Лудостта като мания за величие в "Нерон, кървавият поет"

Some are born great, some achieve greatness, and some have greatness thrust upon'em

Twelfth Night, William Shakespeare

От всички форми и състояния на лудостта манията за величие сякаш е най-разпространена. Тя нерядко се среща и у хора, привидно нормални, които обаче са готови на всичко, за да бъдат смятани за велики. Това разбира се е въпрос, с който трябва да се занимават психолозите, но още от Платоново време лудостта (безумието) е философски обвързана с литературата (поезията), така че тази тяхна връзка често ни бива припомняна по един или друг начин в художествената словесност. Лудостта и гениалността вероятно са свързани, но в творбата, озаглавена "Нерон, кървавият поет" безумието е комбинирано с отчайваща бездарност и резултатите от това обединение са страховити. То води не само до абсолютното пропадане на един човек, но и до края на цяла една династия. Защо обаче писател с наклонности към модернизма като Дежьо Костолани се е заел да интерпретира именно тази история на личностна деградация? Вероятно защото тя сама по себе си е велика, успяла да достигне чак до нас с трагичния си развой, а и сюжетът й напомня антична трагедия.

 Представата на древните гърци за същността на твореца търпи сериозно преобръщане, когато за творец се е самообявил римският император. Абсурдността на цялата ситуация е изразена от учителя му, Сенека, който също е жертва на императорската мания за величие: "Нерон не се е родил нито за артист, нито за политик, защото в изкуството бе жесток като политик, а в политиката - чувствителен като артист. Лош писател и лош политик, помисли си той." (238)

Нерон е трагически обречен да седне на трон, който не му се полага. Той е жертва на чужди амбиции, но потисканото у него започва да се отприщва със страшна сила, когато получава власт. Той не е роден велик, нито постига величие - то му е стоварено (ако перифразирам цитата на Шекспир) и до голяма степен постъпката на Агрипина (която му дава трона с цената на убийство и измама) определя и по-нататъшния развой на събитията в духа на гръцка трагедия. Колкото и бездарен актьор да е, Нерон получава главна роля в трагедията не само на своя живот, но и в живота на цялата империя. Хорът, който приглася на действията му в началото, е съставен от платени клакьори, дирижирани първо от майка му, а след това от хитрата Попея, която иска да стане императрица. Лудостта е подхранвана не единствено от самозаблудата – “блюдолизците” (както са наричани от автора) изграждат цял паралелен свят, в който времето и съзнанието са определяни от императора. Това ясно е показано в глава XIX "Божественият артист", в която огромна група хора разигава представление часове наред, за да може императорът да повярва в божествения си талант. За модернистите обаче божествен е единствено разумът, който при Нерон е силно помрачен. Трагическата ирония произтича от това разминаване. От друга страна, тълпата няма нищо против да се възхищава пред новите превъплъщения на поета Нерон (или новите дрехи на краля), щом е възнаградена за това. Още една заблуда пред мнимия талант: тълпата не обича никого вечно, а истински стойностното изкуство не е за пред сбирщина от хора. Творецът, който живее за изкуството си, твори в изолация.

Романът не случайно получава похвала от Томас Ман, който дори пише предговора към немското издание (1922 г). Писателят модернист е открил достойнствата в дебютния роман на Костолани като поле на философски търсения за мястото на твореца на фона на една разрастваща се чудовищност, която ще заличи гниещата отвътре Юлиево-Клавдиева династия. Като последна нейна издънка Нерон е обречен да изкупи безбройните грехове на своите предшественици и тази трагическа обреченост, отприщена от лудостта, е представена със замах и психологизъм от Костолани. Терзанията на самия Нерон са маркирани от разказвача, който ни информира за кошмарите и паническите му пристъпи. Императорът обаче дава воля на душевния си дискомфорт като първоначално се стреми към имитация на великите поети, а в последствие решава да ги ликвидира, след като вижда, че няма как да ги достигне по друг начин. Убийството и властта над чуждия живот опияняват като наркотик, но не могат да донесат талант на бездарния.

Лудостта, умопомрачението или болестта често присъстват в романите на Модернизма, а страданието (в съгласие с ницшеанските идеи) е възприемано като път към личностно усъвършенстване. Това модернистко виждане кореспондира с философията на античността, отгласи от която откриваме в разсъжденията на Сенека. Нерон обаче противоречи сам на себе си в своите изказвания за страданието. Неговите шизоидни мисли от една страна го тласкат към желанието да трансформира страданието в творческа сила: "Но аз не искам да съм щастлив, разбираш ли? Когато съм щастлив, съм нещастен... (131), но от друга страна малодушието му надделява, защото дълбоко в себе си той знае, че не е способен да надмогне болката, така както е неспособен да бъде поет. Нерон е трагически образ в модерен роман, въплъщаващ разложението, деградацията, падението на един млад и образован император, решил със сила да превзема територия, неподлежаща на завладяване с оръжие - изкуството.

