Wherе Their Fire is not Quenched - или къде е границата между огъня на страстта и огъня на вечните мъки

Когато в рамките на теоретичен курс ми се наложи да представя накратко концепцията на Зигмунд Фройд за the uncanny, дни наред си блъсках главата върху възможните български преводи на термина, без да намеря подходящия, който да ме задоволява.  Тази абсолютна филологическа безпомощност всъщност е иронична на фона на основния мотив в разказа, за който смятам да пиша, а именно: нерешителното примиренчество на една безволева жена, довело я до абсолютна духовна разруха.

        Името на разказа е Where Their Fire is not Quenched („ Където техният огън не е угаснал“). Интересно заглавие, само на пръв поглед насочващо към двусмислено тълкуване. За запознатите с Библията, това е цитат от евангелието на Марко, който описва ада. За любителите на страстни любовни истории, това е мястото, в което огънят все още гори, дори изпепелява. Но дали ще изпиташ желание или страх, зависи от това доколко ще се осмелиш да навлезеш в историята. Разказът е част от сборника Uncanny Stories на британската писателка Мей Сенклер. За съжаление тя е сред многото стойностни творци от граничната епоха на късното Викторианство и ранния модернизъм, които не са превеждани на български, въпреки че творбите й определено заслужават да се прочечтат не по-малко от тези на Е.Т.А. Хофман, Херни Джеймс или Вирджиния Улф.

Ако Фройд представя the uncanny като необичайно странно и същевременно познато, но пораждащо отвращение, отклонение от нормата, из-родно, чудато, ненормално, неприпознато, то Сенклер определено е повлияна от неговото виждане в интерпретацията на привидно тривиалната тема за любовните трепети на една жена. Казвам привидно, защото авторката се захваща с въпросите на сърцето, за да разгърне цялостната си визия за потисканото и несъзнатото, които често пъти определят както миналото, така и бъдещето, свързващи се в неразривен континуум. Героинята Хариът Лий е седемнадесет годишна, когато под натиска на баща си отказва предложението за брак от мъжа на своя живот Джордж Уорнинг. Разбира се, в духа на ироничния сарказъм, с който е изпълнен целият разказ, морякът Джордж умира в буря (докато в душата на любимата му бушува буря от страсти – все не мога да не коментирам романтическата ироня), а младата девойка е поставена в нелицеприятната ситуация да се разкайва за всеки пропилян миг и грешно решение. Но това е едва началото.

Забележителното дотук е силно сгъстената темпоралност, която до края на разказа взима застрашителни размери. Споменатите драматични събития заемат не повече от половин страничка. След което, от едно отсечено изречение ни става ясно, че са отминали пет години. Просто така. Без излишно словонаслагване. Като в реалния живот. Мигваш. Пет години отминаха. Точка.

Хариът не е умряла от любовна мъка,  вместо това се е отдала на интелектуално извисяващи я занимания: чете поезия с приятеля си Стивън Филпотс, който в нейната представа е идеалната й духовна половина. Тя дори си представя, че би могла да се омъжи за него, въпреки отсъствието на физическото привличане, което е имала към Джордж. Младата жена е емоционално обвързана със Стивън, затова новината, че той ще се жени за друга връхлита изненадващо и оставя читателя поразен от неочаквания развой на събитията. И от последващата още по-шокиращо сгъстената темпоралност на новите десет години, които отминават с едно изречение. Време, пропиляно от Хариет в каквото читателят реши да интерпретира. Години, обезличени от липсата на събитийна наситеност. Битие, което никога не предлага даром възможности за промяна.

С третия мъж в живота на Хариът времето не само че се забавя, но успява да достигне и немислимото измерение на вечността. Защото Оскар Уейд е грешният избор, с който започва чувството за uncanny. След младостта и красотата на Джордж и духовността на Стивън, Оскар привлича Хариът единствено с това, че буди съжалението й, а по този начин и някакво подсъзнателно сексуално желание (фройдистки мотив, разработен от Сенклер като несъзнат стремеж на жената да се грижи за нещо жалко и пропаднало, в случая – женен мъж, който привидно много страда от семейната си обремененост):

She hadn’t chosen Oscar, she hadn’t really wanted him; but now when he had forced himself on her she couldn’t afford to let him go.

