Кучетата си лайкват, керванът си върви (докато чета "Батман Аполо" на Виктор Пелевин)

„За какво е тази книга? За мъката, суетата, страданията и непостоянството, за илюзиите и измамите и най-важното – за това, че няма на кого да се жалваш.“ (386)

„Батман Аполо“ с подзаглавие „Свръхчовек – това звучи гордо!“ е един много провокативен литературен експеримент.

Романът е продължение на непревеждания на български „Еmpire V” *  , където са въведени героите и обяснено попадането на главния ни персонаж – вампира Рама – в свръхчовешкия (вампирски) свят. Авторът е ексцентричният руснак Виктор Пелевин, който не обича да дава интервюта и да говори за работата си, но за сметка на това пише достатъчно подробно за нея, стига четящият да има желание наистина да се поглавоблъска върху привидно увлекателния сюжет и да се "гмурне" в дълбините на романовите пластове.

Първото изречение на романа (след многозначителния цитат на Дракула, използван за епиграф)   заявява претенции за различност: „Всичко, което знаете за вампирите, е лъжа.“ Още с него авторът регламентира своя съвсем нов прочит на една силно експлоатирана тема в литературата през последните десетилетия. Този акт вероятно цели отблъскването на почитателите на тийн вамп вълната, отприщена от Стефани Майър, или пък дори от феновете на кръвожадните герои на Ан Райс. Те определено няма да открият нищо подобно в този роман, който е по-скоро един шедьовър на интелектуалното безумие с постмодернистичен привкус.

Препратката към предишния роман - „Еmpire V” налага и определени разяснения за читателите, които не са запознати с фундаментални понятия от вампирския свят. Според някои тези първи страници не са сред най-приятните за четене, но аз,  като човек, който за първи път чете Пелевин и има крайно ограничена представа за съвременната руска литература, ги намирам за доста информативни.

Самата сюжетна линия е многообразна смес (изкушавам се да я нарека „постмодерен колаж“) от фентъзи, sci-fi, политическа сатира, митология и дори философия. Вампирът Рама „губи“ любимата си Хера, която става Велик прилеп (нещо като местен главен вампир в йерархията) и приема божественото име Ищар, както всички преди нея. Подобна метаморфоза на пръв поглед не й позволява повече да изпитва човешки радости (включително любов), но съзнанието на висшите вампири функционира на доста по-различно ниво от човешкото и това постепенно е все по-подробно разкрито и обяснено в романа. Рама е избран от новата Ищар за „гмуркач“ (или Кавалер на нощта, известен още като вергилий) – изключително престижна длъжност, която го изпраща да придружава мъртвите (потенциални) носители на вампирското червейче в мозъка през отвъдното (лимбо) и да подсигурява прераждането им. Той е избран за длъжността, защото в лимбо може да се среща с Хера. Тези срещи обаче не му доставят удоволствието, за което е копнеел, а започват да провокират младия вампир към размисли, анализи и оценки на света, в който и той самият съществува. Сълзлива любовна история тук няма как да намери място. Пелевин дори сатиризира и иронизира любовното чувство като често показва колко нетрайно и безсмислено е то.

Героите са „свръхчовеци“ (в смисъл, че са над хората като йерархия в хранителната верига, въпреки че и заигравката с ницшеанското възприятие на страданието присъства осезаемо). Те носят имена на древни богове и цитират модерни философи, като обаче през цялото време се ръководят от вампирски порядки, запазени от хилядолетия. Претендират, че са носители на мъдростта, но баблосът, който е техният вид наркотик и амброзия, всъщност е създаван от човешкото страдание. То, а не кръвта, е вампирската храна. Нещастието сред хората дава мощ на вампирите. Тъй като то е безконечно, тяхната власт е вечна. Просто и логично. Дали? Дори за мен е ясно, че тук не важи нито „простото“, нито „логичното“, а Пелевин си прави умела подигравка с всичко – литература, философия, търсене на смисъла, западен шовинизъм, руски национализъм и, най-вече – повсеместно оглупяване и зависимост към новите технологии, които провокират постоянно "лайкване" на безсмислици.