"Ритуалът" на четенето с удоволствие

Решението да зачета роман като "Ритуалът"  бе провокирано на първо място от любопитство. Любопитство, пробудено не само от изпипаната корица, въпреки че, за да ми е чиста съвестта, трябва да призная, че и тя беше една от причините да си купя книгата. (В противовес на всичко, в което винаги съм вярвала за книгата, корицата и изобщо носителя на текста, и което перфектните графични оформления на Ж. Петров разбиват напълно напоследък.) Знаех, че в сюжета има препратки към тракийската култура, а самото заглавие на творбата заявява, че централното място в повествованието е заемано именно от някакъв ритуален акт. Пестеливата информация, която историята може да предостави относно първите обитатели на българските земи - траките, дава възможност на автора да използва именно тяхната митология и религиозни обреди като основа на търсенето в творбата си. Тракийската история внася онова омагьосващо усещане за мистичност, което струи от всяка страница на романа, чието четене в крайна сметка се оказа преди всичко удоволствие за мен в няколко юлски дни на плажа.

Няма как да бъдат пропуснати натрапващите се паралели с Дан Браун, но дебютът на българския автор Радко Пенев е един свеж роден принос към жанра, доминиран от американския му колега. Без да има претенциите за комерсиалния успех на "Шифърът на Леонардо" обаче, "Ритуалът" съдържа всички необходими елементи на едно завладяващо четиво, резултат на нееднородната плетеница от жанрове, характерна за този тип литература. Детективски исторически трилър, теория на конспирацията с елементи на фентъзи, криминален роман с любовен оттенък - както и да го дефинираме, това писане отдавна има своя публика и критерии. А романът на Пенев би трябвало да бъде оценен по достойнство, защото е написан според тези критерии и то доста добре.

"Ритуалът" е увлекателно, но ненатрапващо се произведение. Тази лекота на четенето не означава непременно липса на дълбочина, дори напротив - детективският елемент непрекъснато ни държи в напрежение , а историко-митологическата основа, положена в български топографски реалии, ни дава възможност да припознаем романа като творба, близка до нашето светоусещане.

Образите са пълнокръвни и достатъчно разгърнати, макар и на схематичното за жанра ниво. Главният герой е мистериозен субект с тежко минало, боец в стил "Умирай трудно" (ама много трудно) - войник, умник, че и възпитаник на елитна гимназия. (Тук бях вметнала и определението "красавец", но никъде в романа той не е дефиниран по този начин, следователно подобен "принцов" прочит си е лично мой). Партньорката му също е доста хиперболизирана, но симпатична млада интелигентна дама, която освен докторска титла притежава красота и сексапил, дори когато е пребита от бой и недоспала. Тук са също доброто и лошото ченге, глупавият злодей и привидно интелигентният шеф, жертвата на несподелена любов и персонажът на междата, който всъщност дава начало на върволицата от събития с недообмислените си действия. Колкото и да са типизирани, героите все пак са забележими и всеки от тях внася определен колорит в цялостния облик на романа. За това допринася и фактът, че тези образи успешно кореспондират със съвременната българска действителност, в която иманярството дори не е повод за тревога на фона на всичко останало (като корупция и манипулиране на правосъдието).

Любовната интрига присъства в творбата, но остава само загатната и не позволява на читателя да измести вниманието си от основния мотив - търсенето (на съкровището, на истината, на изход, на собствената същност дори).

Образите на научните работници и на полицаите на пръв поглед са поляризирани, но те всъщност се лутат в дълбоки вътрешни противоречия между действия, които им се налага да извършат и личните си морални ценности. Някои не издържат на изпитанията и пропадат в бездната на собствената си деградация, но други успяват да устоят и да пренаредят приоритетите си след преживяното.

Образът на мафията присъства чрез интелигентните злодеи, които на практика владеят света. Те олицетворяват и теорията на конспирацията, обвързана с масонството и всякакви тайни общества, стремящи се към безсмъртие. Самият ритуал на хиерогамия и неестествените обстоятелства около него обаче остават обвити в загадъчна мистериозност и приказна чудатост до самия край.

"Ритуалът" притежава всички качества на бестселър и поради тази причина присъствието му в съвременната българска литература трябва да бъде отбелязано. Определено си заслужава човек да го прочете и да му се наслади. Романът е идеално четиво за лятната отпуска: ангажиращият вниманието сюжет и звучният български език помагат за по-пълноценна почивка от изпълнените с наставления и претенции за елитарност текстове.

