За дързостта да се изкачваш "Нагоре по стълбата, която води надолу"

„Как можеш да четеш книга за собствения си живот?“ – този въпрос ми бе зададен, докато се забавлявах с произведението на Бел Кауфман „Нагоре по стълбата, която води надолу“ (ИК „Еднорог“, 2014) и ме накара едновременно да се усмихна и натъжа. Между смеха и сълзите всъщност се развиват действията и в книгата, и в „реалния“ училищен живот, който е представен изключително достоверно. Написан през далечната 1965 година, този роман (условно го категоризирам като роман, но за мен това си е по-скоро психологически очерк и изследователско проучване) поставя проблемите на образователната система от нашето време, защото те явно са непреходни, вечни и (както ни учеха едно време да пишем в литературните си есета) универсални.

За незапознатите със същността на училищната администрация читатели тази книга е вид пародия, роман на абсурда или нонсенс. За учителите обаче е абсолютно достоверно отражение на работната атмосфера, отношението и проблемите, пред които ежедневно се изправяме. Основният конфликт е породен от чудовищното разминаване между подготовката, която университетът дава на младата учителка Силвия Барет за педагогиката и преподавателската дейност, и реалността, пред която се изправя попадайки в училище. Педагогическите теории и вдъхновяващите прокламации за ролята на учителя се оказват предимно с пожелателен характер, особено в училището, в което героинята на Кауфман попада. Там учениците са изоставащи, семействата им – проблемни, а мотивацията за работа напълно отсъства. Материалната база се разпада, медицинската сестра няма право да дава лекарства, всяка административна наредба противоречи на предишната, а учениците мразят учителите си, които пък от своя страна ги презират. В този омагьосан кръг обаче мис Барет успява да открие своето призвание и да даде каквото може от себе си на учениците, напук на всички неблагоприятни обстоятелства и препятствия.
Заглавието на романа е заявление за абсурда на буквоядите и безсмислените наредби. То е разяснено от авторката в предговора: „Заглавието, което избрах накрая, е взето от самата книга – от бележка на административния директор с нейния дребнаво заядлив тон: „Задържан от мен за нарушение на правилата:изкачва се нагоре по стълбата, която е само за слизане“. Това заглавие обаче може да бъде интерпретирано и като метафора на училищния живот, в който ако си позволиш да мислиш и да се „изкачваш“, биваш остро порицаван, независимо дали си ученик, или учител.
Опитът на авторката служи като основа на тази книга, а историята на написването и преиздаването й може да бъде прочетена в предговора. Въпреки че произведението е фикционално, в него могат да бъдат открити много точни имитации на училищни наредби, планове и наблюдения на уроци, същност на родителските срещи (единственото по-безсмислено нещо от противоречащите си наредби), извадки от ученически съчинения и вътрешноучилищна кореспонденция.Бел Кауфман е подредила и изрекла всичко онова, което учителите мислим, още преди половин век. Удивително е как някои неща никога не се променят, но най-вече любовта към нелеката професия, която доброволно си избираме. И продължаваме да се катерим нагоре, дори по стълбата, която води надолу.

"Тормоз в училище. Насилникът, жертвата и наблюдателят" - проклятието, с което всички живеем

Ученик уби друг ученик в Борисовата градина посред бял ден. Две момичета убиха своя съученичка в дома й в Пловдив. Момче на 15 години уби 11-годишно момиче в Бургас. Тези три примера са само малка част от действителността у нас през последните 15 години. Защо агресията ескалира всеки ден и могат ли учителите и училищната институция да направят нещо по въпроса? Търсейки отговор на това свое питане, открих книгата на Барбара Колоросо „Тормоз в училище“ (ИК „Софтпрес“, 2017). Това изследване би трябвало да се нареди сред задължителната училищна документация, за да може в парадоксалния свят на наредбите и ДОИ-тата да присъства поне един смислен и полезен компонент. За разлика от споменатата бумащина обаче (в която всички затъваме и съвсем скоро ще се удавим в безсилието си) тази книга е полезна, практически подплатена с примери (абсолютно релевантни и на българската съвременна действителност) и съвети, даващи възможност на всички нас – родители, учители и изобщо цялата (лицемерно) загрижена общественост да погледне отстрани и осмисли света, в който живеят учениците. Разминаването между представата на възрастните за него и истината е колосална, но често пъти остава неосъзната. Училището се превръща в място, което задава модел на насилие и предлага роля на всеки ученик. Тази роля често продължава да бъде играна и след завършването като рефлектира в обществото и става причина за заглавията в черните хроники, които ежедневно четем, цъкаме с език и се надяваме на нас да не ни се случва. То обаче се случва. На нас. Защото ние сме обществото.