„Дискурсът трябва да бъда максимално прост. Защото хората са все по-глупави. А виж, гламурът трябва да е все по-сложен, понеже колкото са по-глупави те, толкова по-взискателни стават.“ (143)

Хапливи саркастични коментари, сравнения и критики съм политиката на Русия и конкретно към Путин придават на романа сатирично звучене.  Авторовата позиция е ясно разграничима и многократно заявявана:

„- Ти винаги се страхуваш – отвърна дълбокомислено тя, - защото си израснал в полицейска държава“ (91).

„А Русия силно изостава от цивилизацията.“ (145)

„Руският живот е зловещ – каза тъмнината.“ (164)

„Русия не е в състояние да създаде нито един ударен симулакрум, способен да се конкурира на информационното бойно поле с чуждестранните образци …“ (238)

„Главната задача на руската държава не е да обогатява чиновника. Тя е в това да направи човешкия живот непоносим.“ (252)

Западняците (особено американците) също са осмивани и критикувани поради прикритата си жестокост, която се опитват да маскират като хуманизъм.

Страданието, с което вампирите се захранват, има различен културен код, а руското страдание е специфично, според автора. То е по-зловещо по отношение на физическите мъки и немотията, но на фона на духовното опустошаване, което настъпва при американския метод, наречен American Dream, изглежда по-поносимо. Великият вампир (двигател на целия този свят) е определен като „чудовищен, безкраен водовъртеж“.  Силите на ада получават от вампирите „богати грешници“ (267), с чието съзнание да се захранват, а в замяна на това същите тези сили не възпрепятстват носителите на магическия червей да се прераждат. Получава се нещо като взаимна симбиоза, в която  не се знае точно кой каква роля изпълнява, но човекът обикновено е жертва. Вампирите използват съзнанието му и го манипулират от векове, дори хилядолетия. Но цялата система от различни енергии и техните трансформации е изключително сложна и неподлежаща на дефиниране. Както и самото страдание като феномен на съзнанието е трудно обяснимо като негова необходимост. Пелевин вижда страданието като непостижимост на щастието, което пък от своя страна не може да бъде постигнато заради човешката ненаситност. Тази ненаситност е насадена от вампирите. Те вероятно са нашите демони, които не ни оставят да използваме пълноценно мозъка си.

А демоните на младия Рама са жените. Неуспехите му сред тях се дължат преди всичко на незнанието му за света, към който принадлежи и неговите порядки. Той многократно е подмамван от трансформираната Ищар да й изневерява, с което се предполага, че й доказва човешката подлост. 

Разминаването между половете обаче изобщо не е централен мотив в романа – даже напротив. Императорът на вампирите – Батман Аполо XIII е едновременно мъж и жена. Като цяло езикът на любовният (и джендър) дискурс е дори вулгарен и безцеремонен на моменти. В това е едно от достойнствата на този роман. Изобщо не се стреми да бъде харесван, а дори се опитва да скрие архетипите и културните си препратки. Рама постоянно бърка заглавия и цитати от руски творци и ги приписва на грешни автори, а Софи се опитва чрез тях да влезе в неговия културен код – общуването между двамата не се случва нито през руската литература, нито през англицизмите и целите изречения на английски език, с които романът изобилства.

Пелевин не се церемони с нищо. Сякаш директно те удря по главата със собствената ти глупост и непрозорливост. И после се питаш как може да не си мислил за мястото си в света, ролята на страданието и пускането по течението с посредствения керван на поредната партида души, произвеждащи баблос. Но той не се спира само върху трансцедентни въпроси за същността на битието, а смело сатиризира всичко наред. Особено ясно на мушката му пада литературната критика, която поне на две места охулва:

„Но всъщност какво означава „литературни достойнства“? Нещо, което се определя в литературните кръгове? И трябва да се съобразяваме с мнението на пошли, грозни и завистливи хора за това какви комбинации от думи са естетически съвършени?“ (188)

„ така се наричат фалшиво нелепите и неотговарящи на нищо в реалността образи на „хора“, които според дебилната човешка теория на литературата трябва да бъдат създавани, за да могат книгите да бъдат предсказуеми, фалшиви и достъпни за мнението на критиката – и в никакъв случай да не ги чете някой друг“ (387)

Като ироничен отглас на тези цитати звучи фактът, че самият роман е доста „висока топка“ и няма как да бъде четен от всички, защото, както още в началото става ясно, за осмислянето му е необходима определена литературна култура. Нещо, което аз самата не мога да определя дали притежавам в достатъчна степен. Предположението ми се потвърждава и от финала на романа: „Но за повечето хора това е прекалено сложно. Вампирът не се стреми да им обясни всичко докрай. Може би само да поизплаши най-умните.“