Кучетата си лайкват, керванът си върви (докато чета "Батман Аполо" на Виктор Пелевин)

„За какво е тази книга? За мъката, суетата, страданията и непостоянството, за илюзиите и измамите и най-важното – за това, че няма на кого да се жалваш.“ (386)

„Батман Аполо“ с подзаглавие „Свръхчовек – това звучи гордо!“ е един много провокативен литературен експеримент.

Романът е продължение на непревеждания на български „Еmpire V” *  , където са въведени героите и обяснено попадането на главния ни персонаж – вампира Рама – в свръхчовешкия (вампирски) свят. Авторът е ексцентричният руснак Виктор Пелевин, който не обича да дава интервюта и да говори за работата си, но за сметка на това пише достатъчно подробно за нея, стига четящият да има желание наистина да се поглавоблъска върху привидно увлекателния сюжет и да се "гмурне" в дълбините на романовите пластове.

Първото изречение на романа (след многозначителния цитат на Дракула, използван за епиграф)   заявява претенции за различност: „Всичко, което знаете за вампирите, е лъжа.“ Още с него авторът регламентира своя съвсем нов прочит на една силно експлоатирана тема в литературата през последните десетилетия. Този акт вероятно цели отблъскването на почитателите на тийн вамп вълната, отприщена от Стефани Майър, или пък дори от феновете на кръвожадните герои на Ан Райс. Те определено няма да открият нищо подобно в този роман, който е по-скоро един шедьовър на интелектуалното безумие с постмодернистичен привкус.

Препратката към предишния роман - „Еmpire V” налага и определени разяснения за читателите, които не са запознати с фундаментални понятия от вампирския свят. Според някои тези първи страници не са сред най-приятните за четене, но аз,  като човек, който за първи път чете Пелевин и има крайно ограничена представа за съвременната руска литература, ги намирам за доста информативни.

Самата сюжетна линия е многообразна смес (изкушавам се да я нарека „постмодерен колаж“) от фентъзи, sci-fi, политическа сатира, митология и дори философия. Вампирът Рама „губи“ любимата си Хера, която става Велик прилеп (нещо като местен главен вампир в йерархията) и приема божественото име Ищар, както всички преди нея. Подобна метаморфоза на пръв поглед не й позволява повече да изпитва човешки радости (включително любов), но съзнанието на висшите вампири функционира на доста по-различно ниво от човешкото и това постепенно е все по-подробно разкрито и обяснено в романа. Рама е избран от новата Ищар за „гмуркач“ (или Кавалер на нощта, известен още като вергилий) – изключително престижна длъжност, която го изпраща да придружава мъртвите (потенциални) носители на вампирското червейче в мозъка през отвъдното (лимбо) и да подсигурява прераждането им. Той е избран за длъжността, защото в лимбо може да се среща с Хера. Тези срещи обаче не му доставят удоволствието, за което е копнеел, а започват да провокират младия вампир към размисли, анализи и оценки на света, в който и той самият съществува. Сълзлива любовна история тук няма как да намери място. Пелевин дори сатиризира и иронизира любовното чувство като често показва колко нетрайно и безсмислено е то.

Героите са „свръхчовеци“ (в смисъл, че са над хората като йерархия в хранителната верига, въпреки че и заигравката с ницшеанското възприятие на страданието присъства осезаемо). Те носят имена на древни богове и цитират модерни философи, като обаче през цялото време се ръководят от вампирски порядки, запазени от хилядолетия. Претендират, че са носители на мъдростта, но баблосът, който е техният вид наркотик и амброзия, всъщност е създаван от човешкото страдание. То, а не кръвта, е вампирската храна. Нещастието сред хората дава мощ на вампирите. Тъй като то е безконечно, тяхната власт е вечна. Просто и логично. Дали? Дори за мен е ясно, че тук не важи нито „простото“, нито „логичното“, а Пелевин си прави умела подигравка с всичко – литература, философия, търсене на смисъла, западен шовинизъм, руски национализъм и, най-вече – повсеместно оглупяване и зависимост към новите технологии, които провокират постоянно "лайкване" на безсмислици.

„Дискурсът трябва да бъда максимално прост. Защото хората са все по-глупави. А виж, гламурът трябва да е все по-сложен, понеже колкото са по-глупави те, толкова по-взискателни стават.“ (143)

Хапливи саркастични коментари, сравнения и критики съм политиката на Русия и конкретно към Путин придават на романа сатирично звучене.  Авторовата позиция е ясно разграничима и многократно заявявана:

„- Ти винаги се страхуваш – отвърна дълбокомислено тя, - защото си израснал в полицейска държава“ (91).

„А Русия силно изостава от цивилизацията.“ (145)

„Руският живот е зловещ – каза тъмнината.“ (164)

„Русия не е в състояние да създаде нито един ударен симулакрум, способен да се конкурира на информационното бойно поле с чуждестранните образци …“ (238)

„Главната задача на руската държава не е да обогатява чиновника. Тя е в това да направи човешкия живот непоносим.“ (252)

Западняците (особено американците) също са осмивани и критикувани поради прикритата си жестокост, която се опитват да маскират като хуманизъм.

