Лудостта като мания за величие в "Нерон, кървавият поет"

Some are born great, some achieve greatness, and some have greatness thrust upon'em

Twelfth Night, William Shakespeare

От всички форми и състояния на лудостта манията за величие сякаш е най-разпространена. Тя нерядко се среща и у хора, привидно нормални, които обаче са готови на всичко, за да бъдат смятани за велики. Това разбира се е въпрос, с който трябва да се занимават психолозите, но още от Платоново време лудостта (безумието) е философски обвързана с литературата (поезията), така че тази тяхна връзка често ни бива припомняна по един или друг начин в художествената словесност. Лудостта и гениалността вероятно са свързани, но в творбата, озаглавена "Нерон, кървавият поет" безумието е комбинирано с отчайваща бездарност и резултатите от това обединение са страховити. То води не само до абсолютното пропадане на един човек, но и до края на цяла една династия. Защо обаче писател с наклонности към модернизма като Дежьо Костолани се е заел да интерпретира именно тази история на личностна деградация? Вероятно защото тя сама по себе си е велика, успяла да достигне чак до нас с трагичния си развой, а и сюжетът й напомня антична трагедия.

 Представата на древните гърци за същността на твореца търпи сериозно преобръщане, когато за творец се е самообявил римският император. Абсурдността на цялата ситуация е изразена от учителя му, Сенека, който също е жертва на императорската мания за величие: "Нерон не се е родил нито за артист, нито за политик, защото в изкуството бе жесток като политик, а в политиката - чувствителен като артист. Лош писател и лош политик, помисли си той." (238)

Нерон е трагически обречен да седне на трон, който не му се полага. Той е жертва на чужди амбиции, но потисканото у него започва да се отприщва със страшна сила, когато получава власт. Той не е роден велик, нито постига величие - то му е стоварено (ако перифразирам цитата на Шекспир) и до голяма степен постъпката на Агрипина (която му дава трона с цената на убийство и измама) определя и по-нататъшния развой на събитията в духа на гръцка трагедия. Колкото и бездарен актьор да е, Нерон получава главна роля в трагедията не само на своя живот, но и в живота на цялата империя. Хорът, който приглася на действията му в началото, е съставен от платени клакьори, дирижирани първо от майка му, а след това от хитрата Попея, която иска да стане императрица. Лудостта е подхранвана не единствено от самозаблудата – “блюдолизците” (както са наричани от автора) изграждат цял паралелен свят, в който времето и съзнанието са определяни от императора. Това ясно е показано в глава XIX "Божественият артист", в която огромна група хора разигава представление часове наред, за да може императорът да повярва в божествения си талант. За модернистите обаче божествен е единствено разумът, който при Нерон е силно помрачен. Трагическата ирония произтича от това разминаване. От друга страна, тълпата няма нищо против да се възхищава пред новите превъплъщения на поета Нерон (или новите дрехи на краля), щом е възнаградена за това. Още една заблуда пред мнимия талант: тълпата не обича никого вечно, а истински стойностното изкуство не е за пред сбирщина от хора. Творецът, който живее за изкуството си, твори в изолация.

Романът не случайно получава похвала от Томас Ман, който дори пише предговора към немското издание (1922 г). Писателят модернист е открил достойнствата в дебютния роман на Костолани като поле на философски търсения за мястото на твореца на фона на една разрастваща се чудовищност, която ще заличи гниещата отвътре Юлиево-Клавдиева династия. Като последна нейна издънка Нерон е обречен да изкупи безбройните грехове на своите предшественици и тази трагическа обреченост, отприщена от лудостта, е представена със замах и психологизъм от Костолани. Терзанията на самия Нерон са маркирани от разказвача, който ни информира за кошмарите и паническите му пристъпи. Императорът обаче дава воля на душевния си дискомфорт като първоначално се стреми към имитация на великите поети, а в последствие решава да ги ликвидира, след като вижда, че няма как да ги достигне по друг начин. Убийството и властта над чуждия живот опияняват като наркотик, но не могат да донесат талант на бездарния.

Лудостта, умопомрачението или болестта често присъстват в романите на Модернизма, а страданието (в съгласие с ницшеанските идеи) е възприемано като път към личностно усъвършенстване. Това модернистко виждане кореспондира с философията на античността, отгласи от която откриваме в разсъжденията на Сенека. Нерон обаче противоречи сам на себе си в своите изказвания за страданието. Неговите шизоидни мисли от една страна го тласкат към желанието да трансформира страданието в творческа сила: "Но аз не искам да съм щастлив, разбираш ли? Когато съм щастлив, съм нещастен... (131), но от друга страна малодушието му надделява, защото дълбоко в себе си той знае, че не е способен да надмогне болката, така както е неспособен да бъде поет. Нерон е трагически образ в модерен роман, въплъщаващ разложението, деградацията, падението на един млад и образован император, решил със сила да превзема територия, неподлежаща на завладяване с оръжие - изкуството.