Изследването на авторката е проведено в САЩ в продължение на десетилетия и показва моделите на тормоз в училище, които по мое мнение са почти еднакви във всички западни общества, включително нашето. Книгата е разделена на две части – в първата се изясняват причините и моделите на тормоза в училище, както и трите основни роли, които участниците в него поемат: насилник, жертва и наблюдател. Училището е определено като театър, в който се разиграва една и съща трагедия – жертвата е нарочена от насилника поради своето различие, слабост или изолираност. Насилникът има сериозни проблеми, които се опитва да прикрие, тормозейки привидно по-слаби жертви. Наблюдателите могат да бъдат няколко вида, но общото между тях е, че не се намесват и позволяват на насилника да се чувства всемогъщ, а жертвата – заслужаваща „наказанието“ си. В тунела обаче може да се появи и светлина в лицето на някой смелчага, опълчил се с цената на собствената си сигурност срещу неправдата. Историите в книгата са десетки, взети са от реалния живот (дори не само от училище – има примери и от работна среда с възрастни хора), но в повечето случаи наистина се развиват по модела на трагедията – завършват с нещастие: самоубийство или масово убийство (когато след години тормоз жертвата става насилник). Психологическите профили и на трите вида участници са много достъпно обяснени, както и причините тези роли да съществуват. За мой ужас учителят обикновено е в ролята на наблюдател, но понякога може да бъде и насилник, дори без да е имал това намерение. Защо изобщо съществува такъв проблем?

От една страна самите учители у нас са потискани от прекалено много външни фактори, които няма смисъл да изброявам. Много от тях изобщо не считат повечето прояви на агресия между учениците за нещо нередно. Други наистина не ги забелязват, докато не стане късно. Трети пък често бъркат тормоза с конфликт (случвало се е и на мен) и подхождат към него по абсолютно погрешен начин. За своя собствен близо десетгодишен опит като учител открих много полезна информация в тази книга. Част от нея, например, е изследването с горилата, описано в „Горилите сред нас“ (144):
„През 1999 г. Даниъл Симънс и Кристофър Чабрис провеждат изследователски проект, по време на който участниците трябва да гледат седемдесет и пет секундно видео, озаглавено „Горилите сред нас – постоянна непреднамерена слепота за динамични събития“. Във видеото два отбора – едните облечени в бяло, другите в черно, си подават две баскетболни топки. Участниците в проучването трябвало да преброят колко пъти се подава топката между играчите от един отбор. На около четиридесет и петата секунда от видеото се появява жена, облечена в костюм на горила, отива до групата на играчите, спира за кратко, за да се потупа в гърдите, и после изчезва от кадър, прекарвайки общо девет секунди на екран. Участниците, които броили подаванията, били запитани дали са видели горилата. Едва 36% заявили, че са я видели. Останалите 64% изпитват онова, което е известно като „непреднамерена слепота“, тоест неспособност да забелязваш неочаквани обекти, към които не проявяваш внимание.
Ако не сме настроени към възможността сред нас да има горила – насилието да се извършва пред очите ни или точно зад гърба ни, и очакваме да видим само конфликт или драма, ако сме въоражени с политики и процедури, за да се справим с тях, накрая само ще превърнем мишената в още по-голяма жертва и ще насърчим насилника.“