Романът не се опитва да обясни всичко до край, нито дори до средата, ако мога да си позволя да перифразирам горния цитат. Той се стреми да сръчка читателя и да го накара да мисли преди да се смее. Това обаче не пречи да оценим чувството за хумор на Пелевин и способността да се надсмее над неадекватностите, които съзира в държавата си и в света като цяло. Преодоляването на налаганите отвън рамки, независимо дали става въпрос за национални, социални, културни или сексуални такива, винаги заслужава адмирации. Пелевин руши границите със замаха на своя герой Озирис. Подобно на него ни оставя и диря в тъмнината, която можем да последваме. От нас обаче зависи дали ще се преборим с демоните, които ще срещнем по пътя.



* Пиратски превод на Empire V има в блога на

Embec

   http://embec-pelevinpiratskiprevod.blogspot.bg/2007/10/empire-v.html

Явлението Юнасон (или как не скочих през прозореца и се научих да го чета, без да убивам ближния)

Така се случи, че прочетох трите романа на Юнасон в рамките на по-малко от шест месеца. Въпреки това все още не мога да кажа дали харесвам стила му. Факт е обаче, че нещо не ми позволява да оставя негов роман недочетен, колкото и смесени чувства да провокират в мен творбите му. Ще се опитам да си подредя някои основни белези на неговия стил, както и основни тенденции в романите му.

Кой е този автор и какво пише?

 

Юнас Юнасон (както го изписват на български, или Jonas Jonasson ) е шведски журналист, пренасочил се към писане на романи. На 6 юли има рожден ден и тази година (2016) става на 55. Вероятно журналистическата му кариера е спомогнала за изграждането на интересния му художествен език, който едновременно е не особено сложен, но изпълнен с хапливи сатирични подмятания и откровени подигравки с глупостта и манията за величие. Или, иначе казано, с думи прости той бистри ту световната политика (в „Стогодишният старец“), ту расовата и етническа дискриминация („Неграмотното момиче“), ту клерикалните самозабравяния („Убиеца Андерш“). Парадоксално е, че както езикът, така и героите му са най-обикновени на пръв поглед, но начинът, по който авторът завихря събитията около тях ги прави изключителни. Трудно ми беше (и може би все още ми е трудно) да свикна с разпознаваемия му стил, в който той „сваля“ на земята всякакви исторически, политически (и религиозни?) величия и представя ключови за човечеството събития (например създаването на атомна бомба, която явно му е любимо, защото го има в първите му два романа) като резултат от случайно стечение на обстоятелствата (обстоятелства, в които активно участват неговите „обикновени“ герои). Авторът Юнасон със сигурност има богато въображение, но то е подплатено с поглед не само върху историята, но и върху философията, социологията, психологията и дори религията като елемент от всичко изброено дотук. Този уникален стил обаче печели колкото привърженици, толкова и критици.

            Основното несъответствие между очаквано и предлагано е закодирано още в анотацията на гърба на романите, където на читателя се обещава „комедия“, „смях до сълзи“ и т.н., без да се уточнява че от цялата комедийна палитра тук преобладава сатирата, а смехът (ако изобщо се стигне до него) е през сълзи, а не до сълзи. Всъщност тези романи са част от хумористично-сатиричната литература, но политическата им ангажираност ги прави по-различен тип комедия от широкото разбиране за такава. Същевременно този жанр дава на автора свободата да си „фантазира“ каквото пожелае (и не мога да не отбележа, че именно това фантазиране ми дойде в повече още при "Стогодишният старец“). Сатирата умело си служи с парадокси, за да „хапе“ по забележителен начин , но дръзкият журналистически език не се свени да премине границата, с което постоянно стои на ръба на художествената литература и аха да падне в журналистическата смесица от фейлетон и памфлет. Тази комбинация от журналистика и фикция обаче прави Юнасон това, което е – неоспоримо име в съвременната литература. Независимо дали го харесваме или не, ние не можем да отречем присъствието му сред най-четените и превеждани европейски автори. 