Страданието, с което вампирите се захранват, има различен културен код, а руското страдание е специфично, според автора. То е по-зловещо по отношение на физическите мъки и немотията, но на фона на духовното опустошаване, което настъпва при американския метод, наречен American Dream, изглежда по-поносимо. Великият вампир (двигател на целия този свят) е определен като „чудовищен, безкраен водовъртеж“.  Силите на ада получават от вампирите „богати грешници“ (267), с чието съзнание да се захранват, а в замяна на това същите тези сили не възпрепятстват носителите на магическия червей да се прераждат. Получава се нещо като взаимна симбиоза, в която  не се знае точно кой каква роля изпълнява, но човекът обикновено е жертва. Вампирите използват съзнанието му и го манипулират от векове, дори хилядолетия. Но цялата система от различни енергии и техните трансформации е изключително сложна и неподлежаща на дефиниране. Както и самото страдание като феномен на съзнанието е трудно обяснимо като негова необходимост. Пелевин вижда страданието като непостижимост на щастието, което пък от своя страна не може да бъде постигнато заради човешката ненаситност. Тази ненаситност е насадена от вампирите. Те вероятно са нашите демони, които не ни оставят да използваме пълноценно мозъка си.

А демоните на младия Рама са жените. Неуспехите му сред тях се дължат преди всичко на незнанието му за света, към който принадлежи и неговите порядки. Той многократно е подмамван от трансформираната Ищар да й изневерява, с което се предполага, че й доказва човешката подлост. 

Разминаването между половете обаче изобщо не е централен мотив в романа – даже напротив. Императорът на вампирите – Батман Аполо XIII е едновременно мъж и жена. Като цяло езикът на любовният (и джендър) дискурс е дори вулгарен и безцеремонен на моменти. В това е едно от достойнствата на този роман. Изобщо не се стреми да бъде харесван, а дори се опитва да скрие архетипите и културните си препратки. Рама постоянно бърка заглавия и цитати от руски творци и ги приписва на грешни автори, а Софи се опитва чрез тях да влезе в неговия културен код – общуването между двамата не се случва нито през руската литература, нито през англицизмите и целите изречения на английски език, с които романът изобилства.

Пелевин не се церемони с нищо. Сякаш директно те удря по главата със собствената ти глупост и непрозорливост. И после се питаш как може да не си мислил за мястото си в света, ролята на страданието и пускането по течението с посредствения керван на поредната партида души, произвеждащи баблос. Но той не се спира само върху трансцедентни въпроси за същността на битието, а смело сатиризира всичко наред. Особено ясно на мушката му пада литературната критика, която поне на две места охулва:

„Но всъщност какво означава „литературни достойнства“? Нещо, което се определя в литературните кръгове? И трябва да се съобразяваме с мнението на пошли, грозни и завистливи хора за това какви комбинации от думи са естетически съвършени?“ (188)

„ така се наричат фалшиво нелепите и неотговарящи на нищо в реалността образи на „хора“, които според дебилната човешка теория на литературата трябва да бъдат създавани, за да могат книгите да бъдат предсказуеми, фалшиви и достъпни за мнението на критиката – и в никакъв случай да не ги чете някой друг“ (387)

Като ироничен отглас на тези цитати звучи фактът, че самият роман е доста „висока топка“ и няма как да бъде четен от всички, защото, както още в началото става ясно, за осмислянето му е необходима определена литературна култура. Нещо, което аз самата не мога да определя дали притежавам в достатъчна степен. Предположението ми се потвърждава и от финала на романа: „Но за повечето хора това е прекалено сложно. Вампирът не се стреми да им обясни всичко докрай. Може би само да поизплаши най-умните.“

Романът не се опитва да обясни всичко до край, нито дори до средата, ако мога да си позволя да перифразирам горния цитат. Той се стреми да сръчка читателя и да го накара да мисли преди да се смее. Това обаче не пречи да оценим чувството за хумор на Пелевин и способността да се надсмее над неадекватностите, които съзира в държавата си и в света като цяло. Преодоляването на налаганите отвън рамки, независимо дали става въпрос за национални, социални, културни или сексуални такива, винаги заслужава адмирации. Пелевин руши границите със замаха на своя герой Озирис. Подобно на него ни оставя и диря в тъмнината, която можем да последваме. От нас обаче зависи дали ще се преборим с демоните, които ще срещнем по пътя.



* Пиратски превод на Empire V има в блога на

Embec

   http://embec-pelevinpiratskiprevod.blogspot.bg/2007/10/empire-v.html