В българското училище за съжаление се случва точно това. Чакаме драмата, ритниците и крясъците, наблюдаваме „проблемните“ ученици (и лепим етикети), а често забравяме, че и„добрите“ деца са напълно способни да бъдат лоши. Опасността от скритите агресори, онези, които умеят да заблуждават и да се харесват на възрастните е една от основите на тормоза в училище, а в последствие и в живота. Трудно ще се случи претовареният от безсмислена бумащина учител да вдигне глава и да се усъмни, че най-услужливият и подкрепящ го ученик всъщност тормози съучениците си без страх от наказание. По-вероятно е нароченият за побойник да го „отнесе“, въпреки че ударът му е бил вик за помощ при самозащита. Цялата ни система от административни наказания е абсолютно сбъркана, безсмислена и безполезна. Но тя отразява тоталното безсилие на образователното ни министерство и на държавата ни като цяло. Един педагогически съветник или психолог на училище не е достатъчен, да не говорим, че в много училища дори един няма. А добрата комуникация, която може да послужи като превенция на насилието, в повечето случаи е химера.
Втората част на изследването ни дава насоки как да се справим с тормоза, като акцентът е поставен освен върху пълноценната комуникация с децата и върху нашата информираност за дейностите и интересите им. Пренебрежителното отношение, с което почти винаги посрещаме оплакванията им, често води до сериозни проблеми в последствие. Обърнато е внимание и на кибернасилието, добиващо все по-широка популярност и у нас. С две думи, препоръчано ни е да слушаме повече и да гледаме по-внимателно преди да съдим. Особено важно е да наблегнем върху морала, защото в основата на всяко насилие лежи презрението към другия. Нашето общество обаче ще извърви дълъг път, преди да го осъзнае, защото днес хуманните ценности са демоде, а ученици ме питат защо трябва изобщо да учат хуманитарни дисциплини, при положение че „няма да ни трябват в живота“. Аз се опитвам да обяснявам защо, докато сама не се зачудя…
Книгата на Барбара Колоросо не сочи с пръст и не обвинява никого. Тя представя една обективна картина на съвременното училище и повдига наболели проблеми, с които би трябвало да се занимаваме. Защото отношенията между учениците в училище не ги „подготвят“ за живота, а СА техният живот. Този живот не може да се регулира с правилници, декларации, санкции и „плашене на гаргите“. Затова и проблемът с агресията ще се задълбочава.

"Възвишение" на антигероите

Милен Русков грабва вниманието още с епиграфите на романите си. Във "Възвишение"(ИК "Жанет 45", 2011) първо прочитаме "Извинение за неблагоприятност описания" от списание "Любословие" на Константин Фотинов през 1844 г.В него най-общо е дефинирана разликата между "благоречие" и "просторечие", както и тяхата трудна съвместимост в един и същи текст. Дори само подборът на този цитат е достатъчен, за да харесам Руков - спорът за ролята, същността и най-вече езика на изкуството винаги е бил наболял проблем, но от появата на интернет насам е същинска война. Авторът се заиграва с консуматорската потребност на модерното общество и с думите от списанието на Фотинов обещава "ще говорим просто толкова, колкото е возможно".

Обещанието на пръв поглед е спазено,буквалистите би трябвало да бъдат удовлетворени, но онези, които не умеят да четат между редовете, вероятно не са дочели романа. Обаче за сметка на това със сигурност са го коментирали, особено покрай екранизацията му (която чакам с нетърпение да видя).