"Ритуалът" на четенето с удоволствие

Решението да зачета роман като "Ритуалът"  бе провокирано на първо място от любопитство. Любопитство, пробудено не само от изпипаната корица, въпреки че, за да ми е чиста съвестта, трябва да призная, че и тя беше една от причините да си купя книгата. (В противовес на всичко, в което винаги съм вярвала за книгата, корицата и изобщо носителя на текста, и което перфектните графични оформления на Ж. Петров разбиват напълно напоследък.) Знаех, че в сюжета има препратки към тракийската култура, а самото заглавие на творбата заявява, че централното място в повествованието е заемано именно от някакъв ритуален акт. Пестеливата информация, която историята може да предостави относно първите обитатели на българските земи - траките, дава възможност на автора да използва именно тяхната митология и религиозни обреди като основа на търсенето в творбата си. Тракийската история внася онова омагьосващо усещане за мистичност, което струи от всяка страница на романа, чието четене в крайна сметка се оказа преди всичко удоволствие за мен в няколко юлски дни на плажа.

Няма как да бъдат пропуснати натрапващите се паралели с Дан Браун, но дебютът на българския автор Радко Пенев е един свеж роден принос към жанра, доминиран от американския му колега. Без да има претенциите за комерсиалния успех на "Шифърът на Леонардо" обаче, "Ритуалът" съдържа всички необходими елементи на едно завладяващо четиво, резултат на нееднородната плетеница от жанрове, характерна за този тип литература. Детективски исторически трилър, теория на конспирацията с елементи на фентъзи, криминален роман с любовен оттенък - както и да го дефинираме, това писане отдавна има своя публика и критерии. А романът на Пенев би трябвало да бъде оценен по достойнство, защото е написан според тези критерии и то доста добре.

"Ритуалът" е увлекателно, но ненатрапващо се произведение. Тази лекота на четенето не означава непременно липса на дълбочина, дори напротив - детективският елемент непрекъснато ни държи в напрежение , а историко-митологическата основа, положена в български топографски реалии, ни дава възможност да припознаем романа като творба, близка до нашето светоусещане.

Образите са пълнокръвни и достатъчно разгърнати, макар и на схематичното за жанра ниво. Главният герой е мистериозен субект с тежко минало, боец в стил "Умирай трудно" (ама много трудно) - войник, умник, че и възпитаник на елитна гимназия. (Тук бях вметнала и определението "красавец", но никъде в романа той не е дефиниран по този начин, следователно подобен "принцов" прочит си е лично мой). Партньорката му също е доста хиперболизирана, но симпатична млада интелигентна дама, която освен докторска титла притежава красота и сексапил, дори когато е пребита от бой и недоспала. Тук са също доброто и лошото ченге, глупавият злодей и привидно интелигентният шеф, жертвата на несподелена любов и персонажът на междата, който всъщност дава начало на върволицата от събития с недообмислените си действия. Колкото и да са типизирани, героите все пак са забележими и всеки от тях внася определен колорит в цялостния облик на романа. За това допринася и фактът, че тези образи успешно кореспондират със съвременната българска действителност, в която иманярството дори не е повод за тревога на фона на всичко останало (като корупция и манипулиране на правосъдието).

Любовната интрига присъства в творбата, но остава само загатната и не позволява на читателя да измести вниманието си от основния мотив - търсенето (на съкровището, на истината, на изход, на собствената същност дори).

Образите на научните работници и на полицаите на пръв поглед са поляризирани, но те всъщност се лутат в дълбоки вътрешни противоречия между действия, които им се налага да извършат и личните си морални ценности. Някои не издържат на изпитанията и пропадат в бездната на собствената си деградация, но други успяват да устоят и да пренаредят приоритетите си след преживяното.

Образът на мафията присъства чрез интелигентните злодеи, които на практика владеят света. Те олицетворяват и теорията на конспирацията, обвързана с масонството и всякакви тайни общества, стремящи се към безсмъртие. Самият ритуал на хиерогамия и неестествените обстоятелства около него обаче остават обвити в загадъчна мистериозност и приказна чудатост до самия край.

"Ритуалът" притежава всички качества на бестселър и поради тази причина присъствието му в съвременната българска литература трябва да бъде отбелязано. Определено си заслужава човек да го прочете и да му се наслади. Романът е идеално четиво за лятната отпуска: ангажиращият вниманието сюжет и звучният български език помагат за по-пълноценна почивка от изпълнените с наставления и претенции за елитарност текстове.