияване от медии, форуми,
блогове и т.н. Доминиращи за новия тип знание стават езиковите игри, които
създават усещане за разпадане на самия социален субект – социалните връзки
стават по-скоро езикови. Те не са представени като една нишка, а като цяла
тъкан, обединяваща различни езикови игри с различни правила. Езиковата игра
очертава нови полета на търсенето: прекъсваемост, неочаквани форми, акценти
върху разногласието на диалога. А легитимацията може да дойде единствено от
езиковата практика и комуникативното взаимодействие.
Още един парадокс е фактът, че на фона на все
по-изтънелите връзки с историята постмодерната култура всъщност се оказва
глобализираща – тя разколебава местния индивидуален опит и до голяма степен
става зависима от стереотипите и колективното мислене. Ако национализмът някога
е бил считан за ценност, днес по-скоро е ограничаващ и поради това избягван,
ако семейството е било основната структурна клетка на обществото, то днес се
възприема с доста по-малка тежест.
Зигмунд Бауман[2]
констатира, че постмодерността е модерност без илюзии. По тази логика, ако
погледнем обратното на казаното, излиза, че модерността е постмодерност, която
отказва да приеме собствената си истина. На илюзията, сведена до вярването, че
объркаността на човешкия свят е временно и поправимо състояние, което рано или
късно ще бъде заместено от подреденото и систематично управление на разума,
постмодернизмът противотоставя истината, че объркаността ще остане, независимо
какво знаем или правим. В този контекст, онова, което постмодерният ум
осъзнава, е, че има проблеми в човешкия и социален живот, за които няма добри
решения, че има изкривени траектории, които не могат да бъдат изправени,
двусмислици, които са нещо повече от лингвистични безсмислици, които трябва да
бъдат отстранени, съмнения, които не могат да бъдат отменени, морални агонии,
които не могат да бъдат облекчени, нито излекувани. Постмодернизмът не очаква
да открие цялостната и всеобхватна формула на живота без гореизброените
нередности, и е силно скептичен към всеки, който твърди обратното. Именно това
го прави по-толерантен към правото на различие, към другостта, и същевременно
критичен по отношение на метафизиката, защото за него тя изразява желанието на
западната мисъл светът да бъде затворен в някаква илюзорна, но абсолютна
система. От тук произтича акцентът върху иронията и играта – постмодернизмът не
отрича вече казаното, а иронично го преосмисля. Той е скептичен по отношение на
авторитета и всякакви културни и социално-философски норми и открито се обявява
за преоценка на ценностите. Тя е необходима с оглед окуражавенето на културните
различия и разбирането на другостта като реалност, невписваща се в собствените
ни закостенели представи. Онази другост,
която според Люс Иригаре „робски се
подчинява на нашите очаквания, но само в собственото ни невежество”.
Именно различието е един
от фундаменталните концепти на постмодернистичните теоретични проекции. То стои
в основата на идеята за разнообразното постмодерно общество, в което
наблюдаваме различни типове обществена свързаност. Апелът към солидарност,
толерантност и отвореност към другия е основен мотив както в изкуството на
постмодернизма, така и по отношение на нравствено-философската му осмисленост.
Още в първата част на „Постмодерни поуки”, озаглавена „Мари в Япония”, Лиотар
повдига въпроса са връзката между другостта, културния обмен и световната
икономика. Иронично е как маргиналното – темата за различния, за отхвърления и
неразбрания – се превръща в най-актуалната тенденция и тема на разговор – „Различие, другост, мултикултурализъм. Това
е тяхното „дада”[3].
Всички си говорят за другостта, с
което изместват акцента от самата нея върху своите проекции за същността й.
Нагледно е приложен пример за нарушаване връзката между означаващо и означаемо,
с което пък от своя страна отново е поставен въпросът за логоцентризма.
Дали обаче ще се обявим за
или против него не зависи единствено от това дали симпатизираме на модерността,
или на постмодерността, а по-скоро от това доколко можем да анализираме как
двете епохи го виждат и осмислят. Според Лиотар постмодерната наука създава
теория за своята собствена еволюция, която е прекъсваема, катастрофична,
парадоксална.
Няма коментари:
Публикуване на коментар