За мен двата основни проблема, превърнали се както в мост, така и в бариера пред рецепцията на този роман, са именно въпросите за езика и за времето.
Първоначалният шок от архаично-диалектния език винаги ще свързвам с усещането, което изпитвах, когато трябваше да чета „Горски пътник“. Умението на Русков да вплете поемата на Раковски в ежедневния котленски говор и да употреби такава богата гама от фразеологизми в речта на първоличния разказвач разкрива творческата му виртуозност. Езикът на „Възвишение“ сам по себе си се превръща от средство за говорене в изкуство, дори става „главен герой“ в романа (по думите на Мария Калинова). Подобна нагласа обаче може да ни подведе, че по-важно е как се говори, а не какво се казва, докато в същото време романът доста успешно кореспондира с една сериозна литературна традиция (не само българска, както пък отбелязва англицистът Ал. Шурбанов).
Говорът на централния персонаж Гичо (Гаврил) от Котел, през чиято перспектива се развива действието, ни праща директно в съзнанието му още от първата страница. Този герой е изключително пълнокръвен и впечатлява с моралното си израстване в края на романа, но всъщност нито той, нито дружината му, са истински революционери. Русков избира да говори чрез човек от простолюдието, маргинален образ дори в собственото си градче (в чиито революционен комитет не е особено желан), тъй като такъв персонаж му дава творческата свобода да преминава лесно границите между високото и ниското и да разсъждава както над битовизми, така и над сериозни духовни и морални въпроси. Подобен похват авторът използва и в новия си роман „Чамкория“, където е не по-малко успешен. Засягането на философски и наболели теми като цената на свободата, морала, достойнството и стагнацията в съзнанието на хората след петвековно робство става чрез ирония, достигаща злостен сарказъм и една особена интертекстуалност, асоциирана от мен с пародийност. Паисий, Ботев, Захари Стоянов, Вазов отекват в привидно смешни и абсурдни сцени:
„Но ей ти го Тодор Шумненеца изскочи на пътя с гол в ръката нож, затича ся, та ги настигна (…)“ (105)
„ – Че той френец кога е виждал! – отвърна Асенчо. – Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.
- Туй бача ти Паиси го е казал – поправих го аз. „ (170)

Недоучилият възпитаник на Сава Доброплодни стига и до Робеспиер и Гарибалди в разсъжденията си за революцията. Колкото по-внимателен е читателят, толкова повече пластове на междутекстовост открива и осъзнава, че хуморът във „Възвишение“ e много по-близо до „Бай Ганьо“ (както отбелязва Св. Игов), отколкото до „Чичовци“.
Този творчески подход обаче отговаря на нуждите на времето, в което е писан романът (защото Гичо и Асенчо са героите на нашето време и антигероите на Възраждането). От една страна, връзката с литературната традиция е възможна благодарение на времето, в което романът е написан. Постмодернизмът не само диалогизира с предхождащите го епохи, но съвсем безмилостно ги разрушава в търсене на алтернативен прочит и останал недочут глас. В героичния разказ за Българското възраждане това са гласовете на некадърния, предателя, страхливеца и самовлюбения самохвалко. Затова героите на Русков са псевдо (революционери, българи, дори хора), те са лъжепатриоти и личната трагедия на Гичо е в осъзнаването на цялата безсмисленост на подобно битие:
343 стр:

Гичо е модерен персонаж, който осъзнава безнадеждността на битието, без да може да се спаси от нея. Разбира се, образът му е използван и за пародия на творец (подражаващ на Раковски по възможно най-абсурдния и комичен начин) в съчетание с пародията на революционер и дори възрожденски интелигент (все пак "хваща гората" с "Горки пътник" под мишница, влиза в езиковедски спорове и се изявява като ментор на Асенчо. Препратките към "Дон Кихот" несъмнено са доловими (за мен най-много при Дядо Юван - Росинант, за чиято смърт и най-много страдах)не само при двойката персонажи Дон Кихот - Санчо / Гичо - Асенчо, но и в постояното позоваване на пословици и поговорки и усещането за изолация в някакъв собствен свят, недостижим за околните.
Героите на "Възвишение" са антигероите на Възраждането, които обаче намират своя "нов прочит" днес. Това е роман, в който "образцов" революционер е Димитър Общи, а творец - Раковски, защото нашето време се проявява като наследник на тях, а не на идеалите, проповядвани от Левски и Ботев. Руков не дискредитира истинските герои на онова време, нито се опитва да го прави. Той ни показва нещо различно и провокира интерпретацията ни. Дали ще се познаем? Дали ще достигнем катарзис? Това вероятно са твърде високи цели, но поне със сигурност ще се посмеем. Въпросът за сълзите в очите оставям за следващия път, когато си препрочета "Възвишение".