„Тя не беше избрала Оскар, тя всъщност не го искаше, но сега, след като той й се беше натрапил,  не можеше да си позволи да го остави да си тръгне.“ Тук Сенклер умело пародира тона на женските романи от 19. век, в които най-великата мисия на всяка жена е да си намери съпруг. Но същевременно с това акцентира и върху безволието на Хариът и превръщането й в пасивно, бездуховно и дори анти-социално същество, което едва в края на своята младост осъзнава пропиления си живот и вместо да предприеме кардинална промяна, решава да проектира нереализираните си емоционални потребности върху механични сексуални отношения с първия обърнал й внимание мъж. Предварителната обреченост на тези взаимоотношения е откроена чрез убедеността на самата Хариът, че Оскар е неподходящ за нея. Тази несъвместимост обаче не е в авантюристично-романтичния донжуановски смисъл, а в чисто прагматичен, дори сексуален аспект. Тя продължава да бъде с него, въпреки че нетърпимостта й към този мъж (който на всичкото отгоре е семеен) постепенно се превръща в отвращение и ненавист. Иронично и напълно безсмислено самонаказание, особено като вземем предвид факта, че самият Оскар също се отегчава от тези взаимоотношения, но прекалено дълго време не се решава да ги прекрати. Така започва тяхната вечност на истинска досада, която се разлива многословно и бездействено, за да проникне в целия разказ накрая. Schnebbler’s Restaurant се превръща в мястото-символ на техните безсмислени срещи и преситени вечери. Отношението на Оскар към храната, с която се тъпче, без да изпитва потребност от нея, кореспондира с отношението му към Хариът, която му служи единствено за мехнично задоволяване на половия нагон. Той отказва да разговаря с нея под предлог, че нямат време да губят “безценните“ си моменти в приказки. Акцентирането върху секса като акт на единствен вид взаимоотношение между тях е и коментарът му, че един мъж на практика няма за какво да говори с жени: те не са му равни интелектуално. Връхна точка в сексуалните им отношения е пътуването до Париж, което също като връзката им е скрито и между другото. Там авторката саркастично отбелязва, че три дни те са били влюбени един в друг, но към края на втората седмица вече не се се понасяли: заявление за бездуховността на техните отношения и начало на мрежата от лъжи и потиснати емоции, в която двамата се оплитат.

         Всъщност именно това тяхно решение да продължат да се срещат и след кошмарното си парижко изживяване се оказва най-тежкият грях, за който по-късно ще бъдат осъдени да плащат в отвъдното.Въпреки че след още известно време двамата любовници прекратяват срещите си и Оскар умира, Хариът продължава да живее със спомена за ужасното чувство от тези отношения, което я отчуждава от представата й за самата себе си. Тя е дотолкова обезличена, че дори не се опитва по някакъв начин да се пребори с усещането за пасивно отвращение от този спомен, а го потиска дълбоко в несъзнатото, където след като минават още двадесет години, тя счита, че го е погребала.

         Дори в момента на своята смърт, когато се изповядва пред последния мъж, на когото през изминалите години е била помощница – преподобния Клемент Фармър -, Хариът не признава истинската същност на греха си и не се решава да се завърне към него дори за последно опрощение. Оттук произтича и присъдата й да се завръща към него отново и отново. След като героинята умира, тя наблюдава отстрани тялото си и цялата церемония по погребението си. Точно това усещане, което изпитва при вида на трупа си, е определено от Фройд като uncanny – отчуждено и същевременно познато, отвращаващо и свойствено. Но вместо да продължи натам, накъдето отиват душите след смъртта, Хариът се връща в Париж и хотел Сен Пиер, където я чака Оскар. Двамата са осъдени на вечност в този хотел, където против волята си извършват сексуалните си актове отново и отново, където вечерят заедно, без да си говорят, и където дори мислите и спомените им са подчинени единствено на този момент. Това е мястото, където техният огън не е угаснал и ще продължи да ги изгаря във вечността, причинявайки им най-страшни мъки. Наказанието за липсата на смелост да намерят истинска любов в живота си, е да бъдат заедно и в смъртта. 

         Този разказ на Мей Сенклер е специален за мен не само поради отличното си кореспондиране с представата на Фройд за uncanny. Когато преди много години го открих случайно в забравена от обществото антикварна книжарница, помислих, че всички трябва да го прочетат и да се вслушат в поне едно от скритите му послания. Времето лети, а човек е прекалено смъртен, за да може да си позволи да го прекарва в досадни и тягостни взаимоотношения. Това важи в пълна степен и при съвременното общество, въпреки че Сенклер го е писала преди близо век. Защото най-непростимото насилие е онова, което сами налагаме над себе си.