А ето как го прочетох аз:

„Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ (The Hundred-Year-Old Man Who Climbed Out of the Window and Disappeared)

В деня на своята стогодишнина Алън Карлсон решава да избяга от старческия дом, в който живее. Той прави това през прозореца (както е видно и от заглавието) и се впуска в „приключения“, които включват поне две убийства и редица по-дребни престъпления. Повествованието е прекъсвано от ретроспективни глави, в които Алън се връща към миналото си (затова вероятно някои хора погрешно го свързват с Уве на Бакман). Това минало обаче е колкото необикновено, толкова и абсолютно лишено от връзка с реалността, поради което звучи чак инфантилно. Оказва се, че Алън е ключова фигура за повечето събития в Европа около Втората световна война, познава се с повечето световни лидери и е в приятелски отношения с американския президент. Той обаче (както вече стана характерно за Юнасон) не е протагонист, а антагонист, защото поведението му кара читателя откровено да не го харесва. Ако приемем, че всички „световни“ измислици целят да изобличат политиката като игра на глупаци и празнословци, наличието на небивалици не се изчерпва само с това. Компанията около стогодишния старец се увеличава, а слоницата, която отглеждат като домашен любимец, изиграва важна роля за спасението им от въоръжен преследвач. Той е по петите на Алън защото  дядото е откраднал (непреднамерено, но и без да мисли да го връща) куфар с пари. Последният гвоздей в творбата, който най-сетне успя да ме разсмее, беше, че след като по-рано разбираме, че въпросният Алън е бил лишен от потентността си по медицински път по време на престоя си в психиатрична клиника и цял живот не е поглеждал жена (защото няма физически потребности от този тип) успява, на възраст от сто години, да прави секс (с жена). Всякакъв по-нататъшен коментар за този роман е излишен.

След като помислих, че може би смехът се е изгубил при превода и съжалих, че не владея шведски, реших да чета останалите два романа на английски, само за да установя, че проблемът ми явно не е езиков. Момичето, което незнайно защо е дефинирано от автора като „неграмотно“ ( но англо-говорящите го превеждатThe Girl Who Saved The King Of Sweden) се оказа малко по-симпатичен персонаж от дядката Алън (вероятно заради съжалението към нея след бруталната сцена с детски труд от първите страници на творбата). В интерес на истината този роман най-много се доближи до моя вкус (ако изобщо мога да „харесам“ юнасоновския стил някога). Южноафриканското момиченце Номбеко успява да се измъкне от мизерията в гетата на ЮАР през 70-те години и след поредица от вече типичните „случайности“ като служба при най-титулувания (и глупав) инженер, запознанство с бъдещия президент на Китай и установяване на факта, че е гениална и може не само да смята, но и да стане полиглот, тя се озовава в Швеция заедно с нелегално създадена и никому неизвестна атомна бомба, която между другото съхранява в дома си около 20-тина години. Междувременно си намира официално несъществуващо гадже с не по-малко чалната история от нейната и заедно с брат му близнак (опитващ се да изпълни завета на покойния си баща за отмъщение върху краля на Швеция) се забъркват в още по-голяма каша отколкото си представят. Естествено и тук нещата свършват повече от благоприятно, а журналистите, политиците, агентите на Мосад и, естествено, полицията са изобличени като бездарни, некадърни и абсолютно некомпетентни. Тук сатирата наистина може да бъде забавна, но смехът продължава да е през сълзи. Въпреки това обаче, трябва да призная, че този е любимият ми роман на автора до момента.

Последната творба на Юнасон  се нарича „Убиеца Андерш и неговите приятели (и някой и друг неприятел)“. (Hitman Anders and the Meaning of It All)  Въпросният убиец (излизащ от затвора за около трети път) среща двама повече от необикновени персонажи – рецепционист от обеднял род на коневъди и протестантска свещенослужителка, които измислят няколко бизнес стратегии, свързани с не особено умния си „приятел“ Андерш. Той трябва да чупи ръце и крака, а те прибират процент от печалбата и всички живеят щастливо, докато Убиеца не „открива“ Бог и не решава да направи обрат в живота си и да стане добродетелен. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но така или иначе решението му полага основата на поредния водовъртеж от абсурдни ситуации, преследвания, надлъгвания и разминавания на косъм. Почти като в детска игра на някой компютърен нърд. Този трети роман направо унищожава църковната институция като изобличава несъвършенствата й по комичен, но и доста адекватен начин. Самият факт, че Убиеца основава своя църква и привлича някакви последователи е достатъчно впечатляващ. Развитието на събитията обаче вече е предвидимо, следвайки логиката на автора от предишните два романа.

Защо читателите го харесват?

Знайно е, че комедията е поставена сред „ниските“ жанрове още от създаването си. Тя цели предизвикване на присмех от недостатъците у другите, които считаме за по-нисши от себе си. Така поне са смятали древните гърци. Нортроп Фрай пък вижда жанра като отричане на „старите“ във всеки аспект от страна на „младите“, които им се подиграват чрез комедията. При Юнасон обаче сатирата и иронията са много силни, което привлича почитатели. Истината е, че освен любовни романи и фантастични щуротии, съвременното общество има нужда и от сатирични „хейт“ романи. Не мога да си обясня по друг начин желанието да четеш за герои, които мразиш, и в повечето случай да няма нито един, с когото да можеш да се отъждествиш, или на когото да симпатизираш. Похвално е обаче чувството за ирония и самоирония на автора. Той успява да намери баланса и неслучайно творбите му се превръщат в бестселъри. Интересно ми беше да ги прочета и да се срещна с неговия стил, който продължава да доказва, че може да се пише добре и по един доста неконвенционален начин.

"Медальонът" в националната ни памет

"- Кажи ми, Станиславе, какво е свободата? – попита Гаврил." (376, т.1)

„- Ето това е свободата – проумя Никола. – Тя не е пари или власт. Тя е простор за душата.“ (395, т.2)

      С романа си „Медальонът“ филологът Галина Златарева успява да представи събитията около и след Априлското въстание по интересен и завладяващ начин, като през цялото време се придържа към достоверни източници и документирани факти. Романът й е следствие от мащабно изследване на исторически извори, социологически проучвания и публикации, които тя успява да свърже в един завладяващ разказ за копнежа към свободата и огъня в сърцата, който този копнеж разпалва. Роман за мечтите и идеалите на възрожденските българи, които скоро след Освобождението вече звучат наивно, а цинизмът на съвремието ни ги превръща във вълшебни приказки.

        Творбата проследява три основни сюжетни линии, като всяка от тях допълва останалите и помага за изграждането на по-пълноценна художествена (и историческа) картина. Самото заглавие на романа насочва към медальон, поръчан от франта Гаврил Хлътев за коня му. Този „вълшебен“ предмет успява по някакъв мистериозен и неразкрит начин да свърже сюжетната линия на живота на бъдещия апостол с тази на битието в България през първото десетилетие на 21. век – около 130 години след героичната гибел на водача на Априлското въстание. Според мен този медальон е по-скоро символ на непреходното, на повика на кръвта и наследството, което човек оставя след себе си. Затова и мистерията около последния му притежател не е най-важната загадка, която романът поставя. По-интересно е авторовото решение американец да бъде представен като единствен борец за правда в корумпираното и разпадащо се отвътре българско (политическо) общество. Тук долавям една сатирична нотка, която сякаш показва, че ние отново не сме способни сами да се справим с потисниците си и американският журналист (както навремето Макгахан) е единственият, който може да изобличи зверствата по нашите земи пред света. С тази тънка разлика, че зверствата през 21.век не са причинявани от поробителя, а от алчност, злоба и дълбока липса на морални ценности. Битката срещу тях от страна на шепа хора, отказали се (засега) от емиграция студенти, е неравностойна и почти героична. Проследявайки двете сюжетни линии виждаме парадоксален сблъсък между героичното минало и трагичното настояще, в което обаче продължава да тлее искрица надежда, неугаснала след векове разруха, сякаш на инат. Или пък може би тя е останала като тлеещ спомен от огъня на водачите, в който те не само изгарят, но и успяват да увлекат всички българи, пробудили се от робския си сън.

      Съвременната сюжетна линия ми се струва пропита от безнадеждността на битието ни, изпълнено с апатия, чалга и безропотно преклонение пред силните на деня. Това усещане остава, въпреки появата и действията на достойни герои като Ели, Атанас Николов и криминалиста Хари, които до последно се борят за справедливост. Склонна съм да определя тази своя перцепция като страничен ефект на обремененото съзнание и да допусна, че човек, който не живее в държава, в която властимащите са простаци, продажници и наглеци, би възприел наличието им като оптимистичен поглед към по-светло бъдеще. Вероятно идеята на тази съвременна сюжетна линия е да покаже, че паметта ще устои и подвигът не ще бъде забравен.

     Две от сюжетните линии са ситуирани в миналото. Тази за живота на Бенковски е изведена като главна (не само заради заглавието на романа), но в нея има и много фикция, тъй като за една част от живота на този велик българин се знае малко или направо нищо. Основният източник на фактите са Записките на Захари, които в някои страници направо са цитирани от авторката. Това обаче не пречи да бъде изграден един легендарен образ на Бенковски, който трайно се загнездва в съзнанието на читателя и той продължава да диша и живее с него дори след финала на романа. Крайният резултат показва майсторството на един разказвач, какъвто безспорно е Златарева. Трансформацията на Гаврил Хлътев в Георги Бенковски е представена чрез дълбок психологизъм и постепенно себеосъзнаване от страна на протагониста. Пътят, който той извървява от повдигането на въпроса „- Кажи ми, Станиславе, какво е свободата?“ (376, т. 1) до осъзнаването си като народен водач е изпълнен с въпроси, към чиито отговори самият герой непрестанно се стреми.  Той през цялото време сякаш гори в някакъв огън, който не му позволява нито да се откаже, нито да покаже слабост„, Георги Бенковски сам тръпнеше от възбудата на първите битки в живота си, опиянен от многобройността на въстаническите сили, които се бяха вдигнали и го следваха. Щеше ли да има сили да понесе отговорността и надежда, която толкова много хора възлагаха на него? Кога той е командвал сражения, че да разчита все на победи? Кога е кроил стратегии, че да не сбърка? Кога е стоял начело на цяла армия? Начело на цял народ, тръгнал към свободата си?“ (195, т. 2) Неговите лични терзания обаче не са документирани никъде. Авторката има възможност да изгради образа му такъв, какъвто повечето българи си го представят: нестихващ, неспящ, непреклонен и неуморен, готов на всичко за постигане на идеала си. Той успява за запали искрата и да увлече в огъня всички, които среща. В по-късен етап, към края на творбата, авторката ни пренася в момента, когато по стара традиция бащата на Гаврил е трябвало да хвърли пъпа му някъде, за да повлияе на съдбата му. Увлечен в свои дела, търговецът Грую не забелязва, че хвърля пъпа на сина си в огъня и по този начин предопределя съдбата му. Легендата за войводата Бенковски се сдобива с още един щрих. За да остане вечна в националната ни памет.

      На фона на всички вълнения в българските земи (както под турско, така и под "министерско робство") Златарева повдига завесата на европейската политическа сцена от втората половина на 19. век. Именно тази сюжетна линия звучи изключително достоверно и показва глобалната незначителност на националните ни борби. Те са използвани от кукловода Бисмарк като етюд от собствената му пиеса за политическо величие и надмощие над цяла Европа. Политиката е една безкрайна задкулисна игра, в която няма абсолютни победители, но има много излъгани. Нашата участ все още е да бъдем точно сред тях.

     Романът е впечатляващ със своята всеобхватност и внимание към детайла. Авторката е положила усилие не само да представи основните фигури в България и в Европа, обвързани с Априлското въстание и Освободителната война, но и да ги покаже в човешки облик, по-близък до читателя от снимките в учебниците по история. Златарева вмъква и герои като Али и Мурад (Никола), с които показва, че етносът не е преграда, която да пречи на трезвата преценка за справедливост.

В главата от втория том „Аз съм човек“ е проследено нравственото осъзнаване на мюсюлманина Али, който не може да остане безучастен свидетел на зверствата, извършени от турския башибозук върху мирното българско население. Описанието на тези зверства със средствата на художествената литература ги прави още по-чудовищни и читателят ги съпреживява през разказите на различните жертви. Един учебник по история не може да въздейства по този начин. „Бай Кочо застреля жена си и детето си и сам се уби. Мама плачеше, защото нямаше кой нас да застреля.“ (308, т.2) Отделено е място и на журналиста Макгахан, както и на американския консул Скайър, които първи отиват в Батак и описват всичко, което виждат. По този начин се сбъдват думите на Бенковски, че раната, която е отворил в сърцето на "тирана" няма да зарасне. 

        От скромния си читателски опит с исторически романи знам, че особено когато са български, те подлежат на безумни полемики и противоречиви оценки. Както всъщност се случва и с историята ни, на която в училище се отделя все по-малко място. А колко лесно е всъщност младите хора да бъдат завладени от един прекрасен роман като „Медальонът“, стига да пожелаят да го прочетат.